Като видео-оператор съм бил на доста екзотични места, за да заснема ловните приключения на ловците желаещи да имат нещо повече от трофеите, добивани по време на лов. Днес ще ви разкажа за един ловен екшън в красивата Испания. Планираното от Сани ловно приключение щеше да постави мен и Питър, нашият канадски приятел пред сериозно изпитание. Честно си признавам, че последните два месеца бях занемарил физическите тренировки поради денонощната ни работа върху новите епизоди на двете телевизионни поредици „Прасета и ловци“ и „Перфектното попадение“ и когато научих целта на пътуването ни, доста се притесних. Тя щеше да бъде високопланински козирог. Е, какво толкова ще кажете вие, но почакайте да чуете всичко. Щяхме да ловуваме не един, а всички видове от испанските козирози и то само за 12 дни. Добиването на всички трофеи щеше да донесе на ловеца престижното признание от Сафари Клуб Интернешенъл за постигането на Големия Шлем за Испански Козирог. Според плановете на Сани трябваше да ловуваме 4-те вида козирози на различни места в Испания, където беше и техния естествен хабитат. Бил съм на много високопланински ловове, но един от най-тежките бе в Кавказките планини, а красивите панорамни снимки, които Сани ми показа на планинския испански терен, на който тя бе снимала преди време много, ама много ми заприличаха на Кавказките планини. Бях се подготвил психически за възможно най-тежкия лов и с достатъчно специализирана екипировка в сака на първи декември вечерта вече чаках моят приятел Пит на летището в Мадрид. От тук ни пое нашият домакин и ловен водач за първата ни дестинация – Сиро. След едночасово пътуване, късно през ноща се настанихме в уютен хотел в едно малко градче в полите на тъмния силует на планинска верига. На сутринта бяхме готови за първият си ловен ден. Тук щяхме да ловуваме Гредос Айбекс (Capra pyrenaica victoriae). В Испанският „Голям шлем“ влизат още и Сиера Невада Айбекс, Ронда Айбекс и Бесаида Айбекс. Тукашните козирози са далечни роднини на Сибирските козирози (Capra sibirica), а генетичната им връзка води началото си чак от ледниковата епоха в средна Азия. В борбата за оцеляване природата е създала вид способен да покори и да оцелее в планините на Западна Европа. Тези подвидове се различават от своите роднини – сибирския, памирския, алпийския и персийския козирог. Един възрастен испански козирог тежи около 100 кг и е висок около 90 см до рамото. През лятото животното има къс косъм, оцветен в сиво с черна окраска на хълбоците. В сезона, в който ние ловувахме обаче козирозите имат по дълга и тъмна козина. Определено през зимата те са по-красиви от всякога и Пит и аз с нетърпение очаквахме момента, в който ще ги срещнем в планините на Гредос.
Пътят с малкия джип в планината ни се стори доста къс въпреки, че на високопроходимата машина й отне около час да ни прекара през тесните проломи и виещите се над стръмните, каменни урви завои. На места не можехме да повярваме, че возилото ни ще може да премине край надвисналите над пътя канари. Когато изкачихме билото на първия скалист връх, пред нас се разкри истинския облик на планинските вериги в Гредос. Не бях сбъркал в преценката си, терена бе много труден за изкачване и близкото присъствие на лешоядите, кръжащи над возилото ни още повече нагнетяваха атмосферата. Скоро пътя /доколкото широката колкото колата каменна пътека може да се нарече път/ започна да се спуска в широк каньон. Сиро спря колата и ни даде знак да се приготвим да продължим пеша. Докато приготвяхме снаряжението си и екипировката за прехода, той започна да оглежда терена в дъното на пролома. Край бързата планинска река откри с бинокъла си няколко козирога и ни ги показа. Според него първият сняг, покрил билото по високите части на планината ги бе принудил да се придвижат в ниското. Това беше невероятно хубава новина за всички ни, защото щяхме да пропуснем дългия и опасен преход към върховете срещу нас. Обнадеждени от добрата възможност започнахме с бодра стъпка похода си надолу по каменистия път. Точно, когато стигнахме дъното на каньона открихме на около 300 метра от нас на срещуположния бряг на реката няколко животни, които спокойно пасяха. Наблюдавахме ги известно време. 