В този разказ на за моите ловни приключение в търсене на Перфектното попадение ще ви разкажа как продължи нашето сафари в Зимбабве, където през 2001 година успях да убедя правителствените чиновници, че ще мога успешно да поваля най-голямото сухоземно животно с лък и стрели. Сами разбирате за огромната отговорност, която носех пред хилядите ловци с лък, за да докажа, че лиценз 001 за лов на слон с лък ще бъде успешен. По това време имахме няколко изключително близки срещи с многотонния бозайник и в два от трите случая слона имаше агресивно поведение. Затова сега много внимателно приближавахме към него в Джеса, така наречения от местните гъст буш. Обрасъл с ниски дарвета и храсти буша беше рай за слоновете. В близост до големите реки, водещи началото си от „Гърмащия Пушек” по известен като водопадите Виктория , земята е плодородна и влагата дава сила на стотици видове увивни растения да се развиват създавайки невъобразим хаос от сплетени трънливи храсти и жилави лиани.Открихме слона по шумът издаван при всяко негово движение в морето от зеленина. Зает с поглъщането на свежите клонки, току-що овкусени от падналия дъжд, слона дори и не забеляза, че сме се приближили на двадесет метра от него.Бавно поставих стрела и опънах тетивата търсейки сърцето му през отвора на мерника си. Късметът му, обаче го предпази от смъртоносното жило, което щеше да полети към него след секунда. В желанието си да похапне от зеленината по върха на дървото, слона го наведе, скривайки се по този начин сред клонки и листа.
Момента за сигурен изстрел бе отминал и сега слона доволно се наслаждаваше на откършения с много усилия вкусен клон. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Бяхме толкова близо, че чувахме как дебелите клони се разтрошават от мощните му челюсти и след доволно примлясване изчезват в стомаха му. Разстоянието до слона бе не повече от 15-20 метра и риска да ни усети нарастваше с всяка изминала секунда. Безветрието, което беше рядкост в Джеса нямаше да трае дълго. Вече усещах леките повеи на вятъра, които започнаха да разклащат листата пред мен. Отново бяхме на косъм да направим това Перфектно попадение, което беше толкова важно и отдавна очаквано, но това беше ловът, всъщност това беше ловът с лък. Повея на вятъра колкото и слаб да беше разкри нашето присъствие на лакомника и той се гмурна в стената от листа и клони. Разочарованието ми бе неописуемо. Слонът, който избяга не беше далече. Чувахме чупенето на клоните, може би на 50-на метра от нас сред дърветата. Не ни оставаше нищо друго освен да се опитаме да го догоним. Догонването всъщност се състоеше от продължително промъкване и прокрадване сред гъстата растителност , като единствения ориентир ни беше шумът от придвижването на слона. Внимавахме вятъра да не отнесе отново издайническата ни миризма към него и се наложи да заобиколим отдалече спрялото се за да продължи обяда си животно. Когато го доближихме се оказа че се намираме право срещи него.
Промъквахме се бавно с надеждата слабото му зрение да не му позволи да ни различи в гъсталака. Животното, обаче изглеждаше доста нервно и когато ни забеляза се наложи бързо да се оттеглим на безопасна дистанция. Ако сте се сблъсквали с нападащ слон сигурно знаете какво е усещането. Започваше да ни става навик да се разделяме от срещите с мъжкарите чрез бягство. Това не изглежда никак героично, но ловците, които са се сблъсквали с разгневен слон ще ме разберат.След като опасността премина, като товарен локомотив край нас се върнахме по следите си за да съберем вещите си хвърлени при паническото ни бягство. Продължихме с повишено внимание прехода си през джеса. Отново заваля и шумът от падащите по листата едри капки заглуши нашите стъпки до такава степен, че успяхме да издебнем няколко импали. Точно се бях приготвил за изстрел, когато една женска закри тялото на моята цел. Днес определено нямах шанс. Ще оставим замалко преследването на слоновете, за да ви разкажа за другия гигант, обитаващ африканските савани или по-скоро речните корита. Хипопотамът, това праисторическо животно, приспособило се към живот във водата, тежащо между три и четири тона беше също толкова голямо предизвикателство за ловеца с лък, колкото и слона. С дължина от три до пет метра, този гигант изглеждаше като естествен остров сред водите на реката с голямата си уста и огромни бивни и не беше чудно защо местното население изпитва такъв панически страх от него. Вида, убил най-много от местните хора в сравнение с останалите животни. На пръв поглед хипопотама изглежда огромна мишена, но има само едно място, където стрелата може да го рани смъртоносно и то не е по-голямо от капак на консервена кутия. Всяко друго попадение е обречено на неуспех заради дебелата кожа, с която хипопотама е станал нарицателно.
