На лов в Австралия Част 2: В земите на Аборигените
Годината е 1940. Втората световна война вече е започнала, но отзвукът от войната, водена в далечната Европа все още не е засегнала Австралийския континент. За коренното население на Австралия обаче, битките за оцеляване като отделна нация и култура се водят вече близо 100 години. Колониалното правителство прави всичко възможно, за да асимилира местното население. Дадени са правомощия на мисионери и полицаи да отвличат децата на аборигените и да ги изпращат в центрове за обучение. Целта на този акт е да се приобщи и научи цяло едно поколение аборигени как да работят в „модерното общество“. Подобна история е показана много образно във филма с Никол Кидман и Хю Джакман – Австралия. Такава е историята и на бащата на нашия домакин тук. Дилън е синът на вожда в едно от аборигенските кралства, местни общности по северното крайбрежие на Австралийския континент. Баща му, заедно с неговия брат и още няколко други деца бил отвлечен от селото им по време, когато дядо им не си бил вкъщи. Когато вождът /дядото на Дилън/ се върнал и разбрал как вероломните мисионери с помощта на местната полиция са отвлекли синовете и дъщерите на селото, той се заклел, че ще си ги върне. След като разбрал, че ги били откарали в една мисия на остров Мелвил, той се качил на най-голямото кану и отишъл да си върне децата. Явно опита му е бил успешен, защото сега стояхме с неговия внук край лагерния огън на брега на Индийския океан и се наслаждавахме на Млечния път и студена бира. Дилън щеше да бъде нашият ловен водач тук, в далечният Аутбек на Австралийския континент. Щяхме да ловуваме заедно с двама ловци с лък. Единият е добре познат на североамериканските ловци – това е звездата от няколко телевизионни реалитита, излъчвани в САЩ и Канада – Том Миранда. Другият ловец е Бен Салерас. Избран за ловец на хилядолетието в Австрлия, той имаше богат опит в лова с лък в Австралийския буш и щеше да ни помогне да постигнем целта си. А тя бе голям бивол Бенг Тенг, воден бивол и диво прасе. Не смеехме да се надяваме на нещо повече, но кой знае? Заедно с Том вече бяхме ловували успешно на остров Марбъл и торбата с трофеи бе пълна, но ловът в Аутбека бе истинското предизвикателство. След като успешно свалихме два голям елена Руса на, о. Марбъл и прелетяхме с малкия двумоторен самолет обратно до континента, ни очакваха два незабравими дни в компанията на местните ловци с лък. Том беше поканен на годишната среща на клуба на ловците с лък в Австралия, за да изнесе лекция. Гостувахме на официалното събитие, на което бяха официално премерени и оценени с различни награди най големите трофеи, добити през изминалата една година. Освен това се присъединихме към огромния лагерен огън след конференцията, където в неформална обстановка чухме десетки разкази за невероятното ловно приключение на нашите нови ловни приятели от Австралия.
