С тези думи ме поздрави Ачо, един от тримата „Главни“ на ловно стопанство „Вежен“, сутринта на 7-ми декември, точно преди началото на един невероятно мразовит и успешен лов на гонки, организиран при тях. С него и другите му двама партньори Емо и Илиян ме свързват няколко интересни ловни истории, които ще разкажа в следващите броеве от тази моя, нова рубрика в любимото списание „Български ловецъ“. Това беше моето второ ловно приключение във Вежен. Затова знаех, че ще има много прасета, истински лов и удоволствие от факта да си в абсолютно дива и свободна територия, гъсто обитавана от дивеч. През тези два ловни дена всички ние видяхме безчет сърни и сръндаци, почти безкрайно точещи се в нишка сюрии и доста благородни кошути и елени. „Как е Лада-та?“ – попита Илиян. Отговорът на Жорж беше неубедителна усмивка. Привидно най-неудобната кола се оказа единствения вариант да си спестим дълго и уморително изкачване към най-високите, последни пусии. Ловът от предишната седмица ни бе дал добър урок и сега всички джипове бяха проверени и „обути“ с подходящи за нелекия терен гуми. Но никой не можеше да предположи какво щеше да ни се случи десетина минути по-късно. Колоната от джипове, водена от вездесъщата, високопроходима Лада, управлявана от Къната – шефа на стопанството, уверено се носеше по замръзналите и покрити със сняг пътища на „Вежен“. Не след дълго карахме с бясна скорост и с удоволствие снимах оф-роуд изпълненията на Илиян. Убедена бях, че след няколко минути всички ще бъдем разставени и скоро ще започне лова. Но не стана така.
Вместо това джипа пред нас застина почти на три гуми, неустойчиво наклонен напреко на пътя. Този стръмен участък пред нас, покрит с дебел лед сложи край на пътуването ни с кола. Решението да не се правят опити за издърпване на закъсалия джип, а да продължим на ход и да не се проваля лова бе бързо и единодушно взето и скоро всички крачехме нагоре по пътя към пусиите. Само късметлиите, возещи се в Ладата се повозиха малко повече от останалите. Ловецът, който щах да снимам, видях предната вечер за пръв път. Къната ни заведе до пусията, посочи накъде може да стреля и ни остави с думата „наслука“. Сашо, ловецът, си избра удобно място сред привидно рехавата гора и започна с приготовленията си. И двамата бяхме готови за евентуална среща с прасетата. Заговорихме се и скоро се кикотех на смешните истории и артистизма на Сашо. Както си шушнехме и се смеехме, сюрия прасета, промъкваща се сред дърветата се показа пред нас. Сашо митновено вдигна пушката и се прицели, аз направих същото с камерата си. Гръмна. Последва втори изстрел, а аз безмълвно беснеех в себе си, че видимостта не е особено добра. Започнала бях да броя черните фигури, точещи се в редичка пред очите ми, но след петнайсет спрях да го правя. Тъкмо си мислех, че това е то и прогърмя нов изстрел. Миг след това последва квичене. Направих крачка в ляво и пред очите ми се откри падналото, ритащо прасе на земята. Сашо се обърна да ме погледне и съзаклятнически се усмихнахме. Това е един от любимите ми моменти – когато с ловеца преживеем успешна ловна ситуация и след това се радваме на нея. Гонката свърши и Къната и Жорж се появиха пред нас. Малко преди да видим сюрията бе проехтял изстрел и той бе успял да свали един приплод от съседната ни пусия. По този начин той бе изпратил групата успешно в нашата посока и Сашо се възползва напълно от това. И двамата имаха слука и бавно следвахме гоначите , теглещи прасетата им по баира над нас. Това раздвижване особено ми хареса, защото студа бе започнал да ме мъчи и катеренето по този наклон ме стопли за минути.
