Кавказ – най-трудната планина за лов Част 2: Кубански тур
Здравейте приятели ловци и любители на дивата природа. Преди около месец ви разказах за трудния лов на среднокавказки тур, който завърши успешно за най-добрия ловец с лък в света – Арчи Несбит. Както може би си спомняте, в този лов Арчи използваше карабина поради забраната за лов с лък в Русия. Продължавам разказа си за следващото негово ловно постижение, отново в Русия, няколко дни след като се върнахме в базовият лагер в „Минералные воды“. Първоначалният ни план да тръгнем още на другия ден след завръщането ни бе осуетен от поданалия ранен сняг. Дъждът, който ни прогони от първия лов, се бе обърнал в сняг и бе превърна Кавказките скалисти планини в непроходим капан за ловците. Трябваше да чакаме снеговалежите да спрат и облаците да се разчистят, за да имаме някакъв шанс да достигнем до ловните територии високо в планината. Да тръгнем по време на снеговалеж си беше чисто самоубийство, затова потърсихме алтернативен лов за времето, през което щяхме да сме заложници на зимата. Нашите любезни домакини ни предложиха да направим няколкодневен излет в планините близо до гр. Черкез, където имаха ловна хижа на върха на планинското възвишение. Щяхме да опитаме късмета си в лова на глигани, сръндаци и чакали. Пътуването бе удобно и бързо, само по асфалтирани пътища, а едва с наближаването на ловните територии в планината се наложи да се движим по черен път. Хижата, в която ни настаниха, всъщност бе преправен железопътен вагон. Няма идея как и защо този вагон се бе оказал на върха на планината, но това щеше да е нашият ловен лагер за следващите няколко дни, докато не спреше да вали и не се разпръснат облаците. Още с пристигането ни бяхме обградени от внимателните и любезни хазяи на двата фургона. Тази ловна дружинка ни бе подслонила и щеше да се погрижи да бъдем добре през дъждовните дни. Още с излизането ни от колата грижата за нас бе материализирана с наздравица по случай пристигането на известния ловец.
Това „скромно“ посрещане прерастна в скромно празненство в големия фургон на голямата маса. Общо на трапезата бяхме 8 човека и хие двамата с Арчи научихме за още един древен руски обичай. Всеки на масата трябваше да каже по един тост и докато редувахме тост след тост, само за една обиколка на масата ,бяхме изпразнили 2 бутилки водка. До края на празненството бутилките удесеториха броя си и се наложи да подканим нашите гостоприемни домакини да ни оставят да поспим. Странното бе, че прогнозираното от мен сутрешно главоболие не се случи. Дали от чистия въздух или от чистата вода, но на сутринта бяхме свежи и готови за лов. Иван – млад и енергичен ловен водач бе единственият оцелял от компанията на домакините, които явно бяха продължили празненството в техния фургон. Тримата – аз, Арчи и Иван се качихме в джипа и тръгнахме по билото на планината. На около 2 километра пътя свърши и тримата поехме внимателно сред високите треви. Иван често спираше и оглеждахме с бинокъла си склоновете, над които се придвижвахме. Промъквахме се леко приведени сред гъстите бурени, оставяйки незабелязани от потенциялния дивеч долу на поляните. Иван явно знаеше къде е възможно да се крият сръндаците, защото на някои места ускорявахме ход и не оглеждахме, докато към други подхождаше изключително внимателно. Арчи също помагаше за търсенето със своя бинокъл. На едно от тези места, удобни за наблюдение, Арчи забеляза нещо в тревата под високата отвестна скала, на която лежахме. Иван също насочи бинокъла към животното. „Хубав сръндак“ – прошепна той и аз преведох на Арчи.