След двата дни, прекарани в купони с Червената лисица /нашият домакин/ и десетките нови приятели, се натоварихме на два огромни джипа и поехме към отдалечените земи на аборигените. Посоката ни на североизток по прашните пътища ни отведе далече от Дарвин в сърцето на Арнъмленд. След 5 часа по път, минаващ напряко през националния резерват Какаду буквално преплувахме с колите през Чилс Кросинг, като обезпокоихме ловуващите в бързея крокодили. Реката или по-скоро билабонга (местен термин за крайречно езеро) бе свързан след няколко десетки километра с Тимурско море (част от Индийския океан) и приливите и отливите създаваха приливно течение, от което крокодилите се възползваха, за да ловуват големите барамунди, идващи от океана. Гигантските солено-водни крокодилите край брода бяха една от най-големите атракции за туристите в парка. Нямах време, за да заснема как някоя от гигантските рептилии щеше да хване риба в полуотворената си паст сред бързея, защото ловните ни дни изтичаха като прашинки на пясъчен часовник. От тук нататък започваха земите на аборигените и никой нямаше право да преминава през тях без специално разрешително. Вече влизахме в полуостров Коборг. Пейзажа от равнинен започна да се променя. Край пътя се редуваха отвесни скални образувания и каменни кули с чудни форми, изваяни от природните стихии през хилядолетията. Вече нямаше никакви коли, с които да се разминаваме по прашния черен път. Половин час, след като преминахме брода на реката, достигнахме указателна табела. От тук нататък нарушителите на забраната за преминаване бяха заплашени със затвор. От този момент щяхме да пътуваме през земите на национален парк Гариг /Garig Gunak Barlu National Park/. В края на пътуването ни денят вече бе отминал. Щяхме да къмпингуваме на плажа в една евкалиптова горичка. Слънцето точно залязваше над океана и всичко бе уникално красиво. Бели пясъци, сливащи се със спокойните води, обагрени в кървави оттенъци на червено и оранжево. Залезът бе доста бърз и побързахме да опънем палатките си, за да може да отдъхнем преди утрешния ловен ден. На сутринта се събудих от шумолящата под краката шума на преминаващия край палатката ми Дилън. Бързо се облякох и изскочих от едноместната палатка. Не мога да кажа, че бяхме в палатки защото всъщност вместо плътен материал, покривът бе просто прозрачна мрежа против комари.
илън беше застанал наблизо и ми сочеше една права линия, водеща към брега. Ясно видимата следа в пясъка започваше от плискащите се вълни и свършваше на около 3 метра от моята палатка. Моето място за отдих бе последното в редицата на поляната. Дилън ми обясни, че крокодилите винаги наблюдават местата, където се появяват къмпингуващи. Неговия съвет бе да внимаваме, когато нощем се разхождаме по брега на океана. „Солено водните крокодили са много бързи дори и на сушата и могат да станат до над 5 метра дължина. По-добре е да не плуваме наоколо. Аз знам един билабонг, който би трябвало да е безопасен за плуване“ – каза Дилън. След неговия съвет не съм имал повече желание да плувам в лазурните води на океана, колкото и примамливо да изглеждаше водата по време на обедните жеги. Тази сутрин бе първият ни досег с дивият свят на австралийския буш. Започнахме приготовленията си за лова още с първите лъчи на слънцето. Докато се наслаждавахме на прясно кипналото над огъня кафе, един сокол се спусна, за да провери дали не сме забравили нещо за ядене наоколо. Подкрепени от кафето и бъркани яйца с шунка бяхме готови за лов. По пътя към ловите територии Том спря, за да изпробва точността на своя механичен лък Mathews Triax със сила на опън от 72 паунда. Мерният му прибор IQ Pro hunter явно работеше перфектно и на тестваните дистанции от 20 и 30 метра. Дистанцията бе сравнително къса за възможностите на ловеца, но стрелите, които използваше за биволите бяха доста тежки Carbon Express 250 и допълнителното утежнение от остриетата Silver Flame от 150 грейна съставяха една стрела с пробивна сила, достатъчна да премине дори през големите кости на биволите. След точните попадения в мишената нямаше за какво повече да се притесняваме и се впуснахме в ловното приключение. Оставихме колата край пътя, след като невероятното зрение на Дилън засече един бивол навътре сред дърветата. Вървяхме сред големи евкалиптови дървета и внимавахме да не настъпваме изсъхналата изпопадала по земята кора. Следвахме неотстъпно нашият водач. Като истински абориген, той ходеше абсолютно бос. Под неговите стъпала дори сухите пращящи при допир изсъхнали кори не издаваха нито звук. Под нашите обувки, обаче приличните на листа от древен пергамент кори от евкалипт издаваха силен пращящ звук. Това бе и причината Бивола Бенг Тенг да ни усети, когато вече бяхме почти на позиция за стрелба. На не повече от 30-40 метра. Тази и дори по-къса дистанция бе необходима заради тежките стрели, с които Том искаше да е сигурен, че ще повалят голямо животно, като това пред нас. Когато ни чу, бивола се обърна право към нас. От погледа и поведението му можехме да сме сигурни, че не се страхува от нас, а е гневен , че го безпокоим. Дилън ни прошепна: – Ако нападне, бягайте зад дърво и не се оглеждайте.