Илиян беше убил голям глиган по време на гонката, но за лош късмет на Владо, другата камера на този лов, не го беша заснел, защото е снимал ловеца на съседната пусия. Тръгнахме към следващата гонка отново натоварени в джиповете. Закъсалият, кацнал на три гуми върху леда джип го оставихме за по-късно да бъде „спасен“. Денят бе твърде къс и ловците искаха да не го прахосат в усилия, които не са свързани пряко с лова им. Отново бях със Сашо. Обичам да снимам точни стрелци и това бе мотива ми да остана пак с него. Оказа се, че това е било мъдро решение, защото и втората гонка ни донесе слука. Мястото, на което се установихме беше близо до пътя, но той подбра участък малко по-навътре в гората, който от една страна беше обрасъл с храсталаци и имаше паднало дърво, облегнато на единия им край. Сашо подпря пушката си на това дърво, намести слушалките си и застина в очакване. Вече наближаваше обяд и стомасите ни недоволстваха, че са празни. Постояхме безмълвни около половин час, след което той измъкна от раницата си подкова „дива“ луканка. Задъвкахме доволни ледената вкусотия и за известно време забравих за студа.
Огромен сръндак с паднали рога ни изненада с появата си. За мое удоволствие се спря като, че ли да го снимам. На тази пусия нямаше забавни истории и смях. Очаквахме прасетата и те наистина се появиха. Сашо ми посочи вляво от мен и аз видях сред дърветата, че леко бяга самотна, черна фигура. Прасето се движеше равномерно и съвсем спокойно можех да го следвам с камерата. Много обичам, когато имам същата гледна точка, каквато има и ловеца. Сашо стреля. Уцели. Но прасето не спря. Той стреля отново. И това беше краят. Прасето падна и остана там. Тъкмо снимах общ план на гората и исках да уловя и емоцията на лицето на ловеца след точния му изстрел, когато той отново ми посочи с пръст в посоката, от която се бе появило прасето. Погледнах натам и започнах да снимам прииждащата сюрия. Те, обаче са заизнизаха в противоположната посока и се падаха в гръб на нас. Време да се преместя нямаше и бързо клекнах, продължавайки да снимам. Сашо видя и разбра защо го направих и стреля. Все едно бяхме тренирали подобна ситуация, защото някак си бях сигурна, че той знае посланието ми: „ Стреляй, а аз няма да се изправя за нищо на света и мога да изпусна най-интересните моменти, но да не проваля лова ти“. Въпреки това не спрях камерата си и от тази ниска гледна точка екшъна бе запечатан. Само един изстрел беше възможен. За повече нямаше нито време, нито видимост. Прасетата се скриха. Сашо сложи патрони и каза, че ясно видял клякането ми и затова стрелял. Похвали реакцията ми, придобита от юнашката стрелба по яребици в Испания, която бях снимала няколко години преди това.
Вече си умирахме от студ, а любопитството да разберем какво лежи на метри от нас не ни даваше мира. Малко след това проехтя изстрел от последната пусия. Падналото прасе беше ясно, че си е там, защото тялото му се чернееше на снега пред нас, но не знаехме дали е уцелил следващото. Едва дочакахме края на гонката, за да погледнем какво се е случило. Хубавото бе, че сняг имаше навсякъде и лесно намерихме следите. Кръв не видяхме. Сашо тръгна в едната посока на дирята, а аз в противоположната, следвайки ги и гледайки за кръв. За мой късмет аз следвах дирята натам, накъдето се виждаха няколко ситни капчици кръв. Извиках Сашо и той продължи да изследва. След около 2-3 метра видя повече кръв и нещо като парченце плът. Той го вдигна и се оказа, че е част от става. Пошегувах се с него, че това може да единствения му трофей от това прасе и той го мушна в джоба си с усмивка. Дирята продължаваше доста напред и надолу и ние оставихме по-нататъшното търсене за Къната и гоначите, както и на кучетата с тях. Отидохме до първото паднало прасе и се оказа, че е младо глиганче. Скоро дойде Къната и Жорж , който беше отново наш съсед по пусия. Той бил убил приплод, който впоследствие забелязал, че е ранен – имал счупен крак…
Спогледахме се със Сашо и през смях му припомних шегата ми с кокалчето-трофей в джоба му. Освен това прасе, Жорж беше повалил с точен изстрел и един голям глиган. Еуфорията беше пълна, защото по радиостанцията съобщаваха и за други паднали прасета по време на гонката. Трябваше да се приберат, а часът вече беше три и нещо. Затътрихме скованите си от студ крака по пътя над нас, където бяха спрени джиповете. Дори и това усилие не успя да стопли замръзналите ни крайници. Трета гонка нямаше да има. Време беше за прекрасно затоплената ловна хижа с обилен и вкусен хибрид между обяд и следобедна закуска. Когато стигнахме там вече се смрачаваше и завършихме успешния ловен ден с чудесната храна и червено вино. На средващата сутрин се натоварихме на джиповете, които пак бяха с един по-малко. Закъсалият все още си стоеше на същото място, защото предната вечер спасителната му операция бе претърпяла крах. Идеята била да се мине по заобиколен път над джипа и да се върже с въже за предницата му и така да се дръпне, за да застане по-стабилно на пътя. Ако това се направеше от долната му страна, шанса джипа да се обърне беше по-голям. Но… спасителният джип от своя страна също беше потънал в преспи и лебедката му беше пострадала. Затова и на вторият ловен ден първо щеше да се ловува, а след това да се предприеме спасителната операция за джипа. Пусиите щяха да са по продължение на един от криволичещите горски пътища в Балкана и заграждащи полукръга на гонката. Къната започна да разставя ловците. Аз отново щях да съм със Сашо. Постепенно броят на ловците намаляваше, Владо и Жорж останаха на прекрасно място, всяка една от пусиите ми се виждаше особено подходяща от гледна точка на видимост при снимане. Особено тази на Ачо. Беше повече от перфектна! А ние крачехме нагоре по пътя и незнаехме къде ще застанем.