При приближаването ни до високия бряг на реката големите животни ни видяха и бързо се спуснаха в дълбокия вир. Остана само един голям мъжки екземпляр, който явно бе по-разгневен от нашето появяване отколкото изплашен.Изстрелът трябваше да бъде точно в сърцето. Вятърът, голямата дистанция и вероятно денивелацията, заради високия бряг, от който стрелях, изпратиха стрелата в гърба на гиганта.Животното изплашено от убождането се насочи към вира за да се скрие от погледите ни под водата. Вместо обаче да се потопи изцяло той се обърна и се вторачи в нас с малките си зли очи. Единственото, което можех да направя бе да чакам хипопотама да се покаже над водата, за да имам шанс за втори изстрел.За да скъся дистанцията се наложи да преминем отдругата страна на реката на ниския песъчлив бряг. Хипопотама не ни изпускаше от поглед и в момента, в който го приближихме, той се потопи в реката и с мощни тласъци се опита да ни избяга под вода. Тракерите, наблюдаващи от отсрещния високия бряг, ни насочваха за посоката, към която отплува раненото животно. Ловната етика изискваше да го открием и довършим започнатия лов. Затова нямаше да се откажем, независимо колко време щеше да ни отнеме. Докато очаквахме раненото животно да се покаже, наблюдавахме как два слона се борят за правото да владеят този участък от брега.Не искахме да ставаме част от този спор и се върнахме на високия бряг при тракерите.Спора между слоновете продължаваше и можахме да видим краят му. По слабият осъзна, че при тази силна конкуренция скоро няма да стигне до водата и започна да си прави сухи бани, обсипвайки се с пясък и прах. Поради голямата си тежест възрастните хипопотами не плуват, а по-скоро се оттласкват от дъното, за да се придвижват във водата. След половинчасово наблюдение успяхме да локализираме раненото животно, но дистанцията, на която се показа беше прекалено голяма за изстрел.
Затова решихме да изчакаме да падне нощта и да го издебнем на сушата. Очакванията ни се оправдаха и още преди слънцето съвсем да се е скрило зад хоризонта, нашият хипопотам тромаво излезе от водата на отсрещния бряг и бързо се скри сред високите, изсъхнали треви и тръстики. Хипопотамите излизат да се хранят с трева всяка вечер, като могат да изминат до осем километра на сушата. Гигантите маркират територията с фекалиите си, като ги разпръскват с опашката си. Така всяко животно има своя зона за хранене. Вечерта не бяхме подготвени да последваме хипопотама на другия бряг, но на следващия ден, още призори се качихме на сал, пригоден да превозва автомобили на няколко км нагоре по течението на реката. Планът беше да проследим пътя, по който хипопотама отива да се храни и да го причакаме на връщане. Следвахме речното корито до мястото, където хипопотамите вечер излизаха на сушата. За да открием нашият, тръгнахме по просеката, добре утъпкана сред високите треви. Късметът ми се усмихна, като случайно ни срещна с една прекрасна импала.Разстоянието бе около 80 метра но нямах съмнение че с моят лък ще я достигна без проблем. Опънах тетивата и пуснах стрелата към пасящото животно.Изстрелът бе успешен защото видяхме импалата да отскача право нагоре ужилена от острието право в сърцето. След като беше преминала през животното, стрелата се бе забила толкова дълбоко в коренището на едно дърво, че острието можеше да бъде извадено, само, ако се изреже от стеблото. Намерихме импалата на 50 м, паднала върху изсъхналата от слънцето земя. Трофеят бе великолепен и бях изключително доволен, че успях най-накрая да се сдобия с тази изключителна антилопа, която при опасност можеше да направи гигантски 10 метров скок. След неочаквания успех, продължихме по следата от нощните похождения на хипопотамите и скоро открихме подходящо място за нашите планове.