Бяхме на предела на дистанцията за стрелба. Биволът бе обърнат право към нас и ни обикаляше в полукръг. Том опъна лъка си, за да е готов, ако се открие възможност за изстрел по време на атаката му. Но животното не се отказваше и изглежда все пак ще ни се наложи да се измъкваме с бяг. Вече се оглеждах за най-близкото дърво, когато биволът в своя страничен подход направи четвърт завъртане около нас и се оказа от над ветрената ни страна. В момента, в който ни подуши, животното подскочи, като ужилено и побягна сред ниските подлистници. Том нямаше никакъв шанс да стреля. Още дълго чувахме как масивното туловище кърши цели дървета и храсти по пътя си на бягство. Шумът от злощастната ни среща сигурно бе прогонил всичко живо на няколко километра около връст. Всички се спогледахме. Адреналина от случката се усещаше в погледите на всеки от нас. Бяхме се разминали на косъм, дали от трофея или от смъртта никой не можеше да каже, но при всички положения се чувствахме по-живи от преди. Изоставихме ловът на ход. Бе станало късно и жегата вече се усещаше. Нямаше да открием животните, ако си бяха легнали в сенките. Върнахме се в кемпа за обяд. Сутрешният ни преход бе само от някакви си 5-6 километра, но жегата бе изсмукала водата от телата ни и се налагаше да се хидратиране със студена бира. Няма по-голямо удоволствие да събуеш прашните си обувки и да опънеш уморените си крака. Да се отпуснеш в шезлонга на плажа под шарената сянка на евкалипта на брега на Индийския океан с потна бира в ръка. След вкусен обяд на брега и кратка дрямка бяхме готови за следобедния лов. Направихме дълъг преход, за да се доближим до едно от блатата по крайбрежието на полуострова. Растителността се сменяше по пътя ни от сухите евкалиптови гори, където земята бе изцяло покрита с изсъхнали обелки от кората им, през ниските храсти и слонски треви до влажните и прораснали с папрати, палми и мангрови гори блата. Докато следвахме плавните извивки на брега можехме да разберем колко близо сме до водата по самите растения и вида им.
В един участък, обрасъл с палми пандемос нашият водач, който вървеше бос на около тридесетина метра напред, ни даде знак да спрем. Обърнат с лице към нас, замръзнал с вдигнат във въздуха крак, той започна да прави физиономии и да сочи с пръст към посоката зад него. Веднага видяхме за какво става дума. Едно куче динго на около 20 метра вървеше право към нас по дивечовата пътека, на която бяхме и ние. Дивото куче динго не са порода кучета. Те са само полуопитомени и са също толкова вълци, колкото и кучета. Засега не е ясно дали Canis lupus dingo някога е бил напълно опитомен. Но някои генетични доказателства сочат, че някога те са били домашни любимци, но са били изоставени от господарите си. Оставени на произвола и на собствената си воля те се възвърнали към дивото си състояние. Смята се, че пътешественици от Индонезия зарязали някога домашните си кучета в Австралия преди повече от 4000 години. Кучетата, оставени на произвола на съдбата са се приспособили добре в новата обстановка, видът им процъфтял и те си възвърнали вълчия инстинкт от своите предци. Повечето от кучетата динго са диви и ловуват сами или като вълците в глутници, но има и някои динго, които пътуват и се хранят покрай аборигенските племена, но дори и те са предпазливи спътници на ловците и със сигурност не са домашни любимци. Кучето или по-скоро вълкът динго, който ни наближаваше определено не изглеждаше, като домашно куче. Видът и поведението на ловуващ хищен вълк се вижда прекрасно на кадрите, които имах късмета да заснема. Том вече бе опънал лъка и стреля по бледо златистия звяр. Стрелата, обаче се отклони от клонка и удари далече зад целта. Подплашено от шума, животното подскочи и прибяга няколко стъпки право към нас, като се оглеждаше през рамо в посоката, в която стрелата бе ударила. Том сложи нова стрела и опъна тетивата. Динго бе спряло на около 20 