Световен рекорд в Испания
Том, симпатичният гигант, с когото ловувахме безоаров козирог в Турция, отново избра планински терен за нашето следващо приключение. Имах нелеката задача да създам организация на лов за четирите вида испански козирози с условие всеки един от тях да е удостоен със златен медал. Обещах и започнах своите проучвания. Със сигурност знаех, че поне за два от тях няма да имам кой знае какво затруднение – Гредос и Бесети козирози. Но другите два – Ронда и Югоизточен, не беше лесна задача. Последните два вида са най-малките и обитават съседни планински масиви (Сиера Невада и Ронда) в южната част на Пиренейския полуостров. Четирите така наречени подвида на Иберийският козирог всъщност са един вид (Capra pyrenaica). Условно биха могли да бъдат разделени на подвид поради различната трета дума в латинското име на вида – Южноизточен или Бесети (Capra pyrenaica hispanica) и Западен или Гредос козирог (Capra pyrenaica victoriae). В действителност, Гредос козирог е един подвид, а всички останали – втори. По време на ловът ни с Том се убедихме със собствените си очи, че трите вида /Бесети, Ронда и Югоизточен са едно и също животно, но с леки разлики в размера на тялото и рогата, както и окраската поради разликите в хабитата им. Но за целите на Сафари клуб интернешънъл (SCI) и силното испанско лоби в клуба са признати само за клуба цели четири вида, обединени в Испански Гранд Шлем. Именно тези четири вида трябваше да ловува Том. Срещнахме се с него и приятеля му Тай на летището в Мадрид, където нашия водач ни посрещна. Беше средата на януари, но времето бе меко и приятно, типично за Испания. Натоварихме багажа и се отправихме към първата ни ловна територия – тази на Бесети козирог. За наш огромен късмет времето в тази част на Испания бе приятно, само на някои места по склоновете на планината имаше тънка снежна покривка. С изненада гледахме новините на вечеря в кокетното хотелче, в което отседнахме, които съобщаваха за невижданите километрични колони от коли, заклещени по магистралата в посока планината Гредос. Хората бяха стояли часове в тази зимна блокада и само късметът и решението на водача ни да започнем първо с Бесети, ни спести това преживяване.
Сутринта станахме на разсъмване и се отправихме към мястото за прострелване на пушката. Том щеше да стреля с пушка, а Тай с лък. Все пак и двамата изстреляха по един-два куршума в мишената. Бяха точни, което разтегли лицето на водача ни в доволна усмивка. Качихме се в колата и тръгнахме на обход с нея, за да огледаме околните склонове. Накъдето и да погледнехме имаше десетки животни. Испания е една богата на дивеч държава с ясна държавна политика в областта на лова и общество, положително настроено към ловците. Всички там са наясно колко голяма е ползата от лова. С удоволствие снимах огромните групи животни, разпръснати по белите стръмнини. Растителността не бе особено гъста – преобладаваха иглолистни, ниски видове, разположени далеч един от друг. Водачът ни спря колата и ни поведе нагоре по склона. Бяхме в неговата ловна територия. Слънцето топло ни огряваше и скоро почти не остана следа от тънкия сняг. Вървяхме и оглеждахме, като не след дълго видяхме в близката далечина козирог. Лежеше кротко на припек, а когато се вгледах по-дълго в екрана на камерата ми, забелязах, че не е сам, а в компанията на поне още три-четири животни. Явно ни усетиха, защото те се изправиха и тогава успях да преброя, че са седем. Три от тях бяха мъжки. Продължихме похода си нагоре. Отново имаше сняг, защото бяхме вече доста по-нависоко. Обядът вече беше в стомасите ни, когато продължихме да обикаляме района, следвайки ги. Скоро късметът ни се усмихна. Не много далеч от нас стоеше голям мъжкар. Том развълнувано отбеляза това. Промъквахме се колкото можем по-безшумно в хрущящият сняг. Бяха три големи мъжки, като най-хубавият трофей беше пръв. Вървяха бавно и не спираха. Точно, когато го направиха, Том стреля. Мъжкият побягна нагоре по склона, беше ударен. Тръгнахме след него и съвсем скоро се изкачихме до мястото, където го видяхме за последно. Не ни отне много време да го намерим. Беше голям трофей! Възрастта на животното бе 11 години. Но по големите участъци нарастване за една година можеше да се предположи, че ако това животно бе поживяло още 2-3 години, щеше да е световен рекорд. Беше фантастичен трофей, а Том сияеше. След задължителните снимки забелязахме, че групата животни, с която се движеше този козирог стои наблизо, на около 300 метра от нас, на отсрещния баир. Това бе обичайно поведение понякога, защото животните се изчакваха. Те не знаеха, че техният другар е паднал убит. Виждала съм това десетки пъти. По този начин често сме се сдобивали с два трофея един след друг. Тай искаше този козирог. Взе пушката на Том и стреля. Козирогът падна покосен. Тай все още лежеше в готовност зад оптиката. Бе готов за втори изстрел, ако се наложи.