Професионалния подход, с който нашия ловен водач организира „строежа” чакалото беше добър знак за успеха на нашето начинание.Двама от тракерите с опитни движения събираха в снопове тръстиката, която останалите от екипа им носеха.За не повече от половин час имахме готово укритие разположено пред нещо като ниша сред гъстите клони на буша. Скрити зад дебелите наръчи изсъхнала трева щяхме да сме невидими за преминаващите по хипопотамската магистрала животни. Добре утъпканата пътека беше на по-малко от 100 метра от реката. Надявахме се, че и нашият хипопотам ще използва същата пътека. Оставаше ни само да чакаме. След няколко часово, тягостно очакване, когато вече мислехме, че хипопотамите са ни надушили и няма да дойдат, по пътеката се появи първия гигант. Беше женски и доста по-малък от този, който търсехме. Животното се движеше изненадващо пъргаво за килограмите си. Всички хипопотами, които минаваха покрай нас бяха придобили червено оранжев оттенък, дължащ се на секреция от кожата за предпазване от слънцето и неприветливата среда на сушата. Нощното ни бдение беше пълен провал. Не бяхме успели да видим нашия хипопотам, но въпреки това не губехме надежда. Животното със сигурност бе преминало някъде наблизо и ако проследяхме пътеката, можеше и да го видим преди да се е върнало във водата. Докато вървяхме по утъпканите от хипопотамите коловози, един от тракерите намери парче от стрелата ми. Продължихме по дирята и когато почти достигнахме до реката и се бяхме примирили с неуспешното преследване, видяхме раненото животно. Затичахме се, за да пресечем пътя за бягство на голямото животно, въпреки, че знаехме, че хипопотамите могат да надбягат на къси разстояния и най-бързия човек. Видяхме го точно, когато се насочваше към водата. Нямаше съмнение – белега от стрелата беше потвърждение, че това е нашето животно.
Нямаше да имам друг такъв шанс – сега или никога. Бързината с която опънах тетивата и пуснах стрелата може би са се сторили прекалени за ловният ми водач защото той направи недоволна физиономия когато голямото животно продължи по пътя си към водата въпреки забилата се в него втора стрела. Трудно беше да се повали това огромно животно. Въпреки, че стрелата го бе ранила смъртоносно, трябваше търпеливо да изчакаме. Водата сваляше телесната температура и забавяше смъртоносното въздействие на острието.Виждах как водача ми вече проявява нетърпението си от създалата се безизходна ситуация. Бяхме се скрили на брега на дълбок вир на не повече от 30 метра от цяло стадо нервни хипопотами и нашият бе сред тях. След половин час, прекаран във взаимно обследване и наблюдение между нас и нервните и изключително агресивни хипопотами, видяхме как огромното туловище на нашето животно изплува в средата на стадото, маркирано от частично стърчащата от него стрела. Хипопотамите около него изглеждаха крайно раздразнени и агресивно се хапеха един друг. Щеше да бъде абсолютно, 100 процентово самоубийство да влезнем с лодка между плуващите на повърхността чудовища. Нямахме избор, трябваше първо да ги изгоним преди да се опитаме да се сдобием с трофея ни. Част от животните се разбягаха, уплашени от резките звуци, но по агресивните мъжки останаха и спряха на 20-30 метра от тялото, като се събраха в плътна група. Ако искахме да извадим хипопотама, сега беше момента. Скоро щяхме да се борим за него не само с побеснелите му роднини, но и с няколко огромни крокодила, които щяха да усетят кръвта във водата. Десетките малки очички, които ни наблюдаваха непрекъснато, не успяха да уплашат двама от тракерите, които въпреки непосредствената опасност от нападение се добраха до хипопотама с едно малко, дървено корито. Хипопотамите наоколо започнаха да показват агресивната си природа, като заплашително отваряха огромната си паст, украсена с по два смъртоносни зъба. Точно мислехме че опасността за двамата в лодката е преминала когато въжето, с което го теглиха, се изхлузи от крака на хипопотама Наложи се двамата мъже в дървеното корито да се върнат при животното. Напрежението сред хипопотамите нарастваше с всяка изминала минута и времето, в което цялото стадо щеше да ни връхлети, наближаваше.
Професионалният ловец не изпускаше от поглед животните с готово за стрелба оръжие, 458-ми калибър. Бавно и неусетно, метър по метър, 3 тонните животни ни доближаваха. Двамата в лодката бяха успели да вържат отново животното и точно се включваха в групата, която полагаше неимоверни усилия да изтегли безценното животно на брега, когато два от най-близките хипопотами започнаха да ни доближават. Като гръмотевица тежката карабина разкъса тишината и накара побеснелите животни да се върнат при стадото си. За щастие, успяхме да извадим мъртвия хипопотам преди да стане инцидент. Част от месото щяхме да отделим за примамка за ловът ни на лъвове, но целия останал хипопотам дарихме за храна на близкото село. След трудно постигнатото Перфектно попадение с второто по големина животно от фауната на Африка, как ли щях да се справя с предизвикателството за най-голямото?