метра, но бе прикрито от гъсти храсти. Издадох писък, като на ранен заек. Бях научил този трик от един тракер в Африка. Не бях сигурен, че ще подейства, но трикът сработи и жълтия вълк се обърна към нас и започна да ни доближава. В момента, в който хищникът излезе от защитата на храстите Том освободи тетивата и ударът на струната почти се припокри с пляскащия звук на забиващото се острие. Разтварящите се при удар лезвиетата на върха на стрелата бяха страховити. Rage extreme – от това острие нищо не може да избяга. Кучето направи опит да захапе стрелата, но силите го напуснаха за секунди и тялото му се отпусна на земята бездиханно. Спогледахме се с Том. Ето такъв късмет въобще и не очаквахме. Трофеят, с който Том току-що се бе сдобил бе труден за добиване дори за ловец с пушка. Най-много един или двама ловеца да бяха успявали да го направят с лък, а да се запише всичко това и на видео, сигурно нямаше такъв прецедент въобще. Така, че ние бяхме невероятни късметлии, а също и вие, нашите български приятели, защото този филм ще се покаже първо по Сафари ченъл в България.
След поздравленията към Том за неочакваната слука направихме трофейните снимки, за да увековечим момента и продължихме по дивечовата пътека край блатото. Вървяхме сред дървета и храсти, докато не достигнахме откритите низини близо до океана. До момента вече бяхме навъртели около 5-6 километра след срещата ни с дивото куче Динго. Беше много горещо. Бяхме си взели по две малки бутилки вода, но те бяха свършили отдавна. Чувствахме се замаяни и решихме да прекратим ловът за този ден. С последни сили се върнахме до колата и се освежихме с вода. По път към кемпа Дилън предложи да спрем на едно специално място, от където искаше да си откъсне пръчки за копие. Той бе отгледан с копие в ръка и искаше да ни покаже ловните си умения. Нямахме нищо против и след половин час спряхме джипа в изоставен кемп на някаква минно-геоложка проучвателна компания. Дилън скочи с нож в ръка и влезе сред изоставените сгради на кемпа. Тук имаше дори инсталиран сателитен телефон, който все още работеше. Дилън премина покрай сателитната чиния и полусрутените сгради и ни поведе към края на кемпа. Тук огромен бамбук бе разперил клоните си във всички посоки. Бамбукът не е ендемично за Австралия растение и най-вероятно колонистите го бяха посели за собствени нужди. Аборигена огледа приличното на огромен таралеж растение и отряза два дълги по над 2 метра пръта. След което се качихме в колата и прихванахме през прозорците дългата си придобивка. В кемпа той запали огъня и аз заснех целия процес по изработването и заякчаването на копието му. Щяхме да го изпробваме същата вечер за риболов или за лов на крокодил. Нямах търпение да видя как ще успее да хване нещо. След вечеря Том се оттегли да си почине в тентата си, докато ние с Дилън се метнахме в колата. Аз придържах копията отвън през прозореца. Те бяха напълно завършени смъртоносни оръжия с три метални шипа на върха. Докато Дилън закаляваше и изправяше бамбука на лагерния огън, той ми разкри, че оригиналната технология за изработка на истинско аборигенско копие изисква повече от месец, за да изсъхне и се олекоти дървото. За връх аборигените използвали шиповете от гигантските смъртоносни скатове, които били в изобилие по крайбрежието. Определено вече не исках да плувам в плитчините на залива. Стигнахме до добре познатото на аборигена място за около 20 минути. Той имаше начелник, а аз моят прожектор на камерата си. Мястото приличаше на река, вливаща се в морето, но всъщност бе връзката на билабонг с океана и при всеки прилив в устието влизаха многобройни видове риби в търсене на малки рибки и крабове. Докато наблюдавахме тъмните води за искрящите очи на големите барамунди, една тъмна сянка се прокрадна по пясъчното дъно и отплува в сенките на близките надвиснали над реката мангрови дървета. – Крокодил! Около 2 метра – каза Дилън.
