Американски трапер на лов с лък в България

Октомври е, и отново сме за Балканска коза в Родопите. На гости ни е един от най-прочутите американски ловци с лък – Том Миранда. Неговото телевизионно шоу е сред любимите на запалените ловци на североамериканския континент. Започнал кариерата си като трапер той е превърнал любимото си хоби лова в професия и сега стотици хиляди негови почитатели следят всяка негова стъпка по ловните полета из цял свят. С негова помощ екипът на Сафари Сийзън щеше да направи няколко телевизионни епизода за незабравимото му приключение в България и се надяваме, че много от неговите фенове ще дойдат в родината ни, за да опитат късмета си. И така, без да губим и секунда повече ще се впуснем в красивия свят на Родопите. Който веднъж е опитал от тази красота, не може да й се насити. Планираният лов щеше да се осъществи само с лък и стрели по настояване на Том. Щяхме да се опитаме да подобрим световният рекорд за Балканска коза, отстрелян с лък. Рекордният трофей беше отстрелян отново в Родопите в ЛС Кормисош от нашия приятел Гари Богнър преди няколко години. Рекорда за Сафари Клуб на „стария динозавър“ бе отстрелян по време на един от българските му ловни излети, благодарение на Сафари Сийзън и сега същия екип щеше да се опита да подобри рекордното постижение. Том Миранда и аз, Владимир Дончев щяхме да бъдем единствените ловци в един от най-бързо развиващите се ловни райони в Родопите. Наско – нашият ловен водач щеше да ни следи от разстояние, за да можем да доближим плашливите диви кози на 30-40 метра. Това бе вторият опит на Том да издебне интелигентните животни. Първият бе през месец Май 2018 и беше неуспешен. Невероятното зрение и безупречен слух на козите бяха превърнали неговото първо ловно посещение в България в тренировка за повишаване на уменията на прочутия трапер. Той не бе успял дори да стреля по виртуозните катерачи.
Този път с подновени сили и подобрена тактика щяхме да опитаме да издебнем козите на дистанция за сигурен изстрел. Отново започнахме ранните преходи по скалистите върхове, за да проверим местата, където при предишното ни посещение бяхме забелязали кози. Както и преди, кози имаше много, но винаги ни забелязваха много преди да ги доближим дори на 100 метра. След няколко неуспешни издебвания решихме, че трябва да променим тактиката си и вместо да се опитваме да приближим козите, щяхме да се скрием на някое подходящо място и да изчакаме те да ни доближат. Идеята бе добра, но мястото трябваше да е удобно, за да се прикрием и да имаме достатъчно открито пространство пред нас за изстрел. От опит знаехме, че да се опитваме да се скрием зад ниски дървета и хвойни не е достатъчно. Трябваше да се скрием зад масивна скала. След близо 3 часов преход по билото открихме подходящото място. Решихме да останем и да огледаме обстановката. Бяхме на върха на скален масив, прикрити от огромна канара, закриваща едната ни страна. Имахме чудесна видимост от скалния корниз под нас и ако минеше коза, тя щеше да е на по-малко от 30 метра. На полянката пред нас, която бе на не повече от 15-20 метра бе пълно с кози изпражнения и следи. Притихнахме и останахме неподвижни за повече от час. Слънцето вече минаваше на запад и температурите полека се понижаваха. По време на дневната жега нищо живо не се движеше, но скоро слънцето щеше да се скрие зад хоризонта и животните се раздвижиха. Първите кози вече се появиха на скалните козирки под нас, но не преминаха откъдето очаквахме. Те просто изкачваха канарата и минаваха пред нас на по-малко от 30 метра. Мястото, което бяхме открили бе истинско съкровище. Оказа се, че всички кози преминаваха скалите през пролома пред нас.
Оставаше само да си седим кротко, за да дочакаме да се появи някой гигантски трофей. Популацията на Балканската коза в този район се бе увеличила многократно през последните 5 години, благодарение на грижите на местната ловна общност, която има правото да ловува тези прекрасни трофейни животни. Ловците от дружинката на близкото село бяха създали добра охранителна практика и всеки външен човек влязъл в района им бе зорко наблюдаван от местните жители. Ловците бяха направили хранилки и солища, където козите да могат да получат жизнено важните си минерали и храна през зимните месеци. Трофейните такси, които влизаха в касата на ловното сдружение бяха истинската причина да се създаде необходимия стимул за хората да опазват и подпомагат козите. Така бе станало възможно да се осъществи и този бум в популацията им. Това ни даде възможността на нас с Том да оглеждаме десетките преминаващи пред нас кози. В дивият свят на Родопите през студените снежни зимни месеци е трудно да се оцелее и без помощта на хората дивите животни биха намалели драстично. Тук, високо в планината единственият неприятел на Балканската коза са почти изчезналите хищници – кафявата мечка и риса. Но дори и те не могат да доближат до бягащите по отвесните скални зъбери кози. Тук малките на козите са сравнително защитени от хищниците, бродещи в гората под тях. Но истинската опасност маже да се спусне от синьото небе.