Изтрелът не закъсня и животното падна като покосено на земята. Сега идваше трудната част – как да го вземем от полянката, на която го бе намерил безпогрешният изстрел. По въздушен път не бе повече от 200 метра, но само да можеше да летим… Скалата, от която издебнахме сръндака, бе почти отвесна и само мисълта да се спуснем по нея ме караше да потръпвам. Налагаше се да поемем по дългия заобиколен маршрут през шубраците на стръмния склон. Половин час по-късно открихме животното сред високите бурени на поляната. Трофеят се оказа доста добър, а попадението почти перфектно – един пръст над плешката. Поръчковият “Brasner”, с който стреляше Арчи, и патроните „Weatherby 3378“ бяха отлична комбинация и се доказаха като универсално оръжие и за далечни, снаперски попадения, и за близки бързи изстрели. Измъкнахме тялото на животното от поляната и с дружни усилия го понесохме нагоре по склона. Така пълноценно мина сутринта и когато се прибрахме във фургона, цялата дружинка вече бе на крака и ни поздрави за добрия трофей. Поканиха ни да се присъединим към планираният за следобед лов на гонки за диви прасета. Не чакахме да ни канят два пъти и след като хапнахме набързо по един борш, се приготвихме за лова. С два джипа разставиха пусиите по билото на хълма, където минаваше пътя. Оказа се, че сме общо 3-ма ловци, включително Арчи. Гонките скоро започнаха и както винаги се случва, когато кучетата не са добре тренирани, скоро изгубихме и последните откъслечни излайвания в далечината. Оставаше да разчитаме на гоначите, но като имахме предвид героиския паметник пред фургона от празни бутилки, висок половин метър, бе почти сигурно, че прасета няма да видим. Иван, този изключително интелигентен и буден младеж, бе чул какво се случи в гората и скоро пристигна с „Уаз“-ката. Предложи ни да опита сам да подгони каквото имаше под нас в дерето. Остави ни една радиостанция, за да ни предупреди, когато приближи. Аз бях пълен скептик, но след около половин час пресеченият и изкривен от радиото глас на Иван ни изтръгна от меланхолията. „Идват“- каза той, а Арчи свали предпазителя и внимателно заоглежда поляната под билото. Позицията ни бе много добра за далечни изстрели – виждахме като на длан цялото място. За жалост обаче прасетата на сюрия изскочиха в най-далечният край на поляната. Лош късмет за нас и още по-лош за прасетата, защото там акордионистът на компанията показа, че е виртуозен с пушката толкова, колкто и с акордеона си. Пет бързи изстрели с „АК 47“ и три прасета паднаха на място. Като казвам бързи, имам предвид такива в рамките на 3-4 секунди. Иван се обади да ни каже, че все още не е приключило. Обясни ни, че пред него в гората има огромен глиган, който от известно време върви в нашата посока и трябва да го очакваме всеки момент. Арчи пристъпи неспокойно и се приготви за бърз изстрел – нямаше да се излагаме пред домакините, я. Чакането продължи цяла вечност, но в края на краищата наистина от гората с бясна скорост излетя огромен, черен глиган.
Отново беше в другият край на поляната и Арчи разочарован свали пушката, но не за дълго, защото Ваня акордеонистът отправи един изстрел по прасето, като го уцели в задната част на тялото – само колкото да го подплаши. Глиганът се завъртя на 90 градуса и хукна право към нас. Арчи вдигна пушката и започна да води тичащото насам животно. Когато прасето преполови поляната, ловецът отправи смъртоносен изстрел от 150 метра по раненото животно. Ефекта от изстрела бе мигновен. Глиганът направи един последен дълъг скок и се изтъркаля сред трънаците. Когато го приближихме се оказа, че е огромно женско диво прасе – сигурно бе поне 180 кг. Ваня също се приближи да види животното. Не бе стрелял повторно, защото оръжието му бе заяло. Когато и Иван излезе от гората, минахме да видим и другите ударени прасета. Под пътя, покосени от безпогрешни изстрели в главата, лежаха три млади глигана. Кървавите следи сочеха, че има още едно прасе, което бе успяло да прекоси пътя. Намерихме го на 15 метра от другата страна на урвата – хубав глиган, около 100-те кила. Изстрелът бе точно в сърцето. Оказа се, че от пет бързи изстрела четири са свалили животните. Това беше меко казано, доста интересен резултат, като се има предвид с какво оръжие стреляше музиканта. „Ел Мариячи“ – шеговито го похвали Арчи. Събрахме прасетата с джипа и цялата дружинка се захвана да чисти прасетата току пред фургоните. Успокоиха ни, че карантията няма да мирише, защото нямаше да остане и помен от нея след смръчаване. Предупредиха Арчи