Изкачихме за около двадесет минути хълмът, на който лежеше втория козирог. Тай беше повече от доволен – 12-годишно животно, достоен съперник на трофея на Том. И така, за не повече от 45 минути имахме два страхотни мъжкаря и два златни медала още в първия ни ловен ден. Следващата ни цел бе Кордоба, централният град на област Андалусия. Там отседнахме в елегантен хотел точно срещу Стария град – невероятна атмосфера и уникални сгради, част от световното наследство на ЮНЕСКО. Разбира се, най-известната от тях е катедралата Мескита де Кордоба /в превод Джамията на Кордоба/, строена по времето на маврите – същите, построили и известния дворец Алхамбра в Гранада. Мескита де Кордоба – тази уникална сграда била първоначално джамия, втората по големина в света за времето си, а след завладяването на Андалусия в сърцето й била построена католическа катедрала. След този прекрасен почивен ден, посветен на туризъм и релакс, на следващият се отправихме на лов в планината Сиера Невада, като там целта ни бе Югоизточен козирог. Пътуването ни отне около три часа. През почти целият път виждахме безкрайни маслинови насаждения. Дърветата им бяха подредени в стройни редици и нямаха нищо общо с тези, които човек може да види в Гърция, където те изглеждат много по-натурални и стари. Испанското производство на маслини и зехтин бе превърнало тази част от страната в неестествено елегантни градини, опънати по конец.
Пристигнахме в ловната територия около 10 часа сутринта. Там вече ни очакваха няколко човека – ловните водачи и собственика на къщата, където по-късно щяхме да обядваме. Водачът беше насочил далекогледа към група козирози на отсрещния скат. Имаше огромен мъжкар, който лежеше, а около него по-млади животни пощипваха листа от ниските храсти. Помислих си, че не е честно нещата тук да се случват толкова лесно. Дори се притесних, че Том няма да е щастлив от такъв вид лов – всичко готово и наблизо. В този момент нямах идея колко далеч бях от истината!