Докато оглеждахме преминаващите пред нас групи пасящи животни се случи нещо невероятно. Пронизителното изсвирване бе сигналът на козите за наближаваща опасност. Огледахме се дали не са ни забелязали, но погледите на козите бяха вперени в небето. Идваше хищник, но не един, а двама от най-страховитите въздушни ловци се надпреварваха за многобройните кози пред нас. По скалите се бяха пръснали много млади и новородени козички. Скалният орел, както и лешояда са способни да отнесат някое младо и неопитно козле. И двете огромни птици изникнаха от лазурната синева над нас сякаш от нищото. Възрастните кози бързо напуснаха откритите скални тераси и започнаха да търсят подслон в пещерите и гъсталака в подножието им. Лешояда прелетя прекалено високо и остана с празни нокти. Тактиката на орела бе друга. Хищната птица се спусна стремглаво и пикира под нивото на скалите, където се бяха събрали уплашените кози. С пронизителни крясъци подплаши неопитните млади животни. Набрал достатъчно скорост, той връхлетя върху бягащото стадо, опитвайки се да спре стремителното спускане на някоя коза. След шеметното пикиране към скалния корниз, орела се сниши на земята, биейки с огромните си криле. Като с менгеме той стискаше нещо в ноктите си. Изглежда този път ловът му бе успешен. Любопитен за слуката на орела лешояда прелетя ниско над мястото. Ние с Том също изпълзяхме от укритието си, за да надзърнем от скалния корниз и да видим какво бе хванал скалния орел. Гледката бе неочаквана. Ноктите му здраво стискаха жертвата, а клюнът му яростно удряше плячката. Още един любопитен наблюдател подаде глава от скалния корниз над нас. Лисугерът с надежда огледа сцената, но след като ни съзря, бързо се скри обратно сред скалите. Неочаквано орелът отлетя с празни нокти, а натам притичаха няколко кози, за да видят жертвата. Мястото на приземяването бе скрито за нас от няколко храста, затова пропълзяхме в страни. Когато отново погледнахме надолу от скалите, вече имахме чиста видимост. Жертвата се оказа пожълтяла туфа с трева. Орелът бе сбъркал. Силуетът и цветът на обраслото с трева парче земя бе точно като на лежаща в скалите коза.
Този ден бе щастлив за стадото. Нито една коза не стана жертва на хищните птици и двукраките ловци. Скалните обитатели още веднъж се оказаха по-добри в играта на котка и мишка. На другата сутрин въобще не правихме излишни преходи, а направо поехме към новооткритото място. Стаихме се зад скалата и скоро шоуто започна. Една по една козите започнаха да се изкачват на полянката пред нас. Първите животни бяха само млади женски с техните малки. Ние търсехме много стара коза без поколение с достатъчно дълги рога, за да могат да бият рекордното постижение на Гари. Час и половина след изгрев слънце козите прескочиха скалния корниз и изчезнаха в бездната под нас. Бяхме видели само една трофейна коза, която би могла да е достоен претендент за световен рекорд. От опита ни до сега знаехме, че няма да видим козите, докато слънцето не започне да клони към западния хоризонт и затова се отдадохме на сладка дрямка. Не успях да се въздържа да не щракна една снимка на Том, който нехайно похъркваше в скалната ниша, широка не повече от 50 сантиметра. Всеки разумен човек би изтръпнал от ужас при мисълта да се отдаде на сладка дрямка над 100 метровата отвесна скална бездна под нас. След 4 безметежни часа под открито небе сред безкрайната красота на родопските планини бяхме отпочинали, като че ли бяхме прекарали месец в Рая. Следобедната закуска с вкусните сандвичи, направени ни от нашия домакин Хинко ни подготвиха за тръпката и вълнението на ловната слука. Към 3 и половина се появи малка група от две женски и две малки козички. Веднага след тях пред нас премина и много голяма стара женска. Рогата бяха толкова дълги, че се усъмнихме дали е възможно това да е женска. Тя обаче не се спря на полянката, както направи групичката преди нея и се наложи да излезем от укритието си и да надникнем над скалния зъбер, зад който се бе скрила. Какъв невероятен късмет само! Козата беше спряла на не повече от 15 метра и усърдно пощипваше от зелените треви в процепа на скалата. Том опъна тетивата на 70 паундовия си лък Mathews.
