Поредното, 7-мо ловно приключение за мен и известния ловец с лък Гари Богнър предстоеше. Този път в Латинска Америка и по-точно – Аржентина. Подробностите за пътуването ни бяха уточнени година по-рано, а очакванията ни бяха за незабравим есенен лов на елени. Срещнахме се с Гари и Деб на летището в Буенос Айрес, като полетите ни кацнаха с разлика само пет минути един от друг – те идваха от Атланта, а аз от Амстердам. Това бе особено удобно, защото веднага след като взехме багажите си можехме да потеглим към ловната територия. Тя бе на 6 часа път с кола. Не усетихме това пътуване, тъй като пътищата бяха доста добри и прави. Поради характерният равнинен терен на тази част от страната, всичко изглеждаше еднообразно – поля, равни като тепсия. Пътят продължаваше право напред, като рядко се налагаше да завием на някое кръстовище. Единственото, което бе неочаквано за нас бе горещината, която ни обгърна на излизане от терминала на летището. Знаехме, че нормалите температури в това време от годината са около 15 градуса, но в този ден, както и следващите, ние бяхме в същинско българско лято. Хуан, нашият шофьор ни обясни, че пътуваме към най-високите планини в радиус от 6 часа път от Буенос Арес, чиято височина е около 1200 м. Там щяхме да ловуваме благороден елен, елен аксис, водни биволи, лопатари, както и блекбок. В края на това неусетно пътуване се озовахме в малка къща, сякаш декор за приказна история. Очаквах да ни посрещнат Хензел и Гретел, но от вратата изкокна с широка усмивка на лице Гонзало – нашия забавен домакин за следващите десет дена. Настанихме се в къщата – дом на няколко поколения земевладелци, отглеждали огромни стада крави, а сега производители на царевица, соя и други ГМО култури. Аржентина е лидер в това, а всичките водещи компании като Монсанто, Пайаниър, Дюпон и други произвеждат на територията й своята продукция, като основно се изнасят за Китай и Япония. Още същата вечер се отправихме на лов, обикаляйки ловния ни район. Много красиво и цветно място. С удоволствие усещах летният бриз от отворените прозорци, мислейки си за снежния ад, сковал България в това време. Видяхме много животни, мястото беше удобно за издебване от ловец с лък, защото имаше много ниски скални участъци, сред които да се прикриваме. Отдалеч изглеждаше като голо и открито място, но промъквайки се сред тези долчинки в планината беше абсолютно възможно да се одближим на достатъчно разстояние за изстрел с лък.
Ревът на елените беше в разгара си. Горещината ги караше да замлъкнат през почти целия ден и само много рано сутрин и привечер започваха да огласят планината с рева си. Това бе и причината на следната утрин да бъдем още в 6,30 на лов. Вече се развиделяваше, рев се чуваше от няколко места, а Гонзало обхождаше с бинокъла си околните хълмове. На един от тях забеляза много хубав елен и решихме да си пробваме късмета. Заизкачвахме се по хълма, а вятърът се завърташе често, като почти постоянно спирахме и променяхме посоката си на ходене. В 8.00 часа вече беше 35 градуса. Никакъв звук не се чуваше, освен някое измучаване от крава. Това бе доста конфузно понякога, защото не сме свикнали на подобни звуци, когато ловуваме елени – на същото място да гъмжи от крави и телета. Но в Аржентина или имат крави на земята си, или отглеждат земеделски култури. Трябваше да приемем това. Така и не видяхме накъде се бе оттеглил нашият елен, защото заходихме доста отдалеч към него, заради променящия се вятър. Прибрахме се добре препечени и жадни. Вечерта отново беше безрезултатна за нас, защото рев се чуваше нарядко и отдалеч. Многобройна група водни биволи ни гледаше с интерес, докато Гонзало ги оглеждаше за голям мъжкар. На няколко пъти видяхме блекбоци, които грациозно скачаха в тревата, отдалечавайки се бързо от нас. Няколко лами кротко пасяха вляво от пътя, десетки крави и телета втренчено ни гледаха, докато отминем, но хубав елен нямаше. Обилната и вкусна вечеря подобри настроението, а и имахме още 9 дена пред нас. На сутринта отново рано започнахме ловът, преследвайки елен аксис. Беше хубаво животно, заобиколено от няколко по-млади и дузина женски с малки. Много хубаво издебване направихме, след което се притаихме до близките скали, очаквайки групата да реши да тръгне към нас, а не в посока ширналата се пред нас ливада. Стояхме тихи и неподвижни повече от час, излезе доста силен вятър и Гари вече започна да се притеснява за акуратността на евентуален свой изстрел с лък. Определено нямаше да е точен. Животните пасяха и бавно се отдалечаваха от нас. Не ни бяха усетили, но посоката, в която се движеха не бе нашата, за съжаление. Жегата беше голяма и ние се натоварихме в джипа, за да се приберем в къщата.