Наблюдавахме животните, ловните обсъждаха стратегията, а аз снимах от статива си. След не повече от пет минути дискусия всички поехме по една стръмна пътека надолу. Щяхме да се опитаме да доближим групата по отсрещния скат на каньона. Бяхме на около 750 метра от животните. Намирахме се във V-образен дълъг пролом, пресечен от плитка рекичка на дъното му, със стръмни и извисяващи се на места, почти отвесно, стени. Разстоянието от нашата страна до отсрещната бе около 450-500 м въздушна права. Беше нищо особено за Том да стреля точно. Животните ни усетиха и се движеха леко. Бяха голяма група от мъжки, женски и малки. Нашият мъжкар следваше другите последен. Тe вече бяха спрели, когато той се покатери на неголяма скала при няколко други животни. Ловните водачи попитаха Том дали го вижда. Той отговори утвърдително. След серия доуточняващи въпроси и отговори дали той се е прицелил в правилния мъжкар, който все още стоеше странично обърнат към нас – спокоен и неподвижен, Том получи разрешение да стреля. Почти веднага проехтя изстрела и две животни вече се търкаляха по склона. Явно никой от ловните водачи не бе обърнал внимание на другото животно, останало скрито от нас от тялото на големият мъжкар. С един изстрел, Том имаше две животни. Всички се радваха на успешния завършек на лова. Имахме попадение с куршум калибър 338. Както Том отбеляза с усмивка, „забавлението свърши, сега е време за работа“. Започнахме да се спускаме надолу към рекичката. След това из качихме отсрещният скат на планината и тръгнахме по лъкатушещата пътека, водеща до тялото на животното. Отне ни около два часа да стигнем до мястото. Направихме задължителните снимки и след като изпихме почти всичката налична вода, тръгнахме обратно с вече одраните животни. Нови три часа катерене, пот и мъка и всички се озовахме отново в двора на къщата с красива гледка към целия каньон. Там щяхме да хапнем прясно приготвена традиционна паеля с омари. Този ден бе най-изтощителният и тежък от всички, които имахме по време на този лов в Испания. А същата сутрин си мислех, че изглежда прекалено лесно!
С препълнени стомаси и нов трофей от нашия втори ловен ден се качихме на колата и потеглихме към следващата дестинация – планината Ронда. Пътувахме към същият район, където бяхме ловували с друг ловец и друг ловен организатор предишната година. Знаех, че ще бъде чудесен и успешен лов. Там имаше доста животни. На следващият ден рано сутринта вече бяхме на лов. Духаше почти ураганен вятър и се съмнявах, че ще видим някакви животни. Не след дълго забелязахме на едни скали, които бяха слънчеви и на завет, две животни. Продължихме нагоре в планината и достигнахме долинка, която също не беше толкова ветровита. В горният й край стоеше мъжки, който бе доста надалече. С помощта на далекомера нашият водач го огледа и отсъди, че не е достатъчно голям трофей за златен медал. Решихме да отидем на обяд в чудесният ресторант, който си спомнях от миналата година. Когато при вършихме и излезнахме извън него, вятъра бе утихнал. Припичаше слънце и времето сякаш ни приканваше към следобедна дрямка. Изминахме пътя обратно до ловния район от сутринта за около половин час и отново оглеждахме околността. Сгушени сред една маслинова градина оглеждахме хълмовете наоколо с биноклите си. За наше голямо разочарование имаше един огромен трофей в територия, която не бе предназначена за лов. Беше наистина впечатляващ размер на рогата, но трябваше да го изчакаме евентуално да реши да се покатери на съседния хълм, където можеше да го ловуваме. Оставихме го с разбити сърца и тръгнахме към долината от сутринта, където бяхме видели няколкото животни. Нямахме късмет и след като се из качихме до върха на склона, имахме прекрасна гледка към низината и скалата отсреща, самотно стърчаща насред равното. Големият козирог продължаваше да стои на нея, сякаш знаейки, че там не може да бъде отстрелян. Всички се вълнувахме от възможността да го ловуваме. А не можехме. Малко след това той тръгна с група женски и малки към съседния скален участък. Там можеше да ловуваме! Набързо се отправихме натам в опит да издебнем животните. Те се гонеха по скалата. Имаше малка полянка насред отвесните скали, където групата се бе събрала. Нашият мъжкар стоеше близо до голямо дърво, зад което скоро щеше да се скрие. Том стреля и козирогът падна. Отправихме се натам. След десетина минути ходене стигнахме до полянката и намерихме животното точно, където го видяхме да пада. Беше невероятен трофей, огромен за Ронда козирог. Том беше щастлив, но ловният ни водач беше още по-доволен. След бързото измерване на рогата се оказа, че е в топ 7 на всички трофеи досега. Не само златен медал, а и в топ десетката. Въодушевлението беше толкова голямо, че водача ни предложи на Том да отстреля вероятният световен рекорд за лък на иберийски елен. Ловеца отговори, че е заинтригуван. Имахме достатъчно време и това щеше да е невероятно предизвикателство за всички нас.
