Всички лица и събития в историята описана тук са реални. Можете да се убедите с очите си ако гледате новият ловен канал Сафари сийзън . Сега ще ви разкажа тази история от преди няколко месеца. Ще се пренесем на Африканския континент заедно с няколко неповторими образи, които ще ловуват по южноафриканските територии с мен, Владимир Дончев и Сани Дончева. Това е едно интересно и необикновено приключение, в което единият от ловците бе бившият Мистър Америка – Д-р Иван Русилко. Освен, че е запален ловец е и медицински специалист, сертифициран спортен диетолог, шампион по бодибилдинг, международен мъжки фитнес модел той е и бивш г-н САЩ за 2008 и 2010. Д-р Иван Русилко е всичко друго, но определено не и скучен. За него стандартите не важат и скоро щеше ни го докаже. Запален от идеята да покаже на света, че регламентирания трофеен лов е единственият шанс за оцеляване на дивата природа, той на пук на всички зелени организации реши да участва в лов на носорог. Да точно така обществена личност като него щеше да участва в така критикувания лов на бял носорог в Южна Африка. Това бе един необикновен лов за едно от най-застрашените животни на планетата и Мистър Америка щеше да участва с нас в зелен вита-дарт лов за бял носорог с една едничка цел, да разкаже на света за ролята на ловците в опазването на дивата природа.
Като за начало щяхме да започнем с един по-традиционен африкански лов. Щяхме да ловуваме в една от фермите известна с луксозните си вили. Имахме на разположение дори и открит басейн край който често намирахме стадо маймуни. А край главната сграда, където се помещаваше столовата се разхождаше един полупитомен двуметров щраус. След лек обяд вече бяхме готови да посрещнем възможностите на днешния ден. В Ранния следобед решихме да опитаме късмета си в лова на крокодили в едно от близките езера. Речено сторено. Иман взе карабината си и направи няколко пробни изстрела. Точния мерник на ловеца не му измени. Според думите на нашите домакини в езерото, към което сме се запътили, имало стотици от тези кръвожадни убийци. Проблемът бе да се отстреля така, че да не може хищникът да се потопи в езерото. Ако крокодилът се скрие във водата, някой ще трябва да се гмурка в езерото. А никой не изгаряше от желание да плува в опасните и дълбоки води, ловна територия на близо 700 крокодила. Приближавахме брега на езерото, почти бяхме там, когато се оказа, че освен налягалите по брега крокодили, във водата се водеше страховита битка за надмощие между два хипопотама. Всички знаем, че хипопотамите са най-смъртоносната заплаха, с която ловците могат да се сблъскат в Африка и идеята да стреляме в близост до биещите се мъжкари никак не ни допадаше. Решихме да изчакаме разярените животни да се успокоят или да си тръгнат. Уви, не изглеждаше, че хипопотамите ще напуснат скоро тяхната разпенена водна арена. Иван беше твърдо решен да опита късмета си. Той зае позиция и внимателно нагласи мерника си. Притаи дъх и чакаше точния момент. Прецизността на този изстрел трябваше да бъде изчислена до милиметър, защото крокодилът можеше да изчезне завинаги в мътните дълбоки води. Ситуацията ставаше все по-опасна на фона на биещите се хипопотами. Ако бойците не се изплашеха от изстрела, а се разгневяха и ни нападнеха, трябваше да бягаме бързо към гъсталака, за да избегнем сблъсъка с разгневените животни.
Ловецът избра един сравнително спокоен миг, в който хипопотамите бяха изчезнали под водата и се приготви за стрелба. Точният изстрел остави крокодила на място. Точно, както бе планирал нашият водач. Но за всеки случай посъветва ловеца да повтори изстрела в рамото. Иван беше успял още в началото на нашето приключение да се сдобие с един изключително опасен и интригуващ трофей. Докато оглеждахме отстреляния крокодил на брега на езерото, нашият водач ни разказа смразяваща кръвта история за един негов приятел – професионален ловец, намерил смъртта си във водите на река Лимпопо. Ловецът отишъл да търси едно от липсващите му кучета, което изгубил по време на лов за леопард. Той решил да проследи тракера на кучето си по джипиеса. Така стигнал до реката. Преминал бил дълъг път и затова бил жаден и уморен. Застанал на брега или поне така си го обясняват, защото намерили раницата му край реката. Но когато гмуркачите, които претърсвали река Лимпопо, не открили нищо освен два големи крокодила в тази зона, са решили да ги убият и отворят. В тях намерили останките от професионалиста. В Африка всеки може да бъде изправен пред реална заплаха да се бори за живота си. Саваната бе пълна с дебнещи зверове. Никога не се отправяйте на такова пътешествие сами, защото един ден може да се озовете в корема на някой освирепял хищник. След интересните истории и забавните снимки с трофея всички се отправихме към нашия кемп. Лагера, в който щяхме да останем през следващите няколко дни бе един от най-луксозните, но в същото време и най-близо до естественото очарование на африканския буш. В трапезарията – огромно хале високо поне 5 метра и дълго 30 бе и главната трофейна зала на нашия домакин. На всяка стена можехме да се насладим на артистичния гений на таксидермиста, възпроизвел малка частица от фауната на черния континент. Всеки детайл на всяко негово произведение бе толкова близо до оригинала, създаден от природата, че често се питахме дали това, което виждаме не е живо. Под смразяващите погледи на хищните котки седнахме да закусим. А заедно с вкусната храна дойде и местното вино а след него и многобройните ловни истории и бъдещи планове.