От поведението му разбрах, че не се чувства комфортно от присъствието на студенокръвния убиец. Постоянно оглеждаше реката, за да се увери, че крокодила не се връща. Чак, когато провери с фенера си навсякъде под коренищата, надвиснали над вира, той се осмели да влезе във водата. Почти моментално обърна копието надолу и без да го хвърля забоде нещо в подмолите. Когато го извади на остриетата размахваше страховити щипки огромен краб. Това щеше да е вкусно на лагерния огън. Почти веднага изхвърли огромния рак на пясъка и изскочи от водата. Промъкваше се като котка по песъчливия бряг и смътно видях сянката на акула чук точно, когато хвърли копието. Рибата бе около метър и избегна смъртоносните остриета, стърчащи от бамбука. Екшънът се развиваше по време на прилив и водата в устието на билабонга се покачваше с всяка минута. Заедно с прииждащата приливна вълна, от океана дойдоха и барамундите. Нямаше как да сбъркаме тази голяма хищна и най-вече вкусна риба. Очите им фосфоресцираха на светлината на фенерите и Дилън бе готов с копието си навреме. Успя да уцели и да извади от водата 2 риби по около 3-4 килограма. Мислех, че това са големи риби, докато не видях как аборигена направо полудя и побягна към началото на устието. Видях единствено силуета на дълга повече от метър и половина гигантска барамунда. Копието полетя от 3-4 метра и се заби право в главата на гиганта. Рибата изплиска веднъж с опашка и продължи да плува нагоре по течението все едно, че от главата й не стърчеше двуметрово копие. Може би няма да повярвате на написаното, но за щастие имам всичко това записано на видео и ще се убедите с очите си. Когато Дилън метна копието и рибата продължи да плува ловеца направо се метна във вира след нея, сякаш забравил за страховете си от крокодила. Разрази се кратка битка, в която успях да заснема неуспешният опит на младия ловец да извади рибата с дължина почти колкото неговия собствен ръст от водата. Единственото, което успя да постигне, бе да я извади наполовина от реката, след което тя се освободи от неговата прегръдка само с един удар на опашката и двамата с него проследихме как стърчащия от водата край на копието отплува в посоката на сенчестите подмоли. Точно, където бе изчезнал и крокодила. Там копието спря. Дилън взе една въдица с дебела корда от колата и се опита да законтри копието си. Успя на третия път, но явно рибата се бе освободила или бе станала храна на крокодила. Копието изплува обратно при нас и само изкривените шипове с дебелина на малък пръст свидетелстваха за силата на рибата, която току-що бяхме изгубили. Дилън бе като болен след загубата. Според него тази барамунди бе с дължина поне 120 см и това би могло да е неговият личен рекорд, като предишната му най-добра хваната с въдица била „само“ около 90 см. Както и да е, вечерният риболов с копие мина доста успешно имахме две „големи“ барамунди по 3 кг и още две по-малки. Бе успял дя набучи с копието си и още няколко краба така, че утрешния ни обяд щеше да е от морски дарове.
