На лов за Безоаров козирог в Турция
За първи път срещнах Том на летището в Анталия. Той пристигаше от Хюстън, а аз от Атина, където вече успешно бяхме отстреляли два Кри Кри козирога с други наши двама американски клиенти. Необичаното в срещата ни бе, че не бяхме се виждали преди или дори говорили по телефона. Аз му бях препоръчана от мой предишен клиент, а той не бе подложил на съмнение мнението му и ето, че няколко месеца след това ни делеше само един вътрешен полет от ловната територия. Дестинацията ни бе Анталаия – известният притегателен център на туристи от цял свят, които се стичаха на огромни реки от хора, готови да изтегнат телата си на прекрасните плажове с искрящо синя вода.
Ченгиз ни посрещна пред багажната лента с разрешителното за временен внос на оръжието на Том. Бе много удобно, че и двата му полета бяха с Търкиш Еърлайнс, тъй като пушката и багажа му пристигнаха директно в Анталия. Преминахме процедурата с лекота и се отправихме към хотела, в който трябваше да нощуваме – приятно 4-звездно местенце, което ни предложи комфорт, който нямаше да имаме през следващите четири дни. На следващата сутрин ни очакваше 3,5 часово пътуване с кола до ловната ни територия. Тя се намира в района Кючгениз с неверотна панорама към Егейско море. Настанихме се в малък семеен хотел на брега на едноименното сладководно езеро Кючгениз с прекрасна гледка към водите му от нашите прозорци. Том взе пушката си и заедно с ловния водач се отправихме към мястото, определено за проверка на точната му стрелба. Това бе важно, тъй като той щеше да има право на един изстрел – ако не улучеше или ранеше животното – бе малко вероятно да има втора възможност за сигурен изстрел. Поради тази причина Ибо – ловният му водач настоя Том да изстреля около 6-7 куршума преди да се убеди, че всичко е наред. През цялото това време духаше ураганно силен вятър, който ни пронизваше с силата и студа си. Прогнозата за следващият ден бе дори по-неприятна поради усилването му.
Следващата сутрин започна с горещо нес кафе и закуска в 6,30. В 7 вече пътувахме към планината редом с официалния ловен – представител на закона, който щеше да ни следва неотлъчно и да наблюдава за нередности през следващите дни. Първоначалният план на Ибо, който от няколко дена наблюдаваше територията се промени за секунди поради силните напори на вятъра, които ни оставяха без дъх дори. Насочихме се към друга част на планината, където се надявахме склоновете й да бъдат на завет и съответно да видим животни там. Уви, това бе невъзможно. Не видяхме нищо да помръдва освен огъващите се от вятъра върхове на дърветата. На следната утрин духаше по-малко. Термометъра показваше 3 градуса. Обикаляхме с колата, спирахме за наблюдение, но безрезултатно. Животните се бяха изпокрили.
Настана третият ни ловен ден. Времето бе прекрасно. Вятърът бе утихнал, но сутринта бе отново студена. Още призори бяхме стигнали в подножието на планината и усърдно се катерехме нагоре по склона. Бе доста стръмно, пот се лееше и никой не се сещаше, че допреди малко почти зъзнехме от студ. Покатерихме се на чудесно за наблюдение място с прекрасна гледка към изгрева над Егейско море от и към отсрещния склон, вече окъпан от слънчева светлина. Имаше няколко групи животни. Брачният период бе в разгара си в този район на Турция и аз можех да снимам забавното ухажване на мъжките козирози на свенливите женски. Те упорито се опитваха да избягат от мъжките, които пък от своя страна се стараеха да ги приклещят на едно място, така, че да могат да ги доближат и да ритат с преден крак, сякаш рият земята пред лицето на женската. Няколко такива сцени се разиграваха пред нас на отсрещния рид. Тези няколко мъжкара не бяха с търсеният от нас размер – възможно най-големия. Събрахме си нещата, нагърбихме се с раниците и заслизахме надолу към колата. Щяхме да огледаме други територии, където може би щяхме да имаме късмет.
