България винаги е била сред най-добрите и желани ловни дестинации в света. Това могат да потвърдят всички големи ловни организации. България е една от страните с най-голямо биологично разнообразие в Европа, защото територията й покрива три биогеографски региона – Алпийски, Черноморски и Континентален. Геологията и специфичните микро-климатични особености на страната са основната причина за това разнообразие на видове, природни местообитания и екосистеми. Списъкът на бозайниците съдържа над 100 вида животни, някои от които отдавна изчезнали в други части на европейския континет. Много от най-големите трофейни екземпляри също са ловувани тук и качествата на българските трофеи на благороден елен, диво прасе и балканска коза са ненадминати.
Но сега ще ви разкрием един малко известен факт за нашите природни богатства и по-специално за възобновяемите ресурси. Знаем как да отглеждаме дървета и когато сечем гори засаждаме нови, за да добием още дървесина след време. Знаем как да осигурим на дивите животни храна и хабитат, така че те да се възпроизвеждат, за да можем да ги ловуваме след време. Това са два от основните природни възобновяеми ресурса, но има и още. Сега ще ви представим едно от най-ценните възобновяеми природни богатства. То, също като дивеча бива ловувано в гората. А за да го открият, ловците използват специално обучени кучета. Този скъпо ценен трофей е трюфелът. По света има над сто вида трюфели, но не всички са ценни за кулинарията. Най-скъпите от намираните у нас са белите трюфели, следвани от черните, които заради стойността си са наричани „бяло злато“ и „черни диаманти“.
Трюфелът е труднодостъпен деликатес с висока цена, който през миналият век е присъствал на трапезите само на владетели и монарси. Допреди двадесетина години почти никой не е знаел, че трюфелите растат и в България, въпреки, че още по времето на социализма се разчува, че и у нас има от деликатесната гъба. Превъзходният аромат на трюфела е “комбинация от влажна почва, ръмящ дъжд, заровени в пръстта дъждовни червеи и пикантни спомени от изгубената младост и старите любовни афери”. Така Озерски описва аромата на трофейните земни гъби, наричани от гастрономите „есенцията на всяко ястие“.
За да се запознаем по-обстойно с ловът на трюфели, ще направим едно пътуване до гр. Попово. За няколко дни ще бъдем гости на едни от най-добрите препаратори на диви животни у нас. Цветан и Ангел Ангелови са известни с творбите си в цяла България и се съмнявам, че има ловец, който е посщавал ДЛС Воден-Ири Хисар и не се е удивявал на препарата на зубър във фоайето на ловния дом.
Нашият разказ за този лов започва от ателието на двамата братя в с. Дриново – малката спретната къща на родителите на Цецо и Ангел. В дворът, пълен със зеленина и цветя е ателието им. От тук ще вземем специално обученото им куче за лов на трюфели. Айра – така се казва спрингер шпаньола, който няма търпение да излезе от клетката си. Кучето, като че ли предусеща, че ще участва в лов на трюфели. Преди да потеглим с джипа обаче, братята с гордост ни показват последната си творба – препарат на величествен лъв в цял ръст. Докато се снимаме до ревящия лъв, кучето нетърпеливо обикаля наоколо. Жегата от припичащото слънце дава повод на четрикракия ловец на трюфели да се излегне блаженно в калната локва пред двора. Братята не са доволни от постъпката му. Калното животно не може да се вози при нас в джипа. Цецо и Ангел решават да изкъпят калпазанката със студена вода на двора. След бързият душ сме готови да потеглим към тайните места, които братята знаят с „петната“ на трюфелите. Петната те наричат местата, където обикновено намират рядката гъба. Места, които всеки ловец на трюфели пази в тайна. Според братята на едно и също място може да се открият повече от една гъба. Преди да потеглим към гората спираме в местната църква. Бащата на братята се грижи за църквата и с гордост ни я показва. От него узнаваме и интересната история на с. Дриново – кръстено на Проф. Марин Стоянов Дринов. След освобождението селото носело името Бакшишклъ, но местните хора решават да го прекръстят на името на известния възрожденец, като получават съгласие лично от него. Църквата е красиво изрисувана в синьо, изцяло реставрирана с доброволно набрани средства от съселяните, независимо от различната вяра.