да се подготви за нашествието на чакалите. Още една възможност за лов! Докато чистеха прасетата, готвача Вася – висок, снажен мъж с ведър поглед пристъпваше от крак на крак и с нетърпение подканваше касапите да побързат. Той искаше да ни направи шишове по ловджийски с прясно събраните в гората гъби. Обезпокоихме се да не се заразим с трихенилоза от неизследваното месо, но той ни успокои, че тук никога не е имало случай на заразяване. Вечерта, докато похапвахме във фургона от ароматните шашлици, повод за многобройни тостове, през вратата влезе Иван и с недвусмислен жест показа с палец през рамо към вратата. Каза ни, че чакалите са тук. Арчи дори не чака да му преведат звучната дума – тя има подобно звучене и на английски. Взе карабината и изскочи през вратата. Нямах време дори да си взема нощната камера и чух изстрела, последван и от одобрителните викове на Иван. „Ясно“ – помислих си – имаме си трофей и от чакал. Тази неочаквана слука отприщи тостовете у нашите домакини и поредната стъклена пирамида започна да се оформя пред фургона. Този път те се бяха усетили, че сме уморени и ни оставиха да се оттеглим по-рано от купона. Преди да си легнем погледнахме небето с надежда, но там промяна нямаше, облаците все така закриваха звездите. На другата сутрин се бяхме насттроили за мързелуване, но още в 7 часа Иван се появи на вратата и ни прикани да побързаме да видим нещо. Очаквахме да ни покаже някоя сърна или елен, притаил се наблизо, но бяхме поразени от красотата на чистото синьо небе, което ни посрещна. Да, промяната бе тотална и всъщност нямаше и следа дори от облаче по хоризонта чак до губещия се в далечината исполин Елбрус. Най-високият връх в Европа бе много внушителен и красив. Обгърнат от нежния воал, който вятъра образуваше, издухвайки и снежните преспи по върха. Бързо стегнахме багажа, сбогувахме се с нашите безсмъртни домакини и потеглихме с джипа.
Пътят бе около 4 часа, като последните 40 минути карахме само по черни пътища и покрити с обли камъни бивши, а може би действащи корита на реки. Като цяло следвахме течението на бърза планинска река, която лъкатушеше между две стръмни планини. Когато двата склона започнаха да се сближават, а дървесните видове останаха предимно иглолистни, Иван започна внимателно да се оглежда по околните ридове. Даже няколко пъти спирахме колите, за да оглеждаме внимателно с биноклите си пресечения планински терен. Не видяхме кози, но пък скоро достигнахме до мястото, където обикновено правеха базовия лагер. Мястото бе удобно, близо до реката, заобиколено с дървета. Разпънахме палатките и бързо се приготвихме за първия си поход. Часът бе вече 15:30 и имахме само час и половина, за да се огледаме наоколо. Най-интересното бе, че още докато бяхме в кемпа, Арчи успя да локализира група турове на билото на близкия планински склон. Иван също разгледа животните и предположи, че има едно от тях, което е около 10-годишно. Нелош трофей, но ние бяхме дошли да търсим голям тур. Освен това водачът ни съобщи, че първоначалния план да се качим високо в планината и там да си направим флай кемп беше пропаднал. Местният ловен, който отговаряше за конете, бе отказал да дойде да ни съпровожда заради големия сняг, който бе натрупал. Човекът си беше прав – конете, а може би и ние бяхме в опасност при движението в дълбокия сняг по стръмните склонове. Той бе прав, а ние – в безизходица. Имаше 2 варианта, като варианта с връщането бе зачеркнат веднага от възможните решения – значи оставаше единствено да правим дълги преходи високо в планината и да се връщаме пак в базовия лагер. Всеки участвал някога в подобен лов ще ви каже, че това бе пълна лудост, но ние нямахме избор. Организаторът на лова „Профи Хънт“ бе „пропуснал“ да ни спомене, че шансът да се ловува добър трофеен екземпляр от базовия лагер без коне, бяха равносилни на нула. Арчи бе закупил този лов на една от лотариите на „Сафари клуб интернешенъл“ и нямаше възможност да протестира заради липсата на коне, защото договорът му не бе направен от неговият ловен организатор, а директно от „Профи Хънт“. В него нямаше клауза, че ако те не осигурят транспорт и провалят лова, ще върнат парите. Пиша тези редове не случайно, скъпи приятели ловци. Внимателно подготвяйте договорите си и ги правете така, че в случай на неизпълнение от страна на организатора, да можете да си получиите обратно парите за услугите, които не сте ползвали. В нашия случай това бяха конете, които ни съкращаваха дневните преходи с 4-5 часа и даваха шанс за добър трофей.