На следващата сутрин пътувахме към ловната територия, където щяхме да ловуваме елена. Това бе огромно стопанство в южната част на страната, където обичайната растителност бе коркови дървета. Почти навсякъде се виждаха разкривените им стебла, сякаш декор на някой зловещ филм. Ловната територия бе известна с това, че е предпочитана от испанския крал и в ловната хижа имаше доста негови снимки от ловните му подвизи тук. Пристигнахме за обяд, Том простреля лъка, който водачът ни му предостави. Беше голям късмет, че имаше такъв, който да пасне на неговите размери. Стрелбата с чужд лък не бе като да стреляш с чужда пушка. Ловецът трябва да може да опъне докрай лъка с максималния си размах на ръката. Има зависимост между дължината на ръката на ловеца и лъка. Първоначалният план бе Том да опита късмета си с лъка на Тай, но тъй като той е по-нисък от Том, неговият лък на беше подходящ. За щастие ловния водач имаше още два под ръка и скоро Том имаше оръжие, с което да ловува – 60 паундов Mathews. Отправихме се към ловната територия в търсене на набелязаният голям елен. Имахме очакването да е новият световен рекорд, но докато не паднеше и не го измерехме, нямаше как да сме сигурни. Намерихме нашият елен сред група други животни. Никак нямаше да е лесно да се издебне точно той на подходящо за лък разстояние при наличието на толкова много внимателно следящи очи. Отне ни повече от три часа да се доближим до елена и Том да опъне тетивата. Беше точно толкова добър стрелец с лък, колкото и с пушка!
Тай, верният приятел на Том му помагаше с дистанцията, като му казваше на колко ярда е при вяска негова крачка. Това винаги е от огромна полза за ловеца, защото не губи време в мерене с далекомера, а след това да опъва лъка си в тази постоянно меняща се обстановка. Елена беше обърнат странично със задницата към нас. Това беше много добра позиция, защото по този начин стрелата щеше да прониже повече витални органи, навлизайки през такъв лек диагонал в тялото на животното. Последва изстрел и елена се строполи след петдесетина метров бяг със стрела, преминала през част от белия дроб, достигайки сърцето. Времето започна да се разваля и скоро облаците, надвиснали над нас станаха още по-сиви и скоро бяхме мокри от изливащия се пороен дъжд. Така снимките на трофея станаха още по-ефектни. Прибирахме се обратно към колата, когато нашият ловен водач видя елен, който той много хареса и реши да си го подари за Коледа. Този лов беше краят за неговият много натоварен, но успешен ловен сезон. Не беше толкова голям и скъп трофей като този на Том, но щеше да е страхотен спомен. Както сподели пред камерата ми, това беше неговият пръв път да ловува такова трофейно животно. Бяхме на около 300 метра от животното, но искахме да се доближим на около 200 м. Елена не ни беше забелязал, защото се намираше в малка долинка под нас. Беше сам, спрял се в голям гъсталак. Все пак дистанцията беше желаната, а животното спокойно и това допринесе изстрелът да е така точен. Нямаше по-перфектен завършек на този ден! Имахме два страхотни трофейни елена, като единият беше новия световен рекорд за лък.