3 бинокъла – този на Пит, на Сиро и на официалния представител на горското търсеха сред тях възрасто животно с достойни трофейни качества. Оглеждането не остана напразно, Пит бе видял един хубав козирог. Сиро обаче не беше съгласен да отстрелят това животно, защото според него щяхме да видим още по-добри от него. Той ни обясни, че животните са спокойни и дори и да не видим по-голям, винаги можем да се върнем за да издебнем този. И така, възбудени от близоста на животните започнахме плавно да изкачваме каньона, завършващ след 2 километра със серия от водопади. Тогава започна чудото. Придвижвахме се бавно и почти безшумно в компактна група. На няколко пъти на близките канари изскачаха любопитни женски козирози. Беше наистина вълнуващо, защото животните бяха спокойни и можехме да ги доближим на 50-100 метра без да ги подплашим. Видяхме много айбекси. Женски с малки и мъжки с нелоши трофейни качества се разхождаха навсякъде в клисурата. Сиро бе изумен. Той никога не бе виждал толкова много козирози заедно. Аз бях на седмото небе и работех с двете си видео-фото камери едновременно. Пит изглежнаше, като реактор останал без охлаждане, при вида на толкова много трофейни животни той бе готов да избухне от вълнение. Сиро обаче продължаваше невъзмутимо по каменистия път в скалите и все още не даваше на Пит да стреля по нито едно от 7-8 годишните, перфектно изглеждащи трофейни животни. След като преполовихме пътя до водопадите и огледахме поне 10-12 групи животни стигнахме до края на каменистата пътека. От тук до подножието на отвесните скални зъбери се простираха малки полянки. На няколко от тях айбексите спокойно пасяха в групи от по 2-3 мъжки и няколко женски. Зад тях, точно на прехода от равнината към скалите Сиро ни показа голям и много тъмен мъжкар. Пит го огледа с бинокъла си и поклати глава в знак на одобрение. Животното бе много старо и с голям трофей. Разликата с останалите мъжки, които бяхме оглеждали досега бе осезателна. Специфичната извивка и усукването придаваха на рогата му завършеност и всеки можеше да забележи, че това наистина бе много добро трофейно животно. За да го отстреля, обаче, Пит трябваше да се приближи с поне още 100 метра, което означаваше да съкрати дистанцията до най-близката група айбекси на 30-40 метра. Въпреки риска да подплашим животните Сиро даде знак и ние приведени ниско към земята започнахме да се придвижваме към целта. Имахме късмет, че на пътя ни имаше малък участък с ниски, иглолистни храсталаци, които използвахме за прикритие. Късмета не ни напусна и достигнахме позицията, която си бяхме набелязали без да изплашим животните. Пит постави раницата си на една скала и удобно се облегна на нея с пушката си.
Аз бях раздвоен – от една страна той се подготвяше за изстрел, а в съседство на около 30 метра от нас два мъжкаря се готвеха да се сбият. И тъй като не исках да изпусна и двете, взех соломоновото решение да снимам и с двете камери тези различни ситуации едновременно.
Разстоянието до голямото трофейно животно бе около 150 метра. Двата мъжкаря точно се засилваха един към друг, когато изстрелът проряза спокойната долина и всички животни се разбягаха. Айбексъ,т когото Пит бе уцелил диагонално през гръдния кош подскочи и пробяга около тридесетина метра преди да падне и да издъхне.
Бяхме много развълнувани от бързият ни успех. Часът беше точно 10. 45 , а ние вече имахме 12 годишен Гредос айбекс с трофей, който по-късно бе оценен със златен медал. Направихме професионална фотосесия под нетърпеливите погледи на огромните лешояди, събиращи се отвсякъде. Големите птици кръжаха над нас и очакваха своят обяд. Козирозите имат много вкусно месо, но само, когато са извън брачния сезон, а сега те определено не ставаха за ядене. Сиро щеше да остави силно миришещата мръвка на защитените птици. Както в България, така и тук в Испания под натиска на „зелените“ правителствените чиновници обръщат повече внимание на големите мършоядни птици, отколкото на каквото и да е друго живо същество.
Когато Сиро свърши с дрането и поехме по обратния път към колата лешоядите започнаха да се спускат към мястото. Бяхме вървели не повече от 3-4 минути когато десетките птици започнаха да се връщат в небето. Сиро посочи назад и каза – финито. Лешоядите бяха изчистили всичкото месо от костите за по-малко от 3 минути. 100 килограмовото животно бе изчезнало толкова бързо.