Останаха Сашо и Илиян само. Изведнъж Къната остави пътя и сви по склона нагоре, а ние го последвахме в гората. Беше доста стръмно и спирахме да починем. Но тези почивки въобще не траеха дълго, колкото и да пухтяхме като локомотиви по стръмнината, защото другите вече бяха, заели местата си, гоначите бяха готови, а ние още пъплехме по баира. Оставихме Илиян на пусията му, а ние продължихме нагоре. Трябваше да стигнем почти до върха, за да може да „затворим“ обръча на гонката.Най-сетне стигнахме и аз, въпреки минусовите температури бях вир-вода. Тази гонка за жалост не беше част от късметлийската ни серия и освен множеството сърни, които ни се появяваха от почти всички страни, друго не видяхме. Напълно разбирах защо това лято Дочо от стопанството беше отстрелял сръндак с трофей 630 грама!!! Както Емо обича да се шегува, сърните изглежда наистина ще им изядат ушите. Огромните грижи, средства и най-вече усилия, хвърлени на това място, дават резултати и стопанството наистина ври от живот. Толкова много прасета съм виждала само в огради, а това е напълно свободна територия, трудно достъпна, с красиви панорами и огромен брой дивеч. Първата гонка бе към края си. Къната се появи и ние събрахме нещата си.Тъкмо започнахме да слизаме надолу към пътя, когато проехтяха първите изстрели. Все едно беше война. Стреляше се от няколко места. Била голяма сюрия, която влязла в гонката и от стрелбата се беше разпръснала на по-малки групи, които се разбягали в различни посоки. Илиян, който беше под нас, също гръмна веднъж. Уцели си приплод – единственото прасе, което той видя за гонката.
Канонадата приключи и ние отново тръгнахме надолу. Ачо и Емо, съседи по пусия, бяха късметлиите в тази гонка. Ачо беше натръшкал прасетата на малка, спретната купчинка от четири броя. Те тичали в редичка по стръмния скат пред него и той ги беше повалил едно върху друго с ритмични и точни изстрели, а те се търкулвали всеки път по една и съща права. И падали на едно и също място – точно в малката рекичка под него. На долната пусия Емо довършил другите, които не се насочили към ската пред Ачо. И двамата бяха с блеснали лица, разказваха неуморно отново и отново ситуацията и приемаха щастливи поздравленията от всички ни. Имахме поне 7 прасета, паднали в тази гонка. Втората беше по-отдалечена и Къната ни сподели на нас със Сашо, че този път нямало да ходим толкова. Започна да ни разставя по сравнително равен горски път, образуващ полукръг около гората долу в краката ни. Ние пак се оказахме едни от последните, всъщност – предпоследни. И отново оставихме удобството на пътя и слезнахме около 50 метра надолу по склона в гората. Настанихме се зад две разположени близо едно до друго дървета и зачакахме. Вече се бях увила с всички налични полари, шалове и шапки и само очите ми се виждаха. Духаше режещо леден вятър, който за мое щастие никъде другаде не усещах, освен по лицето си. Отново имахме не особено добра видимост, защото дърветата се сливаха в плътна стена на около 70-80 метра от нас. Гонката започна. Сашо вдигна пушката си и така подпрян на едно дърво, гледаше в оптиката. Опитах веднага да видя какво гледа той и след секунди разбрах – към нас тичаха две сърни, които изглеждаха подплашени и уморени, дишайки с отворени усти. Така и двамата, въоржени с оптиките си, проследихме двете животни. Вятърът не спираше и свистеше в дърветата. Изобщо не беше приятен следобед. Вече си мечтаех за топла супа и гореща вана.