Нямаше пряка видимост към плешката за изстрел в сърцето, но от такова разстояние щеше буквално да прекъсне гръбнака дори и да стреляше във врата й. Ловецът все пак изчака няколко мига преди да направи необичайният за това хладно оръжие изстрел с надеждата, че ще се открие по-добра възможност. Тази половин минута забавяне ми даде уникален шанс да заснема ситуацията с моята 4К камера. Ще видите за какво говоря, когато пуснете този филм на новия си 4К телевизор! Тетивата буквално изсвири покрай ухото ми – толкова близо стояхме с Том. Козата, ужилена от подвижното острие започна да се премята към скалната бездна под нас. За миг и двамата изтръпнахме, ако животното бе само ранено шансът да го открием по отвесните зъбери под нас бе много малък. За щастие козата дори не помръдна, след като се претърколи в подножието на скалния ръб, на който стояхме. Когато еуфорията от успеха позатихна малко и направихме втори оглед на мястото забелязахме, че козата бе паднала съвсем близо до измамната туфа, където орела вчера бе кацнал. Сега ни предстоеше едно рисковано спускане до трофейното животно, за да си го приберем. Рискувайки да се плъзнем по стръмния скат долазихме да козата. Трофея бе впечатляващ и почти сигурно бе новият световен рекорд! Направихме уникални трофейни снимки с невероятната панорама под нас. Вечерта Том за първи път опита от нашенската сливова ракия в чест на падналото животно и за „кадем“ на следващия ни лов пресушихме цялата бутилка. На другият ден след късното събуждане събрахме багажа и се приготвихме да пътуваме към ловно стопанство Студен Кладенец.
Там щяхме да ловуваме лопатари по време на сватбуването им. По думите на очакващия ни в стопанството Мехмед Пайтар, мъжкарите точно започваха да полудяват от страст и битките, на които щяхме да станем свидетели обещаваха да са зрелищни. Пристигнахме в ловния дом късно след обяд, но все пак решихме да излезем да опитаме късмета си. На голите и покрити с камъни и чакъл сватбовища имаше много животни, но все още не бяха напълно обезумели от страст и внимателно ни отбягваха. Почти се бе стъмнило, когато Пайтар дойде да ни прибере и по пътя към колата се натъкнахме на друг ловец с лък. Името му бе Бен Салерас от Австралия. Той бе невероятно екзалтиран защото бе успял да повали само с една стрела огромен трофеен лопатар. Когато го доближихме, ловеца вече бе на седмото небе, но не можете да си представите изненадата и радостните възгласи на този млад ловец, когато видя своя кумир от плът и кръв да изплува от сумрака на нощта, за да го поздрави за страхотния ловен успех. Бен дълго не можеше да повярва на очите и късмета си. Можете да си представите колко снимки направих с всички възможни камери, за да се отбележи този вълнуващ за австралиеца момент.  Празнувахме до късно и стотиците ловни истории на Том оживяха над вкусните блюда и студени питиета, любезно предложени ни от нашия домакин Георги Шереметев. Рано на другата сутрин заедно с Мехмед Пайтар поехме с джипа през гъстата мъгла, стелеща се от язовира. Скоро напуснахме асфалтовия път и поехме по черния, право нагоре към върха на баира. Видимостта постепенно се подобряваше. Двамата с Том предвкусвахме ловната тръпка от издебването, докато се борехме да останем по местата си на неравния планински път. Колата спря, но нещо не беше наред. Пайтар се обърна към нас и с шепот ни каза: – Вълци! Бързо елате.
Изскочихме, готови за екшън. Нашият ловен водач е много опитен, когато се отнася за проследяването и лова на сивия хищник. Пайтар ни показа прясната кървава диря на влаченото през пътя животно. Дори за мен бе ясно, че следата в росата, смесена с кръв е на не повече от няколко минути. Том зареди лъка си, а Пайтар грабна карабината и започнахме да вървим по ясно видимата широка 2-3 стъпки диря. Вървяхме в продължение на 20 метра по склона, когато дирята просто изчезна. Явно вълкът бе голям, щом бе успял да вдигне цялото животно, за да го отнесе. Сигурно точно тук сивият убиец бе чул приближаването на джипа. Оставихме преследването на вълка и се съсредоточихме върху лова, който ни предстоеше. Първо изкачихме с джипа до върха, а след това започнахме да приближаваме сватбовището на ход. Още от далеч чухме продиращите лепкавата мъгла гъргорещи ревове на лопатарите. Ударите следваха серии от по 5-6 и затихваха. Схватките