По принцип за току-що приключения лов са необходими от три до пет дни, но Пит бе късметлия и успя да го направи за половин ден. Сега пред нас имаше дилема – как да продължим с планирания лов, тъй като следващата ни цел бе Сиера Невада айбекс. Пътят до там е поне 8 часа. Решението бе спонтанно и двамата с Пит решихме да не губим време и да отпътуваме веднага, като се опитаме да ловуваме още на другия ден. Сиро въодушевен от успеха ни предложи лично да ни закара до следващата ловна територия. И така след бързо събиране на багажа и 10 часово пътуване на югоизток от средна Испания се намерихме в среднощна закусвалня на брега на Средиземно море, опитвайки от множество чинийки с тапас. Това не е вид ястие, а начин на поднасяне. Тапас са всъщност малки порции от всички ястия, които са ви хванали окото в менюто и се сервират, за да си изберете, какво точно да поръчате. На теория е перфектно, но когато поискате тапас от всичко в менюто можете да се досетите дали сме поръчвали цели порции след това. Калмари, риба и морски дарове, наденички и свински ребърца, пилешки хапки и каквото друго можете да се сетите, обилно полято с бира и испанско вино – това бе нашата късна вечеря или по-скоро ранна закуска. 4 часа сън в удобно легло в крайбрежния хотел бяха достатъчни, за да ни подготвят за следващия ловен ден. И така на сутринта в полусън се натоварихме в един джип и поехме към ловната територия на Сиера Невада. Край нас се редяха пустинни пейзажи, които всеки е виждал в уестърн филмите. Водачът ни Гаспар ни обясни, че тук са се снимали много от известните уестърни, като „Добрия, лошия и злия“, „Светата троица“ и дори третата част на „Индиана Джоунс“ и дори „Принца на Арабия“.
След час пътя започна да се изкачва в подножието на планинска верига. Тук намалихме темпото и водача ни започна да се заглежда по обраслите с ниски храсти възвишения. Освен нашата кола имаше и още една, в която се беше качил един „съгледвач“. Идеята беше, ако успеем да локализираме животно някъде, съгледвача трябваше да ни насочва за движението на преследваното животно. В 10 часа отбихме от пътя и спряхме до ниско възвишение. Съгледвачът ни бе локализирам група животни от другата страна на хълма. Изскочихме от колата и тръгнахме след нашия водач. От едната страна на хълма имаше удобен черен път, който щеше да ни изведе на перфектната стрелкова позиция, но вятъра бе неблагоприятен и поехме към стръмния склон от другата страна. Придвижвахме се бавно и трудно, защото една погрешна стъпка и щяхме да се озовем на километър по-надолу, затрупани от скални отломъци. Водачът ни започна да се оглежда по-внимателно и скоро направи знак на Питър да се приближи бързо. Двамата застанаха един до друг, прикрити от трънливите храсти. Точно пред нас на 70-80 метра имаш един мъжки, който следваше по петите женска. Пит трябваше да стреля бързо, защото женската ни бе усетила. Изстрелът бе през храсти и тръни и ловеца реши да го повтори, за да не се мъчи животното. Часът бе точно 10. 25, а ние вече имахме и второто трофейно животно – 9 годишен Сиера Невада айбекс.
Точната стрелба на Пит и особено късметът му започваха да стават основната тема на разговорите на ловните водачи. Сани също ни поздрави по телефона искрено зарадвана от бързината, с която успявахме да се стправим с ловните предизвикателства. И така, това бе нашият втори ден и нашият втори козирог тук в Испания. Вече бях забравил притесненията си относно високопланинските преходи по трудно достъпните скалисти планини в Испания. Скоро, обаче всичките ми кошмари щяха да се върнат. За следващият айбекс щяхме да пътуваме само 2 часа. Пристигнахме на мястото след стъмване и се настанихме в симпатичен хотел. Селцето, в което щяхме да преспим се намираше в полите на величествена планина. Вечерния мрак не ни позволи да видим планината, но на сутринта с първите лъчи на слънцето се разкри и величествената гледка на високопланинския резерват в планината Алмиджара. Нашият ловен водач бе и официалният представител, отговарящ за лова в резервата. Пако бе върл пушач и никога не сваляше цигарата от устата си. Той също така и никога не млъкваше, но пък беше отличен професионалист. Започнахме ловния ден, като огледахме скалните зъбери край пътя, водещ високо в планината. Пако бе спокоен и уверен, че ще видим животни тук край пътя! Пит не бе съвсем убеден и вместо да оглежда отвесните скали на триста метра от нас на отсрещната страна на каньона той бе вперил поглед право към върховете, чезнещи в облаците. Скоро даде знак, че е открил айбекс. Точно под върха на един от скалните колоси, издигащи се на още километър, че и повече височина над нас, той бе успял да види животното. Пако също потвърди, че го вижна със своя телескоп. Аз обаче дори и с 60-кратното си увеличение на камерата можех само да потвърдя, че там някъде отвъд хоризонта има черна точка.