Минаха 20-30 минути и в далечината сред дървета мярнах прокрадващи се черни фигури на група прасета. Вървяха в стройна редица между двата поста, но по-насочени към съседа ни. След мъничко проехтя изстрел. Последва го и втори. Реакцията на сюрията беше мигновена и те побягнаха, рязко сменяйки посоката – точно пред нас. Сашо ги поведе, а аз се опитвах да позная кое от животните е на прицела му. След малко стана почти невъзможно да ги следвам, защото той, намествайки се по-удобно мръдна настрани и ми закри видимостта. Леко се изместих и аз, опитвайки се да не загубя фокуса върху прасетата и същевременно да не е рязко движението ми или пък шумно да стъпя в хрущящия сняг. Прасетата, обаче вече се бяха разбягали надолу от нас и почти не ги виждах. Сашо, обаче стреля. Още веднъж. Нищо не можех да видя вече. Той стреля отново. Погледна ме и каза, че е било много трудна стрелба. Съвсем скоро гонката приключи. За щастие беше една от късите поради малкото място, което се гонеше, а и денят вече преваляше и не оставаше много дневна светлина пред нас. Надолу в гората видяхме гоначите, които се катереха към нас – сигурен знак, че това беше. Обърнахме глави наляво и от посоката на съседната, последна пусия идваха Къната и Ники, ловеца, който беше до нас. Той бе стрелял и така хем си беше уцелил един приплод, хем беше върнал сюрията в гонката и то в нашата посока. Ние със Сашо стояхме до едно дърво по-надолу от пусията ни. То беше оплискано с кръв, а снегът под него беше омачкан и червен. Къната каза, че прасето се е влачило. Малко след това го видяхме на 100 метра по-надолу безжизнено. С мъка слезнахме до там, защото температурата беше много ниска, снега се беше вледенил, а тази част от гората беше толкова стръмна, че щеше да ни е много по-лесно, ако седнехме на найлон и се изпързаляхме надолу. Или поне аз серизно обмислях тази идея.
Прасето беше глиган. Не особено голям, но глиган. Къната и гоначите го нагласиха подпрян на едно дърво и се снимаха с ловеца за спомен. Чакаше ни дълго и стръмно изкачване. Тъкмо стигнахме почти наполовина на пътя ни и Къната видя кръв на снега. Третият изстрел е бил смъртоносен също. 30-тина метра по-надолу встрани от нас лежеше една огромна и стара женска. Нямало е как да види Сашо какво е прасето между всички тези дървета и денивелация на района. От три изстрела той имаше две попадения. Къната официално го обяви за „майстора“ на лова, защото за двата ловни дена беше повалил 6 прасета. Бавно се катерехме нагоре, докато достигнем заветният път, който водеше до колите. Другите отдавна се бяха качили на своите джипове и караха към хижата с обяда. Къната, обаче ни отведе по много по-кратък път до там и стигнахме десетина минути по-рано от останалите. Прасетата вече бяха почти наредени пред един навес за дърва. Скоро докараха и останалите, без тези от последната гонка, защото щеше да отнеме поне 2 часа дърпането им по стръмния склон и така щяхме да загубим светлината на отиващия си ден. Ловците се събраха пред телата на улова си. Снимките най-добре можеха да разкажат какво бяхме преживели и какво бяха отстреляли ловците. Резултата от тези два ловни дена беще 21 прасета в абсолютно свободна територия! Хапнахме и се стоплихме, а бързо след това Ачо и Илиян отидоха да „спасят“ закъсалия джип. За щастие бяха успели да свършат това много бързо с помощта на High-Lift на Емо. Ачо беше прав. Не е само наслука. Трябва ти прекрасен ловен район с дивеч, трябват ти хората, които могат да гонят този изключително тежък терен и накрая, трябват ти и точни стрелци, за да възнаградят усилията на гоначите. Прав си, Ачо – не е само наслука, а е наука. И много ми хареса лова при вас!
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