Гонзало бе довел със себе си готвачката и целия екип от обслужващ персонал, който се грижеше за гостите му в неговото ранчо. Всичко беше на страхотно ниво, а храната бе неотразима и същевременно здравословна. Въпреки, че беше обед, а горещината бе голяма, глъчката от птиците не спираше. Особен шум вдигаха характерните за областта зелени папагали, които на многобройни групи кацаха на някое дърво и оживено „разговаряха“. Вечерта определено бе успешна за нас. Ревът на елените не беше силен. Жегата ги мореше и трудно можехме да забележим животни, докато вечерния хлад не настъпеше. А в този кратък период имахме много малко време, защото лова с лък е невъзможен при липса на светлина. Гонзало реши да огледаме за хубав мъжки воден бивол. Насочихме се към мястото, където вчера бяхме видели голямата група, но ги нямаше там. Продължихме с търсенето и като изкачихме следващия хълм видяхме няколко черни точки пред нас. Едната от тях бе хубав трофеен екземпляр. Последва дълго издебване, защото ни трябваше разстояние не по-голямо от 50 метра, за да може Гари да е сигурен в добрия си изстрел. Успяхме да го направим и на свечеряване той вече позираше усмихнат с първия си трофей от това сафари. Мракът падна напълно, а с него дойдоха и първите капки дъжд. През целият ден се трупаха сиви облаци на големи камари в небето в далечината. Силният вятър ги бе донесъл при нас и ни очакваше дъжд. Прибрахме се щастливи в „къщата от приказките“, за да отпразнуваме първия трофей с чаша вино, като решихме на следната утрин да сме отново на развиделяване в ловната територия. Но не ни беше „писано“ да се случи. През цялата нощ се изливаше такъв порой, който не само поразхлади земята, а и наводни всичко около нас. Вместо да потеглим в уреченото време, ние останахме още 2 часа в къщата, за да чакаме нивото на близкия поток да спадне достатъчно, за да можем да преминем през него. Гонзало смяташе, че е доста опасен в момента и не желаеше да рискува да опита.
Най-сетне бе настъпила прохлада и ние облякохме връхна дреха за първи път, от както бяхме дошли. Посрещна ни масов, силен рев на елени от всечки страни. Това не спря почти през целият ден. Дъждът през нощта се бе отразил прекрасно на лова ни. Не след дълго успехът дойде – Гонзало забеляза хубав елен, който бе в компанията на само две женски, а не на огромна група, както повечето досега. Сред тези разпръснати скали и високи треви тук-там не беше много трудно да се доближим незабелязани. Гари стреля точно в целта и животното падна след 10-на метра. За всички елени и кози, които той искаше да ловува, той носеше 75-паундов Hoyt с Easton стрели и механични тройни остриета. Предната вечер, когато повали бивола си, това той направи с 90-паундов лък, който малцина добре сложени мъже могат да опъват. Невероятното упорство и ежедневни тренировки от страна на Гари, му даваха възможността на 72 години да бъде в тази форма и да бележи такива успехи. За този лък, този вид животно, Гари ползваше любимите си двойни остриета, които бяха перфектни и в лова на диво прасе. След почти целият ден, прекаран в ловуване, най-сетне се отправихме към нашия дом. В близост до него и вече понамалелия поток живееха няколко капибара, които почти всяка вечер срещахме. Това са най-големите гризачи, които се прехранват само с трева и са прекрасни плувци. По принцип те са ловен вид, но в северната част на страната. Тъй като ние бяхме на юг, колкото и голям екземпляр да видехме, Гари нямаше да може да го ловува, поради твърдението на аржентинското законодателство, че не е с местен произход.