Планове, създадени под въздействието на искрящо южноафриканско червено вино не винаги са най-добрите. Убедихме се, когато задружно решихме да се отправим към езерото с крокодилите на един вечерен риболов за сом. На залез слънце може би не бе най-подходящото време за риболов. Седяхме си там на брега и ловяхме риба. А пред нас 14 фута крокодил и 7 хипопотама кръжаха и изчезваха под водите на езерцето, чакайки да им се отдаде удобна възможност да сграбчат плячката си. Голяма вероятност имаше крокодилите да са ни включили в менюто като рядък специалитет. Докато се опитвахме да хванем голям сом или поне крокодил със стръвта ни от малки късчета месо, един жираф дойде да ни огледа отблизо. Любопитното животно щеше да се приближи и повече, ако не размахвахме толкова дългите си въдици. Не кълвеше дори и на мен а аз съм голям късметлия. Златните лъчи на слънцето почти се бяха скрили в джунглата оттатък езерото и крокодилите, които се припичаха вече слизаха към водата. Идваше времето за лов на хищниците. Изведнъж чух звук ,който ме извади от страховитите мисли за крокодили и всякакви дебнещи ни зад буша опасности. Доволният смях на Иван се разнесе над езерото. Беше закачил нещо голямо. Иван трябваше да внимава да не изпусне плячката си, а същевременно и да не закачи и заплете кордата си в храсталаците и дърветата по брега, така рибата щеше да бъде изгубена. Обстановката се нажежаваше с всеки изминал миг. Рибата ожесточено се дърпаше навътре а Иван обикаляше по ръба на водоема. Някакъв си двуметров скат ни делеше от крокодилите и хипопотамите във водата. Падане във вира никак нямаше да е безопасно. Точно там, в компанията на десетки хипопотами и крокодили.
Въпреки всичко Иван успяваше да овладее положението с лекота. Не спираше да навива макарата, докато не изкара изморената риба на брега. Беше някакъв вид сом около 10 килограма. Устата му бе една огромна зъбата усмивка. Зъбите от горната и страна бяха остри като игли, които лесно могат да разкъсат плътта. Направихме няколко снимки с не толкова големия сом колкото да запечатаме хубавия спомен от риболова и бяхме готови да си вървим. Големият брой крокодили ни обезвери, че ще успеем да се доберем до някой не изяден гигантски сом. Изглежда само гневните хипопотами и бързоподвижните малки риби успяваха да преживяват в пренаселения водоем. Време беше да се приберем в кемпа, ако не искахме да срещнем някой излязъл на сушата хипопотам за нощна закуска. Вечерта щеше да се насладим на кулинарните умения на нашите домакини. Крокодилското месо от днешната слука на Иван щеше да остане за утре, защото трябваше да престои в марината и освен това ловеца искаше да направи номер на своя приятел Пепе, който пристигаше на другия ден. За днес щяхме да се задоволим с пилешки шишчета, дивечов стек и още няколко секретни кулинарни произведения на нашата домакиня. На другата сутрин станахме рано, нетърпеливи да започнем лова за белия носорог. Най-интригуващото тепърва предстоеше. Трябваше ни целият късмет, който можехме да си пожелаем, защото лова на носорог по принцип е опасен, а ние нямаше да ловуваме с огнестрелно оръжие, нито дори с лък и стрели, а с въздушна пушка! Не бяхме сигурни как ще реагира на това носорога, но най-смущаващото бе, че щяхме да разберем лично и от твърде близо, защото стреличката можеше да пробие кожата му само ако изстрела бе от не повече от 20-30 метра. Сега вече разбирате защо си пожелавахме късмет. Преди самият лов в присъствието на двама правителствени представители и с помощта на ветеринарен доктор Иван щеше да се подпише под инструкциите за безопасност и документа за информирано съгласие, че той, ловеца може да бъде стъпкан от носорога, но никой не може да нарани животното.