И така, без коне черната точка, която Арчи локализира на фона на небето, далече под върха на стръмния склон се оказа доста труден за добиване трофей. Иван предложи първо да опитаме шансовете си на по-достъпните места и ако не успеем, тогава да се опитаме да достигнем до този 10-11 годишен тур. Той ни успокои, че ако няма голяма промяна във времето, ще можем да виждаме това животно всеки ден на това непристъпно място. Разколебани от несполуката, тръгнахме по поречието на реката, покрита с различни по размер обли камъни, някои от които с размера на морени. Движехме се предимно по коритото, но на няколко пъти се налагаше да навлизаме и в гората, когато речните завои ни преграждаха пътя. Реката не бе много дълбока, но пък бе бърза и ледено студена, защото както разбирахме, идваше директно от ледника. Не стигнахме далече този ден, оглеждайки внимателно двата склона на надвисналите над нас планини. Този преход повторихме и на следващия ден, като този път успяхме да се доберем до основата на ледника. Там, когато вече почти се бяхме отказали да търсим жива душа, на около километър по склона на една от планините обграждащи ледника Иван забеляза група животни. Бе видял един мъжки, но каза, че не е голям – само 5-6 годишен. Вече мислехме да се връщаме, когато ми хрумна да се опитам да издебна стадото по-отблизо. Предложих на Арчи и той с охота се съгласи. И без това нищо повече не можехме да направим през този ден. Тръгнах сам, силно приведен към земята. Използвах всяко прикритие, за да се добера до коритото на реката, където щях да съм наезабележим сред високите, обли камъни. На няколко пъти ми се наложи да правя рисковани скокове над бързата, студена река. Най-опасни бяха обаче обледените камъни – ледът ги правеше хлъзгави и гладки и нямах никакъв шанс да се задържа на тях. Близо километър изминах, прикривайки се, и успях да наближа стадото до около 500-600 метра. В това време животните започнаха да се движат и изчезнаха от полезерението ми. „Жалко – казах си – толкова усилия за нищо“. Вече прибрах двете камери, когато дочух гласа на Арчи по радиостанцията. „Погледни надясно“ – пропука слушалката. Туровете, които бях загубил от поглед, сега бяха на около 300 метра от мен и се движеха успоредно на склона, прескачайки виртуозно от скала на скала. Не чаках и секунда и се възползвах от шанса да заснема стадото. Увлечен в снимане, бях заабравил че трябва да се връщам и когато Арчи ме потърси, бързо тръгнах обратно по склона. Придвижването надолу този път бе по-лесно, защото не се криех от туровете. Те още при първото ми движение изчезнаха от скалите, сякаш не са били там. Този ден отново не бяхме видяли трофеен екземпляр.
На другата сутрин преди да поемем на поредния поход, отново от лагера видяхме 10-годишен тур. Този ден трябваше да се качим много високо в планината и Иван се опита да ни спести част от пътя нагоре, подкарвайки „Уаз“-ката по старото корито на един поток. Ако сам не участвах в това пътуване, никога нямаше да повярвам, че кола е способна да мине оттук като луноход – гума по гума минаваше през огромни камъни и падналите дървесни стволове. Шофьорът виртуозно успяваше да премине през непрходоиие на пръв поглед преспи. Бяхме вече доста високо и отдавна бяхме напуснали горската зона, когато джипът заседна в дълбока двуметрова пряспа. Беше ясно, че оттук нагоре сме пеша. Остановихме всичко излишно и се отправихме към заснежения връх. Под нас коритото на реката ясно разделяше склоновете на отрупаните със зеленина планински склонове. Пътят нагоре, по който вървяхме, всъщност бе използван преди десетки години от миньори, работещи във волфрамовите рудници високо в планината. А сега единствено егерите минаваха оттук в посока на високо разполоения флай кемп, какъвто ние нямахме. След близо 3-часово изкачване достигнахме най-ниското било на исполина, по който пълзяхме. Всичко бе покрито с дебели, навети от вятъра преспи. Оттук щяхме да проведем наблдение над околните склонове, за да локализираме трофейно животно.
