Ловът в България винаги е бил сред любимите на един от най-известните ловци с лък. Гари Богнър – „старият динозавър“, посланника на ловците с лък по света. Той отново е с нас, но тази година освен от лова на елени е привлечен и от един уникален ловен вид, който никой ловец с лък от Сафари Клуб не бе отстрелвал досега. По стечение на обстоятелствата имаме два ловни лиценза за отстрел на зубър. Причината, поради която два от мъжките старейшини от стадото във Воден трябва да се отстрелят е пристигането на ново попълнение от зубри. Младата кръв ще се влее в българското стадо, но само, ако двамата най-възрастни водачи на стадото бъдат отстранени. Горчивият опит на предишните „вливания на свежа кръв“ бяха завършили трагично. Именно възрастните бизони са убивали новопристигналите. Изборът на вида оръжие и дори на ловеца, който ще извърши ловът не са случайни. Оръжието е абсолютно безшумно и по-смъртоносно и от карабина. Лък като Хойт в опитните ръце на ловец като Гари щеше да доведе ловът на най-голямото животно на Европейския континент до успешен край. Безшумното отстраняване на алфата на стадото щеше да позволи по-бързото пристигане на новите животни и евентуалното им успешно аклиматизиране и приобщаване.
И така, началото на ловът бе планиран за средата на януари. Снегът и липсата на зеленина през изминалите зимни месеци би трябвало на накарат животните да се съберат в близост до местата за подхранване. Разчитахме на това, за да можем да ги локализираме отдалеч. Намирането им в обширните територии, където живееха щеше да е много трудно дори с всъдеход, а с падналия сняг задачата бе почти невъзможна. Зубрите, живеещи в ДЛС Воден-Ири Хисар, са диви животни, които изчезват в гората и при най-малкия шум от МПС. За да се приближим до стадото трябваше да се доверим на нашите домакини. Те ни бяха подготвили специален безшумен транспорт. Щяхме да преминем с него през почти цялото ловно стопанство – с дървена каруца. След близо едночасово тръскане по черните, кални пътища и дълбоки коловози преминахме зоната, през която преминаваха тежките дърводобивни камиони и навлязохме в девствена гора. Единствените следи тук бяха дългите тънки линии, оставени от колелата на каруцата и копитата на двата коня. Конете сами вървяха по-добре познатата им пъртина. Каруцата всеки ден доставяше храна на дивите обитатели през зимата, затова те бяха свикнали с нея. Ритмичното поскърцване на ритлите явно бяха добре познати на горските обитатели. Стадо муфлони плахо приближаваше към нас. Гари и аз се спогледахме. Случая бе прекалено добър, за да го пропуснем. Спряхме каручката и насипахме малко царевица край пъртината.
След това водачът подкара конския впряг, за да се отдалечим. Сред животните имаше един трофеен овен, който определено можеше и да е кандидат за нов световен рекорд с лък. Когато изминахме около 50-тина метра, спряхме конете и скочихме зад едно дърво. Помолихме нашият водач и каруцаря да продължат да се отдалечават, а ние останахме скрити зад дънера и зачакахме. Първоначално инстинкта на муфлоните ги задържа далеч от примамливо жълтеещата се в снега царевица, но скоро гладът надви над предпазливостта и най-младите женски се спуснаха към храната. Когато започнаха шумно да хрупат от посипаните в снега зърна, към тях се присъединиха и всички останали от стадото. Последен сред полегналите от преспите храсти се показа трофийния овен. Рогата му правеха пълна обиколка и дори повече. Бяха сравнително дебели, но единственият начин да разберем дали това животно притежава рекорден трофей бе като го отстреляме. За целта, обаче трябваше да се приближим още малко напред.