На следващият ден се отправихме към планината Гредос. Щяхме да пътуваме почти целият ден, защото тръгнахме от най-южната част на страната, където се разхождахме в лек полар в средата на януари до северно-централа Испания, където имаше дебела покривка сняг в планината. Остана ни най-големият и величествен от четирите козирога за ловуване в Испания. Освен Том, Тай също искаше хубав трофей. Отседнахме в бивша ловна резиденция на испанските крале, построена в сърцето на планината. Всичко в нея бе автентично, добре запазено и лъхащо на кралско великолепие. От прозореца си виждах снежната планина, величествена и безкрайна. Можех да стоя тук вечно. Рано сутринта тръгнахме на лов. Разделихме се на две групи. Едната се състоеше от ловния ни водач и Тай, а другата от Том, мен и двама местни водачи. Пътувахме с колата около половин час. Първо отидохме до сграда, където се помещаваше офиса на управата на парка /защото Гредос е национален парк/ и малък музей. Там оформиха документите на ловците, взеха марките за ушите на трофеите и потеглихме. След още двайсетина минути с колата спряхме и тръгнахме на ход. Движехме се покрай неголяма река, а снегът тук бе дълбок. Видяхме много животни, въпреки, че бе студено. Но небето бе ясно синьо, а слънцето блестеше в очите ни. Вървяхме покрай реката, криволичеща сред скалите, не беше труден терен, но имаше възможности да издебнем някой мъжкар, защото правеше доста завои, които ни даваха възможност евентуално да се доближим до козирог. Така и не срещнахме голям трофей. Започнахме да се връщаме по същия път. Стигнахме до една долчина, от която се откриваше панорамна гледка към околните склонове на планината. Не бяха особено високи. Ако решехме да се из качим, нямаше да ни отнеме повече от 20 минути, а височината бе около 200 метра. На една от скалите, почти на върха стоеше голям мъжки. Водачите ни поведоха към него. По пътя ни имаше дървета, както и големи каменни блокове, които ни служеха за укритие. Съвсем скоро покорихме 200-те метра денивелация, за да открием, че там ни очакват нови висини, но след малка долчинка. Именно в нея съзряхме нашия мъжкар, който може би ни беше усетил, защото бързо крачеше към не особено гъста група дървета в ниското. Скри се сред тях, а ние го последвахме. Трябваше да се спуснем леко надолу, за да не ни усети и след като за обиколихме малко повече, пред нас се откри гледка към височината на планината право нагоре. Имаше ниски храсти туткаме, както и каменни блокове. На един от тях стоеше нашия козирог. Стоеше и се оглеждаше и ослушваше. Трябваше да опитаме да го доближим още малко, за да има Том много по-голям шанс за точен изстрел.
Успяхме да скъсим разстоянието с около 40 метра. Беше доста стръмно над нас. Видяхме, че не беше сам. С него имаше още един мъжки, а нашият следваше плътно задницата на една женска. Вървяха бавно, обърнати странично към нас по скалите. Том се прицели и стреля. Козирогът падна веднага. Чакаше ни мъчително и бавно катерене до него. Но пък си заслужаваше! Трофеят бе уникален – 14 годишен мъжкар. А гледката – перфектна панорама за прекрасните снимки, които се получиха. След тях водачите одраха животното и както с останалите ни козирози до сега, оставиха тялото в планината. След половинчасово слизане се бяхме отдалечили достатъчно от мястото, но то още бе ясно видимо за нас поради няколкото лешояда, които вече описваха кръгове над трупа. Бяха ни следили да се отдалечим достатъчно и накацаха за угощение. След още половин час нямаше да има и следа от тялото. Така с помощта на трофейната такса от лова се събираха средства за парка и животните и същевременно се грижеше за стабилността на популацията на местните лешояди. Нещо, което сме виждали да работи успешно и в България – в ловно стопанство Студен кладенец. Когато стигнахме колата, там вече ни очакваха Тай и водача му. Те също бяха приключили успешно лова си. Тай отстрелял голям козирог близо до мястото, където хвърляха храна на животните през зимните месеци. Тъй като той ловуваше с лък, а дистанцията до целта му трябваше да не е много голяма, водача бе решил да го заведе там. На мястото за храна е повече от сигурно, че ще се появят животни, но никога няма 100-процентова гарнация, че ще дойде именно този голям трофей, който е наблюдаван да идва там редовно. Все пак късметът му не изневерил и скоро Тай имал прекрасен трофей от възрастно животно. С това нашият лов в Испания бе завършил. Равносметката бе златен Гранд Шлем на испанските козирози за Том и световен рекорд за иберийски елен, а за Тай два невероятни трофея на Бесети и Гредос козирози. Това невероятно ловно приключение ще можете да видите по новият ловен канал „Сафари ченъл“.