Върнахме се в кемпа около един часа след полунощ. Подкладохме огъня и седнахме да изпием по едно питие и да се насладим на Млечния път, отразяващ се в спокойните води на океана. Край лагерния огън научих много за ритуалите и обичаите на народа на Дилън. Той бе единствен син на вожда на племето, а пък вожда бе последния от старейшините, които управляваха земите на този полуостров от Арнамленд. Така, че си седяхме и споделяхме момента край лагерния огън, аз най обикновен българин и той, бъдещият крал на местните аборигенски племена. На другата сутрин започнахме лова още по-рано, още преди слънцето дори да се бе опитало да обагри хоризонта, ние вече бяхме сред евкалиптовите дървета. Първоначално използвахме фенерчетата, за да се придвижваме в гората, но след около половин час зората ни помогна да се придвижваме по-незабелязано. Когато спряхме за почивка и за да приберем фенерите си и да се съблечем заради горещината, видяхме, че по нашите дири ни следва едно куче динго. Когато ни усети, веднага се обърна и побягна. До момента се бяхме движили с ускорен ход, но от тук нататък започнахме да се движим по-предпазливо. И това ни се отплати. Успяхме да видим няколко Бенг тенга в далечината. Явно бяха мъжки и се перчеха един на друг. Нямах нищо против да снимам една добра битка в гората. Бавно и полека Дилън ни поведе към животните. Бяхме ги доближили на около 50-60 метра, когато от гората в дясно от нас се чу шум, като от приближаващ се булдозер, който чупи всичко по пътя си. Шумът всъщност се приближаваше в посоката на издебваните от нас биволи и скоро причинителят се откри пред нас. Голям бивол с един отчупен рог. С такъв темперамент не беше изненада, че бе загубил някъде половината си оръжие. Новопристигналият наведе заплашително глава към по-големия от двамата опоненти пред нас. Той пък в отговор са наведе и направо изкорени с рогата си едно дърво. Нашественика леко разколебан се обърна и тръгна обратно в гората. Пътя му на отстъпление водеше на някакви си 15 – 20 метра от нас и Том го следеше с опънат лък в случай, че нещо стане. Не искаше да стреля по обезобразеното трофейно животно, но ако ни нападнеше нямаше да има избор. Биволът вървеше спокойно по пътя си и когато ни доближи достатъчно, той ни усети. Изгледа ни изненадано и побягна стремглаво през храсти и дървета. Другите животни обаче останаха. Не побягнаха, но явно забелязаха, че има нещо съмнително в нас. Дилън ни направи знак да се връщаме. Според него биволите нямаше да ни оставят да ги доближим, след като веднъж са ни забелязали. След тази случка поехме директно към блатата. Успяхме да ги достигнем точно, когато слънцето, зачервено от далечните водни пари над океана се отделяше от хоризонта и започваше своя ежедневен път. Бе наистина красива гледка. Водата, обагрена с пурпурните лъчи на изгрева и прелитащите над водната шир ята патици, гъски и бели жерави. Десетки и стотици птици се бяха събрали в обраслите с тръстика и водни лилии сладководни блата. Вървяхме край брега, на места обрасъл с тръстика или столетни мангрови гори и оглеждахме отсрещните, забулени в мараня брегове. По напуканите кални, отдавна засъхнали склонове след половингодишна суша имаше хиляди стъпки от прасета, биволи и кучета, но всички те бяха стари – възможно бе да са на повече от половин година. Не виждахме никакви животни наоколо, освен птиците и по някой и друг срамежлив крокодил. Обикаляхме така около 2 часа и вече започваше да става много топло. Мислехме да се откажем, когато Бен съзря на отсрещния бряг едно огромно прасе. То риеше в калните плитчини и явно добре се забавляваше. Решихме да го издебнем. Поехме с бърза стъпка край брега, за да заобиколим блатото и да го издебнем в гръб. Направихме много голям обход, за да не ни издаде вятъра. След близо 40 минути на бърз ход в жегата, успяхме да доближим прасето откъм брега. Том се приготви да стреля, а аз да заснема ситуацията. Ловеца трябваше сам да се доближи и да издебне глигана. Ние с Бен останахме назад. Том бавно и полека успя да се доближи до последното дърво, което предлагаше някакво укритие и се приготви да стреля. Прасето, обаче реши да се придвижи до следващата локва, която бе още по-близа до нас, но застана с глава обърната в нашата посока. Том опъна лъка и зачака големия нерез да се завърти и да му предложи по-добра позиция за стрелба. Не чакахме дълго и скоро Том изпрати стрелата си към плешката му. Но колкото и да бе необичайно за него той пропусна. Пропусна дори и вторият изстрел, когато прасето се приближи още към нас, подплашено от падналата зад него стрела. Това прасе изглеждаше непробиваемо, защото и Бен, който седеше зад мен пропусна от около 30 метра. Този глиган бе истински късметлия – три изстрела и трите над него. Така завърши този ловен ден. Имахме две възможности да се сдобием с Бенг Тенг и с диво прасе, но пропуснахме и двете. След обяда щяхме да си направим пикник край океана и Дилън щеше да покаже на Том уменията си с копието.