Оръжието, с което щеше да бъде буквално подпечатан подписаният договор, в който Д-р Русилко се заемаше да ловува бял носорог беше пушка, собственост на ветеринарния лекар, който щеше да помага на Иван да свали дебелокожото животно, без да пострада нито един от двамата. За целта се изискваше много добра организация и подготовка. В процедурата освен ветеринарния доктор щеше да участва и представител на министерството, както и група рейнджъри и няколко тракера. Иван първо трябваше да почувства пушката. Тя е изключително чувствителна относно дистанцията. Трябваше да знае колко и как да настрои сгъстения въздух. Всичко трябваше да бъде изпълнено с точност, за да ни се усмихне късметът. Като медицински специалист Иван се пошегува с нас като ни предложи Ксанекс. Ксанекс е сравнително ново лекарство с противострахово и седативно-хипнотично действие от групата на бензодиазепините. Ако нещо се объркаше, всички щяхме да имаме нужда от него или просто трябваше да бягаме надалече. Въпреки множеството доказателства за приноса на трофейния лов към опазването на застрашените видове, винаги ще има ограничени и невежи хора, които ще вдигнат глас срещу всяко действие, което ловците правят независимо от резултата. За зеления лов, например, в Южна Африка организация, наричаща себе си “защитници на носорозите” доскоро бе направила така, че да се забрани тази ловна дейност. Пред текста бе, че не може необразован да изстреля приспивателното дори и то да е в присъствието на ветеринарен лекар. Това направи невъзможен зеленият лов и приходите от него щяха да бъдат изгубени за местните. А тези приходи бяха единствените които помагаха за борбата на местните с прииждащите от всякъде бракониери. Но скоро глупостта на местната администрация бе преодоляна. Това е първият такъв лов, след като ловците все пак намериха вратичка в закона, за да спасят носорозите от смъртта, на която ги бяха обрекли зелените организации.
Вече пътувахме към територията, на която Иван щеше да опита да отстреля с упойващи медикаменти някой голям носорог. Слезнахме от джипа но само малка част от групата ни се отправи към уговореното място. Бяхме само аз, Иван и нашият домакин. Промъквахме се в посоката в която бяха видели за последно един от носорозите. През шубраците и тънките клонки Иван съзря голямото животно. Изсъхналата шума щеше доста да ни затрудни да се доближим незабелязани на 30 метра. Добре, че животното още бе заинтригувано от групата, останала при джиповете и ги наблюдаваше от укритието си в буша. Ние щяхме да заобиколим отдалеч и да го изненадаме в гръб. Иван вкара патрон и го сложи на предпазител. Беше в готовност да стреля. Животното все още не бе достатъчно близо. Трябваше да бъдем на минимум 30 метра, за да бъде ефективна стреличката. Иван трябваше да се прицели или във врата, или в рамото. Жизненоважно за нас бе носорогът да не ни види преди изстрела. В противен случай щеше да ни нападне и можеше някой сериозно да пострада. Това е едно от най-опасните и агресивни животни на планетата. А Иван скоро щеше да се изправи срещу него. Мистър Америка приближаваше животното с тихи и леки стъпки. То не подозираше все още нищо. Мигът на изненадата наближаваше. Ловецът се сниши бавно и се нагоди за изстрел. Пред носорога имаше много храсти, изстрелът трябваше да бъде точен за да премине стреличката през малката пролука в буша. Иван се прицели и натисна спусъка. Зелената стреличка прелетя между тръните, стърчащи от непроходимите гъсталаци и се приземи точно в рамото на нищо неподозиращия бял носорог. Животното подскочи уплашено по скоро шумът от изстрела отколкото от убождането и изчезна в облак прах. Изстрелът бе точен, но това бе едва началото на един дълъг и рискован лов.
Сега идваше трудната част. Да се настигне и издебне вече изнервеното животно, за да му се инжектира приспивателното. В първата зелена стреличка бе само вещество, което помагаше да се подготви животното за упойката. Екипа край джипа изчакваше в готовност да го повикаме за да пристъпи към работа, когато носорогът бъде приспан. Цялата организация и всички разходи по приспиването и събуждането на животното щеше да бъде финансирана от ловеца. Докато животното бъде под упойка, ветеринарят ще помогне на собственика на носорога да отреже част от рога му така, че животното да спре да бъде атрактивна мишена за бракониерите. Рогът на този носорог можеше да донесе на нелегалните му убийци около половин милион долара. Стотици дори хиляди бракониери от всички краища на света идваха тук с ясната мисъл, че ще рискуват живота си и може да убият не само носорог, но и пазачите му при опита да се сдобият с безценната стока. За разлика от бракониерите обаче, собственикът на носорога нямаше да продаде рога. Търговията с него е забранена от международните закони ,въпреки че това не спира убийството на хиляда и двеста до хиляда и петстотин от вида всяка година. Гаспар само искаше животното му да е живо и здраво и, въпреки че повечето от хората не знаят това, до три години рогът му щеше да израсне отново и той трябваше пак да бъде отстранен, за да го предпази от алчните убийци, готови на всичко за купищата долари, идващи от импотентните купувачи в Азия.