бяха започнали още преди изгрев слънце. Приближихме склонът, от който идваше екота на битката. В края на гората, където се прикрихме щяхме незабелязани да проучим ситуацията. Под нас по целия склон до дерето на следващия баир бе скалиста, неравна почва. Лопатарите явно обожаваха да водят битките си на такива неплодородни и открити терени. На откритото имаше 6-7 мъжкаря и няколко женски. Сред рогачите имаше един много добър трофеен екземпляр, само че цялата група бе разположена много далеч от нашето укритие. Не можеше да става и дума за изстрел с лък. Затова Пайтар ни предложи да опитаме да се прокраднем сред скалите по-близо до епицентъра на битката. Само двамата с Том се промъкнахме до края на гората и започнахме бавно да пълзим между скалите надолу към биещите се животни. Използвахме всеки по-голям къс скала като прикритие между нас и животните. След половин часово прокрадване и припълзяване бяхме преполовили дистанцията до лопатарите. Точно се спряхме да отдъхнем, когато получих съобщение от Пайтар.
„Вълците са пред вас виждате ли ги !?!“ Полека се повдигнах от скалите и започнах да оглеждам склона под нас. Не видях нищо, но ми направи впечатление, че битките бяха спрели, а стадото се бе придвижило доста нагоре по склона в нашата посока. Буквално бяха влезнали в обсега на лъка. Животните, особено женските бяха уплашени и гледаха в посока на отсрещния склон. Проследих посоката с увеличението на камерата си и видях хищниците. През поляната на отсрещния скат на не повече от 200 метра минаваха в колона 4 вълка. Голяма женска вълчица и 3 млади тазгодишни вълчета. Нямахме никакъв шанс за стрелба с лък на такава дистанция, а Пайтар никога нямаше да провали издебването ни като ги подкара с карабината си въпреки, че виждах как го сърби пръста на показалеца.
Използвахме момента, в който животните бяха заети да проследяват опасните си съседи и се прокраднахме още 10 метра към тях. Том вече бе набелязал един огромен лопатар и само очакваше да застане в удобна позиция, за да го свали. Вълците вече не се виждаха никъде и лопатарите започваха да се връщат към дуелите си. Нашето животно бе още с гръб към нас и застрашително поклащаше масивните си лопати към един по-млад опонент. Том опъна тетивата, но това му движение бе забелязано от женските наоколо. Двата впуснали се в битка мъжкаря вече не обръщаха внимание на нищо и яростно се блъскаха по скалистия терен.  Битката трая кратко и нашият фаворит отблъсна противника си. Застанал в перфектна позиция за стрелба лопатара си почиваше. Стрелата звънна и полетя към сърцето му. Широкото цяла педя подвижно острие премина през животното със зловещ раздиращ звук. Лопатара подскочи на място и тръгна да бяга. Цялото стадо вече бе достигнало до гората, но нашият лопатар не може да ги догони. Смъртоносната стрела го повали за по-малко от 10 секунди. Преброихме крачките от мястото на удара до това, където животното падна мъртво – точно 40. Том беше направил невероятен изстрел и сега щеше да има страхотен трофей и драматично телевизионно шоу. Жалко, че вълците не преминаха по-наблизо, за да направим този лов единствен по рода си, но нищо – щяхме да опитаме следващата година. А дотогава можете да видите с очите си събитията, за които ви разказах по новия ловен телевизионен канал „Сафари ченъл“.
Автор на текста : Владимир Дончев
Автор на снимките : Владимир Дончев
Прасета и ловци

Онлайн видеотека

Лов и риболов денонощно

Нашият подарък за вас от вчера, днес и утре. Гледайте без абонамент.

Сезон за сафари – Надпреварата за монарха продължава

В епизод 56 ще проследим лова на шестима кандидата за честта да станат притежатели на новият световен рекорд на Кри Кри козирог в Гърция. Сред ловците ще видим един български ловец, двама телевизионни водещи от САЩ, двама ловеца от Канада и човека от рекламите с дивите коне на Малборо. Колко

Прочети още

Сезон за сафари – Ловът в Европа

В тези пилотни епизоди на Сафари Сийзън ще обиколим цялото земно кълбо и някои от най-интересните ловни дестинации. Ще започнем нашето пътуване в този епизод посветен на ловните дестинации в Европа от България и последователно ще преминем през Гърция, Македония, Франция, Испания, Шотландия, Унгария, Австрия, Румъния и Италия. Пригответе се

Прочети още

Часът на сръндака – Невероятния трофей

Вечерния лов ще донесе на нашите приятели един от най-невероятните трофейни сръндаци, които можете да си представите. Не пропускайте този уникален лов на сръндак с Иван и доктора.

Прочети още
error: Материалите са защитени !!