На следващият ден ни предстоеше пътуване. Трябваше да опаковаме нещата си и да тръгнем рано сутринта, за да сме навреме в ранчото на Гонзало за следобедния лов. Разстоянието бе на 4 часа път с кола. Неусетно се озовахме там, във фамилната му територия, наследена от един от най-именитите мъже на Аржентина и пра-пра дядо на Гонзало. Колкото повече факти научавахме за този човек, толкова повече възхитата ми от него нарстваше! Оженил се за много богата наследница, чиито пари инвестирал умно и осигурил няколко поколения след него. Освен това построил една от най-красивите и известни естанции в страната, чиито гости са били много известни личности. Хенри Кисинджър бил няколко пъти негов гост, тъй като по това време пра-родителят на Гонзало бил посланик на страната в Испания. Японският император, тогава принц Акихито и съпругата му отседнали за няколки дни в естанцията, за да се учат да танциват танго със своя приятел-домакин. Ричард Никсън, Джаки Кенеди, както и принц Едуард също са част от знатните посетители на това място. На площ от 20 000 ха тримата наследника отглеждат соя, царевица и говеда. В обширната гора, посадена лично от гонзаловия предшественик преди 100 години ние щяхме да ловуваме. Интересен факт е, че в Аржентина с изключение на североизточната й част няма гори. Всички дървета са посадени от хората. Ние се намирахме на територията на пампасите /тревите/ и всяко дърво, а какво остава за огромна гора като тази в имението на Гонзало, бе израстнало от човешка грижа. Беше забележително, когато видяхме мащаба на всичко това, когато сравнихме първата снимка от 1906 г. на мястото – голо като безкрайна ливада и сегашния ансамбъл от високи кипариси, евкалипти и красивата, бяла къща. В близост до нея се намираше селището за гаучосите и работниците на имението. Имали са площад, чешма с логото на господаря и наоколо строени в редици техните домове, работилници и място за хранене. Именно в това имение щяхме да останем през оставащите ни дни. През цялото време не ни напускаше усещането за пътуване назад във времето, защото бяхме заобиколени от голям помощен персонал, звънче за „господаря“, с който да повика сервитьора и безбрежните поля с насаждения и работници.
Още на първата сутрин в новата ни ловна територия имахме двоен успех – Гари отстреля мултихорн овен и Дорсет овен. Същият ден той прибави към трофеите и ферал гоат /местна коза/.Въпреки, че имаше огради тук-там, за да се предпазват някои от насажденията на територията на ранчото, животните можеха свободно да се движат между тях и гората. Имаше множество други гъсти групи дървета, които даваха убежище и сянка на животните. Братът и чичовците на Гонзало не бяха щастливи от неговата ловна страст и бизнес, който развиваше, поради често налагащото се шофиране с джипа през посевите. Но в интерес на истината той бе много внимателен и през няколкото дена лов, той успя да съсипе доста малка площ от тях. На следващият ден Факундо, любимият гаучо на Гонзало бе видял група биволи на един от хълмовете. В тази част на стопанството имаше обширна ливада за кравите, която граничеше чрез ограда с поле, засято със соя. Оградата беше премазана от биволите, за да могат свободно да влязат в соята. Пълзяхме и дебнахме групичката биволи повече от час. Женските се оглеждаха постоянно. Тук се провеждаше интензивен лов и въпреки, че сякаш бяхме в ограда с „домашни“ животни, те съвсем не се оставяха някой да ги доближи. Търпението ни бе възнаградено и с две стрели биволът се сгромоляса на земята. Тялото му беше огромно. Приличаше на кейп бъфало, също като този, който Гари отсреля миналата година в Южна Африка. Добрата храна определено имаше значение.
