Вуду магии и призрачния бивол от Бенин
Отново сме в Африка с Арчи Несбит. Този път ще търсим “Перфектното попадение” в Бенин, единствената държава в света която официално е приела Вуду като основна религия. Тук с помощта на местните водачи ще се срещнем очи в очи с Черната смърт. След ранното тръгване от кемпа още в 5 часа сутринта и след двучасов преход по прашните пътища, вече бяхме близо до мястото. Пресните следи от Бивол пресичаха пътя и цялата ни група се подготвяше за преследването. Местните водачи, бивши бракониери провериха старите карабини за срещата си със страшния противник.Добре запазените отчетливи следи в пепелта ни показваха, че пътеката, по която вървим е често използвана от големите животни. Следите, по които вървяхме се разделяха и ние ги последвахме на отделни групи. Един от водачите беше видял белия дявол. Така наричаха голям бивол, когото били виждали многократно и винаги успявал да избяга от ловците. Страхът им от това необикновенно животно произлизаше от необичайните обстоятелства, при който животното избягваше поставените засади.
Пропуснах голямото животно! Щях да дам още един повод на местните да доукрасят легендата за белия дявол. Но имаше нещо странно в този бивол, цветът му беше необичайно светъл. Опитът ни да пресечем бягството на белия дявол с огън не даде резултат. Започнах да вярвам, че той не се страхува от пламъците. Единствената полза от пожара беше, че разчистихме терена от изсъхналите треви и подхранихме птиците с печени бръмбари. След като вече бяхме изгорили високата трева, не беше проблем за водачите ни да следват следата, оставена от избягалото животно.
Да преследва ранен бивол беше на първо място в списъка с нещата, които Ян, нашия водач, желаеше някога да повтори. Преди много години при срещата му с един ранен самец едва не загинал. Дълбоките белези щяха да му напомнят цял живот колко е опасен раненият дъгабой. Пчелите убийци също не бяха за подценяване. Имаше стотици от тях във влажната кал, която покриваше деретата. Преследваното от нас животно беше изключително хитро. Следотърсачите бяха в задънена улица. Следите правеха голям кръг и се връщаха обратно през мястото, от където бяхме минали преди малко. Беше невъзможно да се проследи изхода от лабиринта от стъпки. Отказахме се от непосилната задача и бавно се отправихме към пътя, за да потърсим нови следи в меката прах.
Температурата вече беше около 43 градуса по Целзий и дори дишането предизвикваше остра болка в гърдите. Местните изглежда не усещаха топлината, от която ние страдахме жестоко. Обути с разкъсани обувки, те сякаш бяха излезнали на разходка в задния си двор, за да се разтъпчат след вечеря. Гледката, която се разкри пред мен от върха на дървото не беше приятна. Докъдето ми стигаше погледа, всичко беше изгоряло от слънцето. И нямаше и помен от стада бъфало или друго живо същество. Продължихме монотонният си поход по следата. От вцепенението ме извади голямата сянка, която премина над нас и за кратко скри слънцето. Адреналинът бързо ме върна към действителността. Лешиоядът беше сигурен знак за наличието на месо, а също и на хищници.
Оказа се, че случайно сме навлезнали сред прайд лъвове. Навсякъде около нас имаше женски. Добре, че колата ни откри бързо, иначе нямаше да се справим с толкова лъвове, но за това приключение ще ви разкажем в някой друг епизод на “Перфектното попадение”. Рано на сутринта, преди слънцето да е показало на какво е способно, животните се раздвижваха в търсене на храна. Придвижвайки се по пътя, оглеждахме за пресни следи от бивол. Сред зелените листа на дърветата видяхме дори стадо слонове.
Скоро открихме прясна следа и след кратка подготовка, отново бяхме в буша. Следата, по която вървяхме беше обещаваща. Голямо стадо биволи бяха минали от тук преди не повече от час. Днес късметът беше с нас и скоро открихме още едно стадо, още по-голямо от предишното. Стадото се придвижваше срещу вятъра и ние лесно го следвахме. Бяхме на не повече от километър след тях, за което говореха още топлите изпражнения. Не бързахме да ги настигнем веднага, защото те щяха да спрат някъде на сянка, докато премине убийствената за всички ни обедна жега.
Пътят до спрялото стадо преминаваше през абсолютно гола, обгоряла от слънцето местност. Налагаше се да прикрием лицата си, за да не ни издаде белият им цвят. Лазене, пълзене и прокрадване – придвижвахме се бавно, но успяхме да се приближим достатъчно до стадото. Удоволствието да издебнем и надхитрим ловуваното животно беше част от “Перфектното попадение”. Наградата за всичките ни усилия беше да можем да чуем пръхтящите на 60 метра от нас бивол.
Животните, които бяха изостанали от основното стадо бяха предимно млади екземпляри. С оптиката на пушката не можахме да различим нито един възрастен мъжкар. Все пак животните усетиха нещо нередно и бавно поеха след основното стадо. Вятърът все още духаше откъм преследваното стадо и ние продължихме внимателно да ги следваме. Този път имахме повече късмет, освен, че бяхме успели да се доближим на 30 метра от тях, сред стадото видяхме и един стар мъжкар. Животните бавно се придвижваха сред обгорелите дървета. Скоро големият бик щеше да излезе на удобна за стрелба позиция.
Изстреляната стрела срещна клонка по пътя си и леко промени траекторията си. Въпреки това острието се заби почти изцяло в основата на врата на голямото животно. Не ни оставаше нищо друго, освен да последваме стадото и да търсим следи, по които да разберем доколко фатален е бил изстрелът. Първоначално белези от кръв по клоните ни наведоха на не особено прятната мисъл, че стрелата е засегнала само мускулатурата на врата. Скоро обаче разбрахме, че изстрелът е смъртоносен. Пихме вода, починахме малко и освежени и ободрени от надеждата за успешния край на лова, се приготвихме за преследването. Разминахме се на косъм. Добре, че животното, което изскочи от буша пред нас не беше ранения бик. Пълният с прах и пясък спусък беше заял в сублимния момент. И само изненаната на животното и бързото ни бягство бяха предотвратили фаталния инцидент. Невероятно е колко много вода поемахме, а не се потяхме и нямахме нужда от тоалетна. Когато по-късно изчислихме количествата, изпита от нас вода, се оказа, че аз и оператора ми Владо бяхме успяли да изпием по 12 литра на човек. След последната ни близка среща с Бъфало, вече разбирахме опасността, от която Ян толкова се страхуваше.
Бушът, в който беше навлязъл ранения бивол намаляваше видимостта ни до няколко метра. Дистанция абсолютно недостатъчна за каквато и да било защитна реакция с лъка. Затова взех карабината с вече направения спусък и с удвоено внимание продължихме напред. Всеки момент очаквах отнякъде да ни връхлети черната грамада. Оставих Ян и се приближих до оператора. Той единствен от всички нямаше никакъв шанс да се защити при нападение. Всички бяхме много щастливи, имахме вълнуваща история за “Перфектното попадение”, хората от селото щяха да забравят глада поне за месец, а аз имах невероятен трофей. Стрелата, довела до смъртта на животното все още беше в тялото му.
Автор на текста : Арчи Несбит и Владимир Дончев
Автор на снимките : Владимир Дончев