Теренът бе много открит и на белия сняг всяко наше движение щеше да бъде забелязано. Налагаше се да рискуваме. Гари се промъкна зад един от отрупаните със сняг храсти, използвайки го като прикритие межди нас и животните. Достигна на по-малко от 30 метра. Рискувахме и успяхме да се доближим без да ни усетят. Животните така се бяха увлекли в изравянето на разпиляната в снега царевица, че дори не усетиха, когато ловеца опъна лъка си зад храста. Сега идваше най-напрегнатият момент. Гари се показа иззад прикритието си, за да може да стреля. Точно в този момент животните усетиха движението и вдигнаха глави, но вече бе късно. Опита и тренировките на ловеца си казаха думата. Двете секунди, в които животните се подвоумиха какво да направят, бяха достатъчни за ловеца, за да стреля. Тетивата с приглушен плясък изстреля карбоновата стрела и прикрепеното на върха и механично острие. При съприкосновението с тялото на муфлона то се отвори и почти педя широкият режещ ръб премина изцяло през тялото. Животното подскочи и побягна заедно с всички останали, но силите му го напуснаха на не повече от 30-40 метра от мястото на попадението. Намерихме го почти веднага. Широката кървава диря водеше право към него. С треперещи от вълнение пръсти ловеца погали прекрасните рога на муфлона. Трофеят наистина беше много голям. Набързо го премерихме. Дължината му бе по-голяма от досегашния световен рекорд, но дали щеше да достигне точките му? Щяхме да разберем по-късно, а сега ни чакаше още по-голямо предизвикателство. За първи път ловец с лък щеше да се опита да ловува зубър. Направихме няколко трофейни снимки с красивия муфлон и го натоварихме в каруцата. Продължихме по монотонната бяла пъртина и само веселото тананикане на нашия водач и ритмичното поскърцване на ритлите прекъсваше песента на синигерите.
Още половин час лъкатушехме в красивия зимен пейзаж. Чистотата на снега бе покрила всички неравности и кални капани по пътя. Времето бе сравнително топло за сезона и преспите усилено се топяха под все по-ярките лъчи на слънцето. Най-накрая нашият водач ни даде сигнал, че наближаваме крайната цел. Излезнахме от гората на широка поляна, в средата на която имаше огромен сеновал и редица от дървени хранилки. Отвъд поляната имаше обширно поле. Снегът тук почти се бе стопил и кишата се смесваше с калта в огромните стъпки, оставени от бизоните. Следите от стадото бяха видни навсякъде в калната почва, но самите животни не се виждаха никъде. Водачът ни не се подвоуми и за секунда какво да прави. – Наблюдават ни от гората – каза той и ни посочи далечният край поляната.
Сложихме царевица в хранилките и той подкара каруцата обратно по пътя, от който дойдохме. Когато достигнахме на около стотина метра сред дърветата, той спря каруцата и всички внимателно слезнахме. Започнахме да се прокрадваме навътре в гората, успоредно на поляната с хранилките. Щяхме да доближим стадото сред дърветата, ако не ни усетеха. Вятъра бе най-важен в този момент. Слабият полъх идваше откъм поляната. Условията щяха да са идеални за промъкване, ако не бе лепкавата кал и силния звук от шляпащата под краката ни киша. Придвижвахме се възможно най-безшумно, което ни забави. Докато се промъкнем на 100 метра в гората, цялото стадо се бе изсипало на поляната. Вятъра все още бе благоприятен и ние можехме спокойно да огледаме животните за търсените два стари зубъра. Слънцето се скри зад надвиснали тъмни облаци. Заваля ситен дъжд. Тове бе необичайно за сезона. Скоро и последните следи от сняг се стопиха. Водачът ни не спираше внимателно да оглежда животните с бинокъла си. Минутите минаваха, но все още не виждахме някой от търсените самци. Тези стари животни предпочитаха отшелническия живот. Те следваха стадото отдалеч. Почти едновременно видяхме единият бизон.
Той бе сред последните, които приближаваха към поляната. Огромното му туловище бавно се поклащаше сред оредяващите дървета в края на гората. Не бе трудно да се различи от останалите животни. Старецът бе огромен, с един откършен в битките рог. Това бе истински убиец, въоръжен със заострения наполовина рог, смъртоносно оръжие за всеки негов противник. Вече знаехме, че той е нашата цел. Сега, обаче трябваше да го доближим на не повече от 50-60 метра. Дори и тази дистанция бе твърде голяма, но опитният ловец щеше да се справи. Продължавахме да се промъкваме край поляната, но скоро вятърът щеше да се окаже неблагоприятен. В момента, в който бизоните ни подушиха, започнаха да се отдалечават към полето. Нямахме време да предприемем нещо друго, освен да се спуснем на откритото. Бизонът, който искахме да повалим трябваше да мине близо до нас, ако искаше да се присъедини към стадото. Бързахме колкото можем в хлъзгавата, лепкава кал.