Ловния водач беше много скептичен, че ще можем въобще да доближим въпросното място. Подходът към този връх бяха отвесни скалисти склонове, по които дори и опитен катерач не би се изкачил. Пако пак ни успокои, че когато слънцето огрее каньона под нас животните ще излязат. Нямаше какво друго да направим и с Пит започнахме нетърпеливо да обхождаме с поглед отвесната скална стена под нас. В 8. 30 слънцето наистина огря острите зъбери на скалите в каньона и там наистина започнаха да излизат айбекси, но само женски. Те се гонеха по вертикалната скала или се припичаха в слънчевите ниши под върха. Нетърпението на Пит можеше да се види във всяко негово движение и Пако реши да му угоди като се качим по-високо в планината. Само че „изкачването“ не се случи както ние си го представяхме. Всички се натоварихме в джипа на ловния и той го подкара нагоре по пътя. За наше изумление пътя стигаше до самия връх. Докато Пако караше колата по каменната пътека в скалите всички ние оглеждахме околните върхове за силуета на козирог. На два пъти спирахме, за да преценим трофейните качества на любопитните айбекси, които с интерес ни наблюдаваха от своите непристъпни скални наблюдателници. Нямаше сред тях нищо, което да бе достойно за отстрел според Пако, въпреки, че втория бе поне 7-8 годишен с доста голям трофей. Докато бавно, но сигурно и най-вече лесно „покорявахме“ и най-високия връх, Пако ни каза, че е време да се върнем на първото място, за да проверим ситуацията. Запленени от красивите гледки на планинския пейзаж неусетно стигнахме обратно до пътя над каньона. Там все още бяха само женските айбекси. Пако ни предложи да отидем да хапнем в селцето, където се бяхме настанили, а той щеше да остане да наблюдава тук. Послушахме го и след 20 минути вече поръчвахме сандвичи в уютното кафене. Точно, когато сандвичите бяха почти готови, телефона звънна и Пако ни обясни, че се е появил голям козирог. Хвърлихме сандвичите в багажника и с трескаво нетърпение поехме по пътя обратно към планината. Ловния водач ни чакаше на същото място, където го бяхме оставили и с движения ни показваше да се успокоим. Пит и аз изскочихме от колата и веднага насочихме бинокъла и камерата към мястото, което ни посочи. Там, в подножието на въха, разположени на острите зъбери се припичаха 2 мъжки козирога. С помощта на указанията на ловния водач локализирахме и въпросното трофейно животно, разположено в основата на тези зъбери. Айбексът бе доста по-голям от останалите животни, които бяхме видели досега. Пит бе силно притеснен, защото разстоянието до тези скали бе повече от 300 метра и дума не можеше да става за сигурен изстрел. Вариантите, които предложихме на Пако бе да се спуснем до дъното на каньона и да изкачим до някъде отвесните скали отдругата му страна. Така щяхме да съкратим дистанцията до около 200 метра. Ловния водач отново се усмихна на нашите безумни планове и в облак дим започна да ни обяснява, какво ще направи животното. Ние слушахме с голям интерес планът му, защото той бе доказал вече, че познава много добре навиците на козирозите. Не случайно вече 30 години той беше единствения пазител на козирозите и тяхната популация тук. Пит бе много въодушевен, защото според плана на ловния водач айбексите щяха да се изкачат нагоре по отсрещните скали, за да пият вода на едно място, направено от хората именно, за да имат животните целогодишно вода. Там ние щяхме да ги причакаме и Пит щеше да има възможност да стреля от около 120 метра. Докато слушахме плана и го обсъждахме, аз постоянно снимах козирозите и забелязах, че големият започва да се изкачва. Дадох сигнал на останалите, че е време и всички се качихме в колата. След 5 минути вече бяхме на завоя, от който се откриваше гледката към водохранилището. Там вече имаше няколко женси и един млад мъжкар. Пит подложи раницата си и зае удобна позиция за стрелба. Докато ние се промъквахме към стрелковата позиция Пако бе започнал да оглежда склоновете под пътя и сега трескаво ни правеше знаци да се върнем обратно към мястото, откъдето се бяхме прокраднали преди