След дълъг и уморителен преход настигаме животното. Доктора бе готов с червената стреличка и бе решен да свърши работата си по възможно най-добрият начин. Двамата с Иван решаваме да изостанем и да изчакаме доктора и Каспър сами да доближат двата носорога, за да не ги изплашат отново. Каспър, като собственик на носорозите, има специална връзка с тях, но се надяваше дивото животно да не го нападне под въздействие възбудата. Двамата с Иван със затаен дъх наблюдаваме сцената от около 50 метра. Аз не спирам да записвам историческия момент. Докторът приближи раздразненото животно и натисна спусъка със заредената червена стреличка. Приглушен пукот и стреличката прелита двадесетте метра до животното. Точения изстрел е потвърден и от носорога, който издава възмущението си с пронизителен рев. Следва бясно препускане надалече в буша. Замаяното животно се опитва да намери път за бягство. Бързо тръгнахме в посоката на облака прах. Разчитахме, че за 7 минути няма да отиде на повече от километър. Но се оказахме излъгани. Дозировката не е била достатъчна или адреналина от преследването блокираше лекарството – причината не беше ясна, но резултатът бе очевиден. Носорога не можеше да бъде достигнат по нормалния начин. Докторът искаше възможно най-бързо да открие носорога и да му бие втора инжекция, или всичко щеше да е било напразно. Единствената ни опция беше с хеликоптер. Не разполагахме с време, трябваше да действаме и то скоро. Джаспър се обади. 15 минути по-късно хеликоптерът вече беше при нас. Иван аз и доктора се качихме за да преследваме носорога. Полета бе високоскоростен, близо до земята и усещането бе като да летиш с кошница, но иначе Иван се забавляваше. Да не забравяме, драги читатели, че все пак във вените му тече високооктаново екшън-гориво и адреналина от всички събития до тук само още повече изостриха апетита му към приключенията.
Всичко бе в кръга на шегата, докато не съзряхме под нас носорога. Прелетяхме няколко пъти, за да се убедим дали това е нашето животно и в какво състояние беше. Пилотът ни свали и вече бяхме готови да скъсим драстично дистанцията за стрелба. Доктора бе готов и този път отново изстрелът бе точен. Оставихме животното и се отдалечихме на достатъчно разстояние за да поддържаме визуален контакт. Хеликоптера отлетя а ние поехме към олюляващия се исполин. Явно все още не бе напълно упоен и стоеше изправен. Това обаче не беше възможно. С втората доза животното би трябвало вече да спи дълбок сън а то все още бе изправено до едно акациево дърво. С риск за живота си Джаспър реши да се приближи и да провери, какво става. Той огледа носорога от 5 метра след което ни махна да се приближим. Близо еднотонното животно спеше изправено подпряно до акацията. Това ни даваше златен шанс да завършим лова на Иван по един уникален и неповторим начин. Много малко ловци биха имали тази рядка възможност, а именно да се похвалят със снимка с един от голямата петорка. И не с кой да е от тях, а с бял носорог, изправен очи в очи с ловеца. След фотосесията свалихме животното на земята, като просто отрязахме клона, на който се подпираше. Рейнджърите и доктора поливаха главата на носорога с вода, за да го охлаждат, докато траеше процедурата по отрязването на двата рога. Всичко свърши за не повече от 2-3 минути. На Иван се падна честта да събуди спящия звяр след маникюра който му направихме. Животното бързо стана на крака след като Иван му постави инжекцията адреналин. Всички са разбягахме в различни посоки включително и носорога. Доктора се пошегува, че горкото животно ще има махмурлук но това не бе вярно. Видяхме носорога още същата вечер и той бе в перфектна форма. Това бе неговата трета процедура по отрязване на роговете. Всъщност тази тъкан не е нищо по-различно от тъканта която ние хората имаме в косата и ноктите си. За бракониерите обаче не живота на носорога бе важен а роговете му! Каква ирония само. Винаги когато властта е в ръцете на невежи страдат всички. За да спасят носорозите „ зелените“ правят всичко, възможно за да спрат легализирането на търговията с рог от носорог, но така цените на нелегално добитите чрез клане на носорози рогове растат, а легално отглежданите и пазени животни се обезценяват и в един момент всички, които влагат усилия, време и пари в отглеждането им просто ще ги изоставят. Всяка забрана за лов или търговия на диви животни води до тяхното изчезване, факт доказан безброй пъти в миналото.
Автор на текста : Сани Дончева и Владимир Дончев
Автор на снимките : Сани Дончева и Владимир Дончев