Достигнахме поляната точно навреме. Бизоните спряха за малко своя бяг, за да ни огледат. Тези 10-15 секунди бяха достатъчни на Гари да определи дистанцията. Новият лък Хойт бе като продължение на ръката на ловеца. Сочеше право към сърцето на отдалечаващия се с плавна походка бизон. Гари изчака зубърът да завърши стъпката си и в момента, в който крака му се отдели от земята, тетивата иззвъня. Стрелата летя малко повече от секунда, за това време плешката точно освободи сърдечната зона. Изстрелът бе перфектен. Зубърът като че ли не усети нищо. Продължи да върви след стадото и скоро ги настигна. Животните бяха преполовили полето и наближаваха реката от другата му страна. Нашият бизон вече бе начело на стадото и все още не даваше признаци да е ранен. На няколко метра от реката той спря. След него, като по команда спряха и всички останали. Старейшината започна да се олюлява и полегна на земята, точно на ската над реката. Ние стояхме неподвижни и наблюдавахме отдалеч случващото се. Бизоните, които следваха водача вече го бяха оградили и с подозрение душеха кръвта по тялото му. Точно тогава се случи нещо, което никой от нас не очакваше. По-младите мъжкари започнаха яростно да натискат и пробождат падналия с острите си рога. В яростта си, те почти го избутаха в реката, сигурно отдавна бяха искали да го надвият. Наблюдавахме сцената под проливният дъжд. Решихме да се намесим, за да не допуснем стадото да стъпче и унищожи безценният трофей. Това бе исторически момент. Днес, за първи път в модерната история на лова, ловец с лък поваляше зубър. Какво по-добро доказателство от това, че трофейният лов и ловният туризъм могат да създадат предпоставки за възкръсването на цял един полуизчезнал вид. Популацията на зубрите са бе възстановила до нива, на които сега можем да ги ловуваме.
Приближихме до мястото, където зубърът бе избутан от своите гневни роднини. Близо еднотонното животно се бе плъзнало по ската на реката. Нямаше никакъв шанс да го помръднем, дори и на сантиметър. Ловният водач се обади за да повика на помощ един от тежките багери. С негова помощ успяхме да извадим животното от реката. Време бе да направим трофийните снимки за спомен от този незабравим миг. Трофейната такса за отстреляния зубър щеше да спомогне за съществуването на цялото стадо. Месото също щеше да бъде използвано въпреки, че животното бе много старо.
За да се одере толкова голямо животно трябваше да го прекараме в специално помещение. Там ни очакваше Цветан Ангелов – един от най добрите препаратори в България, за да одере трофейното животно. Неговата работа бе най-добрата му реклама. Препарираният от него трофеен зубър посрещаше и изпращаше всички ловци, посещаващи ловния дом. Гари Богнър, ловецът ветеран и двукратен президент на Сафари Клуб имаше много последователи и всички те знаеха, че когато ловецът похвали накоя ловна дестинация, то това е заслужено. Затова, когато Гари се похвали на приятелите си с постигнатите успехи с екипа на Сафари Сийзън в България, скоро ни затрупаха запитвания за същия лов. Това внимание идваше точно навреме. Задачата ни бе изпълнена наполовина. Отаваше още един от водачите на стадото, който трябваше да бъде отстранен, за да може да се пуснат новите животни. Ловецът, когото избрахме за този лов бе много добър приятел на Гари и по думите на ветерана, той бе истински достоен за честта. Убедихме се, че е така след няколко седмици, когато той пристигна. Бяхме готови да проведем и втория зубърски лов. Приключението на Кен Шемонски, обаче ще можете да видите единствено по новата българска ловна телевизия „Сафари“. Не пропускайте да видите как ловеца се изправи сам очи в очи с огромния зубър със своя лък и стрели.
Автор на текста : Владимир Дончев
Автор на снимките : Владимир Дончев