На третия ловен ден отново станахме по-рано, за да избегнем жегите през деня. Този път Дилън искаше да опитаме късмета си по поречието на една река, където растителността бе по-зелена и нашето придвижване щеше да е по-безшумно. Вървяхме в редица – Дилън, Том, аз и накрая бе Бен. Придвижвахме се на ръба на зеления буш, който водата от билабонга и течащия извор подхранваха с живителна влага. От ляво ни бе гъста зелена гора и водния канал, в който вероятно имаше и крокодили, а от дясно се простираше рядка евкалиптова гора. Точно сред разпръснатите евкалиптови дървета нашият ловен водач съзря бивола. Бен Тенга пасеше точно в откритото между евкалиптите и успяхме да го доближим незабелязани по поречието на канала. Последните 30 метра Том щеше да се прокрадне сам. Опитния ловец използва прикритието на един термитник, за да преполови дистанцията. След това идваше най-рисковата част. Трябваше да излезе на открито и да измине още 10 метра до зоната на сигурния изстрел. С бавни стъпки и изчаквайки моментите, когато животното бе свело глава към тревата Том се приближи достатъчно. Сега обаче бикът трябваше да се раздвижи, за да излезе от мъртвата за стрелба зона зад дънера, която бе прикривала Том, но пък му пречеше да стреля. Аз снимах под прикритието на термитника, до където бях успял да се прокрадна. Сърцето ми биеше лудо, защото ситуацията бе много добра. И двамата с Том очаквахме всеки момент бивола да ни разкрие от някой случаен повей на вятъра. Том бе коленичил на не повече от 20 метра, а аз бях на 35. Това бе прекалено близо за продължително издебване и двамата си отдъхнахме, когато голямото животно направи две крачки в страни и се разкри за изстрел. Стрелата прелетя за стотни от секундата разстоянието от стрелеца до животното. Тежкото острие са заби почти наполовина в рамото му. Бивола болезнено подскочи и побягна, но спря след 20 метра. Убождането явно не бе достатъчна причина да накара огромния бивол да побегне, но пък изправящия се в непосредствена близост ловец със сигурност беше. Бенг Тенга изчезна в облак прах и скочи стремглаво в зелената джунгла край потока. От гората почти веднага чухме шумът от безразборно скършените при бягството му клони и храсти и силен тътен като от удар с голям дънер . След това всичко утихна. Поздравихме Дилън за страхотното издебване и Том за чудесната стрелба. Бяхме сигурни, че изстрелът е смъртоносен, но с тези огромни животни човек никога не знае. Оставихме го за половин час както пише в книгите и тръгнахме по кървавата следа. Дилън я следваше безпроблемно, докато не влезнахме в зеления буш. Тогава той се обърна към нас и с застинала физиономия обяви. – Ето го там на поляната. След което се разсмя и похвали Том за смъртоносния изстрел. Сега вече можехме да разгледаме уникалното животно. Бенг Тенг са един от малкото останали видове напълно диви биволи в света. Поведението на им е уникално, тъй като прекарват по-голямата част от времето си в най-гъстата и отдалечена гора, като излизат през нощта и рано сутрин, за да се хранят с треви, растящи в края на гората или на поляните наоколо. Те са неуловими и много зорки. Видът им произлиза от Индонезия. Те са последният голям бозайник от Борнео, който е изследван и много малко хора по света са чували за тях. Заплахата от изчезването им е неизбежна. Те вече са изчезнали от естествените им местообитания. В действителност Бенг Тенг е вторият най-застрашен едър бозайник в Борнео, след суматранския носорог. Изчезването на видът в целия му ареал се подсилва от обезлесяване и бракониерство. Горите в Югоизточна Азия се превръщат в плантации с палмово масло, каучук, хартия и целулоза с рекордни темпове. Въпреки, че е защитен вид във всички негови ареали, Бенг Тенгът все още се ловува незаконно в Азия. Единствената територия, където видът просперира е тук в Арнъмленд, далечния Аутбек на Австралия.