Следобед щяхме да ловуваме диво прасе. Уникален лов, защото няколко гаучоси с техните добре тренирани кучета обикаляха около гората, кучетата надушваха прасе и го подгонваха. Това беше като руска рулетка, защото никога не знаеш какво прасе са ти намерили кучетата – може да е голям мъжкар, млад или женска. Важното бе да се отстреля успешно, защото прасетата бяха истинска напаст и опустошаваха територията. Фако се обади, че са задържали едно прасе и го гонят с кучетата. Гонзало подкара джипа със 130 км по добре утъпканите, черни пътища и с рязък завой навлезе в соята. Това поле граничеше с гората и гаучосите се стараеха чрез кучетата да не позволят на прасето да се мушне в гората, защото тогава нямаше да има добра видимост и шанс за изстрел с лък. Прасето беше доста изнервено. Въртеше се и нападаше ту едно, ту друго куче. Гари не чака покана, а веднага му пусна една стрела. Не се виждаше особено добре тялото му, поради височината на соевите растения. Прасето бе ранено и нападаше още повече. Гонзало стоеше готов с насочена пушка към него и се оглеждаше трескаво за мен и Гари, защото трябваше да знае, накъде да стреля, ако прасето скочеше в нашата посока. За да не го разсейвам и затруднявам по този начин, аз се покатерих на джипа почти на покрива му и с тази прекрасна видимост гарантирах сигурността си и спокойствието на водача ни. Още две стрели се озоваха в тялото на глигана, докато най-сетне падне. На няколко пъти подгонваше дори коня на гаучото в опит да го блъсне с муцуна. Но работата на кучетата бе забележителна – те така стриктно изпълняваха всяка команда на господаря си, че имаха респекта ми почти веднага. Толкова вълнуващ лов отдавна не бяхме имали. Беше динамична ситуация, изпълнена с адреналин.
Оказа се, че прасето бе млад мъжкар, чиито зъби след като извариха се оказаха 18 см. Не беше огромен трофей, но пък ние си харесахме начина, по който Гари го придоби. До края на лова Гари отстреля още един благороден елен, блекбок от чакало, както и елен сика. Него го дебнахме повече от три часа. Слънцето отново припичаше отрано и елена се оттегли в санката на дърветата, стоейки в това положение повече от час. Коленете и дланите ни се пробиха от множеството клончета и бодили, нападали в гората. След дългото чакане еленът най-сетне се раздвижи, като се отправи към друга група животни, състояща се от мъжки и женски с малки. Никак не ни зарадва това, но хубавото бе, че никое от тях не ни бе усетило. А ние бяхме на не повече от 60 м. Отново се запромъквахме към него. Там той се смеси с останалите и стана невъзможно да го проследим. Но това бе добре дошло, защото Гонзало си хареса друг, по-голям екземпляр и нашите очи се впиха в него. Не ги откъсвахме от там, защото животните се движеха и бе лесно да не видим накъде отива. Все пак късметът ни се усмихна и Гари имаше възможността да опъне незабелязано от животните лъка си и да стреля. Животното подскокна, спринтира, подплашвайки всички около себе си. Хукнахме и ние. Два метра след мястото на попадението имаше такава огромна диря кръв, която ме доведе до стрелата. Гари и Гонзало се бяха съсредоточили в бягащите животни напред, стараейки се да не изпуснат раненото животно. Аз тичах след тях с камера и стрела в ръцете, като ги настигнах 40 метра по-напред, спрени пред тялото на елена.
Това бе и последното ни животно от Аржентина. Този невероятен и екзотичен лов завърши с прекрасен трофей и още няколко нови приятели. Оставаше да напишем впечатленията си в книгата за гости на Гонзало, който съвсем заслужено получи нашите искрени адмирации там. Беше успешно, беше смешно, беше вкусно, беше цветно и красиво, беше превъзходно!
С нетърпение очаквам момента, когато ще отида отново там на лов за патици, гълъби, гугутки и яребици. Множеството езера – две от които на територията на ранчото на Гонзало и безкрайните поля с насаждения са раят на Земята за този вид лов, в който пушката ти може да прегрее от стрелба, а птиците да прииждат и прииждат.
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