След като оставяме китното село, се отправяме към гората. Нямаме търпение да видим къде и как ловците на трюфели откриват деликатесната гъба. Пътуваме по черни пътища в гората около половин час и започваме лова от лескова гора, примесена с бук и дъб. Скоро е валял дъжд и изпаренията от влажната почва създават приказна атмосфера, пречупвайки косите лъчи на слънцето. Кучето изскача от колата и с невероятна скорост започва да се стрелка напред-назад между дърветата. Цецо още не е направил и една стъпка и ето, че Айра вече носи в устата си първият трюфел. Това е черен трюфел. Не много голям, но ухае божествено. С интерес разглеждаме малката, кафява топчица, покрита с кал. Това е истински български трюфел, намерен пред очите ни от спрингер шпаньола. Ето, че докато ние снимаме гъбата от устата на кучето, в дланта на Ангел идва втора гъба. Тази е двойно по-голяма и Ангел с доволство ни я показва. -Ето, това е трюфел!
Започва своеобразно съравнование между братята. Всеки от тях оглежда с опитно око земята около дърветата. Трюфелите обикновено са под земята на 10 – 15 сантиметра, но след падналият дъжд, повърхностния слой на места е промит и се виждат гъбите с просто око. Ангел прикляка до един дънер, за да ни покаже гъба, намерена от него „на око“. Докато ни показва с пръст какво да гледаме и леко изравя топчестото тяло на голям трюфел, Айра пристига и ни го взема под носа. Кучето бързо го носи на стопанина си. В замяна Цецо й дава лакомство и играта продължава. Продължаваме търсенето още около час с променлив успех. Все още сме в началото на сезона за трюфели и гъбите са сравнително неузрели, а някои от тях дори не миришат. Кучето е дресирано да намира трюфелите по миризмата им, затова пропуска доста гъби, но с тренирано око двамата братя не ги подминават, за да ни ги покажат. Приключваме „ловът“ на трюфели малко след 4 часа с пълна торба.
Налага се да се върнем в офиса на братята в гр Попово. Там те имат пункт за изкупуване на трюфели. Това е доста добър бизнес, но е и рискован, защото трюфелите са скъпи единствено, ако са първо качество. Когато пристигаме в офиса, заварваме синовете на Цецо и Ангел. Докато ние сме събирали трюфели Илиан и Филип са се погрижили за бизнеса и за приемането на трюфелите, събрани от други ловци като нас. До тук изглежда, че денят е бил добър. Виждаме няколко пълни чували с по 20-30 килограма всеки. Продължават да идват още коли и още ловци на трюфели оставят уловът си на кантара. Между две замервания имаме време да си поговорим за бизнеса с Цветан и Ангел.
Оказва се, че целият събран трюфел ще бъде изнесен за Италия. А там нашата първокласна гъба ще бъде разпределена в други количества, събрани от други страни в Европа, за да повишат качеството на общата продукция. Цецо с горчивина обясни, че всъщност диворастящия български трюфел е най-добрият в света с най-добри показатели, а италианските фирми го изкупуват целият и го представят като италиански в Западна Европа и на пазарите отвъд океана – САЩ и Канада.
В края на деня братята правят общо преброяване на добития за деня трюфел и се оказва, че имаме събрани няколко стотин килограма. След интересният ден, прекаран с Цветан и Ангел е време да се впуснем в истински лов. Заделяме няколко от най-ароматните трюфели и потегляме с колата към следващата ни спирка – ДЛС Каракуз. Там ще заснемем лов на сръндак и ако сме успешни ще опитаме сръндашко с черен трюфел. Гледайте телевизия „Сафари“ и ще разберете вкусен ли е бил сръндака с див български трюфел. Наслука и добър апетит от екипа ни.
Автор на текста : Сани Дончева и Владимир Дончев
Автор на снимките : Сани Дончева и Владимир Дончев