Всички веднага се заеха за работа. Арчи, Иван и Володя започнаха внимателен оглед с биноклите си, а аз започнах да пълня мегабайт след мегабайт на фотоапарата си. Въпреки, че се бяхме прикрили на земята, скалните орли бързо ни разкриха и на няколко пъти дойдоха да ни инспектират дали се чувстваме добре и имаме ли намерение да остаме за вечеря. След близо час и половина внимателно наблюдение единственият резултат бе, че Арчи откри стадо кози далече долу под нас, близо до глетчера. Междувременно синьото небе бе изчезнало зад плътна облачна завеса. Най-неприятното сега би било, ако започнеше да вали. Този път покровителят на ловците се смили над нас и силният вятър започна да разнася облачната покривка, вдигайки на нейно място огромни облаци от снежен прах. Нямахме късмет и този ден. Не видяхме нищо. На другата сутрин, когато отново гонехме сутрешният мраз с горещо кафе, пак видяхме групата турове на почти отвесния склон над нас. Не ни оставаше нищо друго, освен да се опитаме да ги достигнем на стрелкова дистанция преди да се прехвърлят през билото. Приготвихме се буквално за няколко минути и се качихме в колата. Щяхме да опитаме да преминем някъде коритото на реката – в противен случай щяхме да се намокрим и да провалим изкачването на върха.
Иван отново се доказа като отличен шофьор и успя да ни преведе през бързата река. Преминали отвъд, скочихме от колата и поехме нагоре по стръмния склон. Още в началото на изкачването видяхме останки от полуизяден от мечка кон – нещо нормално при многобройните свободно пасящи коне. За да достигнем зоната, от която щяхме да имаме видимост към животните, трябваше да прекосим един сравнително открит участък, който се намираше в полезрението на няколко кози, пасящи на съседното било. Ако ни видеха преди да сме достигнали до туровете, щяха да алармират с изсиврванията си на всичко живо в радиус от 2 км и нямаше да имаме никакъв шанс. Налагаше се да минем по трудния маршрут с почти отвесни склонове и високи скални върхове. Отне ни близо два часа невероятно трудно изкачване, но накрая все пак успяхме да се прокраднем незабелязани до място, откъдето имахме видимост към тура. Арчи разпуна двуногата и се опита да хване тура в оптиката. Белият сняг и многобройните камъни правеха това доста трудно. На тази дистанция всеки камък можеше да бъде сбъркан с тура. Иван, който от самото ни идване не изпускаше животното от окуляра на бинокъла си, започна да ни насочва по някои видими белези в терена.
Арчи трескаво се опитваше да вкара силуета на тура в оптиката на пушката. Ситуацията започна да става напрегната, когато Иван съобщи, че туровете са тръгнали да прехвърлят билото. Нямахме и 10 секунди, за да открием нашия екземпляр. В един момент видях придвижващите се черни точки и веднага след това забелязах, че и Арчи ги е намерил. Изстрелът не закъсня. От ударната вълна перд камерата ми се разхвърча снежен прах, през който успях да заснема великолешното попадение и последвалите салта, които тура направи, търкаляйки се по снежния склон. При всеки удар в земята той вдигаше големи парцели сняг, разкъсвайки снежната покривка и оставяйки дълбока следа до мястото на падането си. Всички бяхме дрогирани от адреналина, но нямаше време за радостни поздравления. На съседния склон трябваше да бъде групата кози, заради която направихме това трудно изкачване. Арчи презареди карабината с треперещи от вълнение ръце и отправи взор в посоката, където допреди малко бяха планинските обитатели. Иван, свирейки и викайки с уста, се опитваше да привлече вниманието им, за да спрат бягството си. Но уви – нито и за миг уплашените от изстрела животни не се подвоумиха. Със самоубийствени скокове на височина близо 500 метра на отвесната скала те се скриха зад зъберите, без да доставят удоволствието на реещите се край орли да паднат в бездната. Козите избягаха, но пък Арчи бе успял да отстреля тур. Отново ловецът с лък бе използвал непривичното за него огнестрелно оръжие и бе повалил с брилянтен изстрел от близо 560 метра кубански тур. Когато огледахме рогата след трудното спускане по почти отвесния склон, се оказа че животното е около 10-годишно. Бяхме дошли тук за много голям трофей, но съдбата този път ни отреди да се задоволим с единственото, което ни предложи тази сурова планина, и то след невероятно тежък лов. В заключение само мога да кажа: дойдохме, видяхме, взехме си поука и продължаваме напред.
Автор на текста : Владимир Дончев
Автор на снимките : Владимир Дончев