минути. Заедно с ловеца бързо се насочихме към Пако, който сочеше към една просека под пътя. Там, сред дърветата нашият козирог бе поспрял, за да опита от все още зелената трева в гората. Пит вдигна пушката и изстрелът се разнесе, като гръмотевица в каньона. Козирогът подскочи като ужилен и изчезна в близките храсти на склона под него. Надявахме се, че не е стигнал до ръба на каньона, защото това щеше много да затрудни намирането му. Късмета обаче беше отново на наша страна и намерихме старецът на 10 метра от мястото на изстрела. Безпогрешния стрелец го бе повалил отново на място. Всички бяхме много развълнувани, защото успешната серия, коята направихме до тук беше просто невероятна – 3 козирога за 3 дни и то на три различни места. След фотосесията и интервютата, които записахме за нашето ново телевизионно предаване “Hunting Reporter”/Ловен репортер/, Пако преброи пръстените на рогата на Ронда айбексът. Резултатът бе меко казано впечатляващ – 14 годишното животно беше нещо изключително за тази територия и Пако с уважение погали хубавата козина на стареца.
Поредният ни успех ни предизвикваше да опитаме да направим нещо, което никой никога не бе правил досега – да опитаме да завършим Големия Шлем на Испанските козирози на SCI за 4 ловни дни. Това изискваше от нас да си стегнем багажа и да се приготвим за път, за да достигнем възможно най-бързо следващата ни дестинация. Последния от трофеите, с които Пит трябваше да се сдобие беше Бесаида айбекс. Пътят до следващата територия за лов беше повече от 12 часа и щеше на ни отведе почти до френската граница на изток. Следващият ден не беше ловен и щяхме да го прекараме предимно в колата. По пътя, виещ се край морето видяхме много от морските курорти на Испанското крайбрежие на Средиземно море. Пристигнахме в кемпа близо до град Морела късно вечерта и се настанихме в големите стаи на имението на бивш маркиз, а сега използвано като ловен дом за гостите, пристигащи от цял свят, за да ловуват на този най-голям козирог в Испания. Домакините ни бяха много развълнувани от успехите ни досега и с радост искаха да помогнат на Пит да завърши започнатото. Рекордното постижение щеше да е от голяма полза и за тях, защото отзвука от такова събигие щеше да се помни дълго в ловните среди по цял свят. Самият бос на ловната територия щеше да ни води на следващия ден. И така, преизпълнени с надежда бяхме готови за лов още в 7 сутринта и с нетърпение очаквахме да се качим в колата, за да тръгнем на лов. За нещастие времето не искаше да ни помогне и се изви ураганен вятър. Салватор – нашият домакин с угрижен вид поклащаше глава под напорите на вятъра. Според него животните щяха да останат на завет и нямаше да се движат, докато вятъра не стихне. Въпреки всичко потеглихме с джипа и половин час след това вече оглеждахме планинските склонове за дивите козирози. Въпреки вятъра и прогнозата му обаче, все пак успяхме да видим няколко групи от козирози. Предимно млади мъжкари и женски се бяха спрели на завет край терасите, построени преди хиляда години от местното население. В цяла Испания планинските терени бяха терасирани, за да може земята да се използва пълноценно. Няма как да ви обрисувам с думи за какъв труд става въпрос, за да се построят подобни съоръжения на тези безкрайни планински масиви. Търсенето ни ставаше предимно от колата, като на определени места Салватор спираше, за да огледа извисяващите се над нас терасирани склонове на планината. Ние бяхме на едната страна на дълбока котловина, в дъното на която преминаваше бърза река. На няколко места той локализира групи айбекси, но явно трофейните животни в тези групи не го задоволяваха, защото той продължаваше да ни подканя да сменяме позициите си за наблюдение. И така, след като вече бях заснел 4 групи животни Салватор даде знак на помощника си да слезе от колата и му постави задача да наблюдава един айбекс, намиращ се на една от най-високо разположените тераси, точно в подножието на отвесните зъбери на планината пред нас. Това бе животното, което щяхме да се опитаме да издебнем. „Отцепката“ щеше да ни направлява докато изкачвахме отсрещния склон на планината. С мръсна газ джипа тръгна към моста, който щеше да ни даде възможност да прекосим бързата река в дъното на долината. Оставихме колата и тръгнахме с бързи стъпки по пътеката край терасираните ниви на планинския склон. След 10 мунути вече бяхме близо до мястото и Салватор се допита до наблюдателя ни. Трябваше да се придвижим още две нива нагоре и 200 метра напред, за да видим козирога, който не бе напуснал първоначалната си позиция. Този ни преход, обаче трябваше да стане много внимателно, за да не ни види животното. Приведени плътно към земята започнахме да изкачваме терасите и да пропълзяваме на откритите места. Бяхме вече много близо, когато наблюдателя ни съобщи, че козирога се е раздвижил. Дали ни беше усетил не е ясно, но Салватор вече го беше видял и даде знак да залегнем в тревата. Пит положи раницата си и започна да се намества за изстрел, а аз с трескава бързина започнах да търся животното в обектива си. За няколко секунди го локализирах и то точно навреме, защото изстрела от пушката на Пит го покоси на място. Животното стоеше на края на една каменна тераса и се свлече в трънаците под нея. Не можете да си представите радостта ни от успеха. Това, което се случваше беше невероятно и мога да пожелая на всеки някой ден да може да изпита такава емоция. Салватор поздравяваше Пит за точния изстрел от близо 180 метра. Пит беше изключително доволен, че съм успял да снимам в трудната обсатновка и с двете камери едновременно. След като емоциите леко поутихнаха Салватор ни поведе към мястото, където козирога падна. Наближавайки видяхме, че стърчащите от трънаците рога леко помръднаха. Вече бяхме на 50 метра и Салватор и Пит със заредено оръжие започнаха бавно да наближават животното, почти изцяло скрито в къпинака. Аз останах на място и продължих да снимам и с двете си камери ситуацията. В обектива на близкия план успях да видя как козирога скочи, когато те го бяха наближили на 2-3 метра. Прозвуча изстрел, който намери айбексът във въздуха при третия му скок. Това беше и неговият край. В последствие всички искаха да видят ситуацията от различните ъгли на двете камери. Направихме снимки с уникалния трофей – 12 годишен Бесаида айбекс. Това беше и последният от трофейните козирози, които Питър успя да свали в рамките на 4 ловни дни. Това му постижение беше уникално и беше плод на добрата ловна организация и на собствения му щастлив мерник. Аз от своя страна също бях много доволен, защото бях успял да заснема с две камери всичките му ловни подвизи, за да можете и вие да ги видите в нашите предавания. Сани първа поздрави ловеца със завършването на Големия Шлем и му пожела още много ловни успехи. Не знам дали нейното искрено пожелание подейства веднага или просто Пит си беше паднал в кацата с късмета още, когато се е родил, но подвизите му в това пътуване далеч не бяха свършили!
Но за това ще ви разкажа в някоя от следващите ни статии или направо ще го видите в нашето ново ловно предаване „ Ловен репортер“ по Хоби Лов. Само ще ви подшушна, че още същия ден той успя да свали рекорден 16 годишен златен медалист, черен като нощта Бесаида Айбекс, с което направи рекорда си от 5 козирога за 5 последователни дни – непревземаем за вечни времена. И накрая като за капак на 6-тия ден отстреля и златен медал Пиринейска коза на 3000 метра височина в Пиринеите. Не знам дали съм успял да ви предам емоцията и красотата на този лов, но за мен беше едно необикновенно преживяване и бих се върнал там, за да го повторя с някой от вас, нашите ловни приятели. Очакваме ви със Сани, за да ви подготвим и вашето незабравимо ловно сафари в красивата Испания с помощта на ловния ни организатор Сафари Сийзън. www.safariseason.com
П.С. За цялото ни ловно приключение съм изминал точно 4 километра пеша, но се наложи да изпия около 100 бири и много вино с най-големия късметлия, когото познавам – Питър. Желая на теб, Пит и на всички вас – наши приятели и колеги много успехи в живота и в бизнеса през Новата 2015 година!