След многобройните ни близки срещи със слоновете започвах все по-спокойно да приемам тази безумна руска рулетка със смъртта. А и целия екип ставаше все по-спокоен. Най-вероятно съм бил претръпнал от постоянните нападения, но сега като си спомням за този момент, ме полазват студени тръпки. Отново бяхме издебнали един слон до изстрелно разстояние но този път беше различно. Между слона и нас имаше само един крехък храст висок около два метра и това бе единственото препятствие на пътя на гиганта. До това положение бяхме достигнали случайно, като излизайки на поредната просека се бяхме оказали на 8 метра от хранещия се мъжкар. Безкрайно дълго слонът ни наблюдаваше.Стори ми се цяла вечност но от видеозаписа на работещата непрекъснато камера разрах че са минали само 15 минути. През половината от времето, изглеждаше, че заспива но аз бях сигурен, че очаква и най-малкия признак за заплаха от наша страна, за да ни размаже, този път наистина. Трудно можеше да му избягаме – бяхме само на 7-8 метра и ни делеше само един клон, смешна преграда срещу пет тона разгневени мускули. Не смеехме да мръднем дори и след 15-те минути, прекарани в общата компания – 25 минути по-късно слона изглеждаше по-страховит от преди. Животното започна да се оттегля заднишком, при което аз опънах тетивата.Това ми движение му дойде в повече и отстъплението му в миг се превърна в щурм. Слонът ни нападна! Мина през храста все едно не съществуваше и избяга в Джеса. По време на атаката му, успях да изпратя 1000 грейновото двойно острие към плешката му под ъгъл и да отскоча от мястото си. Адреналина който ни заля след като осъзнахме през какво бяхме преминали цели и невредими направо ни подкоси и двамата с ловния водач са строполихме на земята. Първоначално той ми беше сърдит за това че опънах лъка си но скоро лошото му настроение отмина и започна да ме разпитва за изстрела и дали смятам, че е смъртоносен. Бях категоричен, нямаше как да пропусна от 2 метра а и нямаше достатъчно дебела кожа на света, която да издържи на силата да 80 паундовият ми лък от такова разстояние. Смъртоносно ранен и обилно кървящ, скоро го настигнахме. Но той ни чу и ни подуши и бавно излезе от скривалището си и потъна в буша. Докато се отдалечаваше му пуснах още една стрела. Бях сигурен, че тази стрела прониза смъртоносно сърдечния мускул.
Виковете на иначе доста сдържаният ни и сериозен професионален ловец ме изненадаха. – Благодаря! – Браво! – Велико! – Да! – Невероятно! – В сърцето! Можеше да се види, докато ходи. Когато сега, заедно с вас си припомням този момент, отново ми иде да извикам от радост и облекчение, че се бях справил с предизвикателството да докажа, че ловец може да повали най голямото животно на сушата само с лък и стрели. Това беше най-важното Перфектно попадение в живота ми! Когато се приближихме до падналия гигант всички гледаха по друг начин на мен и оръжието ми.Предложих им да опитат да го опънат. – Лесно е.- бяха първоначалните думи на ловния ни водач но скоро се отказа с променена от усилието физиономия. След като всички, дори и двуметровия великан Памба се опитаха да опънат тетивата на оръжието ми, убило 6 тонния слон, вече бяха напълно убедени , че преживяното от тях не е сън. Бях ловувал най-голямото животно на планетата с лък. Това беше голяма крачка в моя живот, която гарантираше на ловците с лък по света , уважение и респект към желанието им да ловуват с лък и стрели, както са ловували първите ловци. В следващия ми разказ ще ви разкрия как успях да осъществя мечтата си. Мечтата, която 15 годишния Арчи имаше, когато получи първия си лък от дядо си. Ще узнаете края на едно незабравимо ловно приключение, което доведе до постигането на историческата Голяма петорка с лък и стрели. Последното от опасните животни в Африка, ще бъде ловувано с лък и стрели в следващия брой на това уникално ловно списание. Присъединете се към нас и следващия месец, в търсенето на Голямата петорка включваща най-опасните пет животни на Африка – за Перфектното попадение.
Автор на текста : Арчи Несбит и Владимир Дончев