С помощта на ловните лицензии и приходите от лова за местните аборигенски общности, които владеят тези земи, животните имат бъдеще и родина, където да се размножават на свобода. С трофеят, който Том бе повалил, ловецът реално допринася за устойчивото развитие на този вид тук и сега. Освен десетките хиляди долари в услуга на племената в Арнъмленд, отстраняването на възрастното животно щеше да освободи пътя на по-младите и плодовити бикове. Така на практика популацията щеше да се увеличи още на следващата година. Трофейния лов и отстрелването на възрастните, преминали активния си размножителен период животни е доказано благоприятен метод за управлението на здрави популации от диви животни. След като направихме задължителните трофейни снимки и записахме интервюто на ловеца, се отправихме отново към блатото, където вчера бяхме пропуснали да повалим големия глиган. Не очаквахме да го заварим на същото място, но може би някъде около същото място. Направихме голяма обиколка на почти цялото блато. На места попадахме в непроходими тинести зони, обрасли с мангрови дървета. Там използвахме протягащите се над гъстата тиня коренища, като прескачахме от корен на корен, за да преминем отвъд. Така изминахме повече от 8 километра около блатото и почти се бяхме отказали, когато късмета ни се усмихна. В едно от откритите изсъхнали и напукани кални крайбрежни зони видяхме нашето „бронирано“ прасе. То невъзмутимо риеше тинята на около 300 метра от нас в близост до водата. Вятъра бе благоприятен и решихме да рискуваме с открито приближаване по брега вместо отново да се впуснем в тежък преход през мангровата джунгла. Вървяхме в колона плътно един зад друг като Том бе пръв и ни даваше знак с ръка, кога да вървим и кога да спрем. Той бе очите ни, които зорко следяха моментите, в които прасето бе навело глава в тинята. Така, незабелязани доближихме глигана на 50 метра. Аз и Том се доближихме още малко. Аз останах на 30 метра, а Том клекна и пропълзя на 15 метра от прасето. Там той застана на колене с готов за стрелба лък. Очаквахме прасето да се обърне, за да предложи на ловеца смъртоносната зона за попадение. Не чакахме много дълго. Глигана надигна зурла и понечи да се премести в друга кална дупка. Тогава ловеца изпрати смъртоносната стрела. Попадението бе точно, където искаше – зад плешката. Глигана побягна и се скри зад ниска редица от мангрови дървета. Знаехме, че изстрелът е смъртоносен, но не знаехме колко далече може да е стигнало прасето. Почти не можехме да видим кръв. Освен, че прасето се бе въргаляло в калта и терена също скриваше кървавата диря. Надявахме се на добрия си късмет досега. Тръгнахме в различни посоки и всеки оглеждаше терена наоколо и за най-малката следа. Късмета наистина не ни бе изоставил. Намерихме издъхналия глиган на стотина метра от мястото на попадението. Нереза освен, че бе много голям имаше и страхотни глиги. Том бе много доволен от този трофей именно, защото прасето бе точно същото, което се бе измъкнало от мерника му предния ден. Издаваше го разпраното му наполовина ухо от вчерашния пропуск. Това приключение в Австралийския буш продължи още два дни, в които и Бен Салерас успя да се сдобие с огромен трофеен Бенг Тенг, но това приключение ще видите само по Сафари Ченъл в началото на другата година. И като за финал, в края на пътуването ни Дилън ни уреди разрешение от старейшините да посетим едно от тайните светилища на аборигените, където никога не бяха допускани външни хора. Но ние бяхме приятели и скоро отново щяхме да се видим с Дилън, когато ни посети в България. До нови срещи, приятели, в списание „Лов и Куче“ или по телевизионния канал Сафари ченъл.
Автор на текста : Владимир Дончев
Автор на снимките : Владимир Дончев