Целият ден прекарахме в очакване на една група с огромен трофеен мъжкар да наближат на по-малко от 400 метра, за да може ловеца да опита да стреля. Бяхме се разположили на един път, прикрити зад дърветата и наблюдавахме набелязаното животно. То се движеше хаотично, следвайки жинските си, подръпваше по някое листенце от близките храсти и полека се отправи към по-далечната от нас посока. Ловният водач ни увери, че мъжкара щял да се появи на склона пред нас на удачна за стрелба дистанция към 14,30 часа. Това било обичайното му поведение. Гледахме го няколко часа как спа непробудно облегнат на един камък. След това се надигна, последва миналата наблизо женска и след около половин час се загуби в едни храсти. Така и не го видяхме повече. Въпреки това водачът ни реши да стоим и да наблюдаваме. Не бяхме забелязани, животните бяха спокойни и според него нямаше причина козирозите да променят обичайното си движение. Стана 15.00 часа. Ние вече се топлехме на запаленият огън, гледахме през биноклите си и чакахме. Том се шегуваше с Ибо, че срещата ни с големия трофей се отменя. Той искрено се забавляваше, а водачът му беше разтревожен. Малко след това се качихме на колата и потеглихме на оглед по другите склонове. Не видяхме повече този мъжкар.
Прибрахме се в хотела, където ни чакаше топла и вкусна храна. Планът за следния ден бе да се качим отново на мястото с прекрасната гледка, за да наблюдаваме за едно голямо животно, което често бе виждано на този склон. Обичайните преследвания и ухажвания с ритащ преден крак от страна на мъжките бяха налице. Но не и търсеното от нас животно. Не се застояхме много на това място – само го проверихме и бързо закрачихме надолу по склона. Трабваше да бъдем на друго място преди да е станало 9 и животните да са налягали за дрямка. Пристигнахме навреме и вече всички се взирахме към насрещния рид. Имаше доста животни. Едно от тях привлече вниманието ни и след като Том се съгласи, че това е много одбра възможност, тръгнахме с колата натам. Един наблюдател остана на същото място, а ние се насочихме към върха на този склон, от който щяхме да се опитаме да го издебнем. Провирахме се през трънаците и бодливите храсти с бързина, която се надявахме да ни заведе до животното навреме – преди то да се е отдалечило бавно следвайки някоя женска. Прикрити зад рехавата растителност и тук-там огромни късове скала най-сетне се откри поглъд към мъжкара. Той стоеше и наблюдаваше господарски територията под краката му. Том се приготви да стреля. За съжаление мястото, където се укривахме бе тясно и под наклон. Той искаше да легне и да подпре пушката си, защото без добра опора този изстрел можеше да не е точен. За лягане и дума не можеше да стане поради дължината на тялото му, а и от по-ниската позиция се губеше видимостта му поради намиращия се отпред храст.
Времето за успешен изстрел отмина – козирога се отдалечи. Ние се върнахме обратно и се насочихме към друго удобно за наблюдение място. Там стояхме няколко часа, наблюдавайки няколоко мъжки в далечинатал Появи се един боец със счуен рог и едва накрая видяхме огромен чифт рога да се изкачва бавно и тържесвено по склона отстрани на нас. Разстоянието беше около 500 метра. Забързахме се към предишната си позиция, където можеше да видим този мъжкар на по-подходяща за стелба дистанция – около 250-300 метра. Или поне така се надявахме. Последва отново дивашко бързане през трънаците. Вече изпитвах силна болка по цялата кожа на краката си от това дране, сигурна бях, че имам вече безброй синини и тръни. Явно това бе неизбежно при високопланинския лов в Турция. Но адреналина, физическото усилие и емоцията от тази надпревара бе нещото, което направи този лов страхотно изживяване.
Пристигнахме на набелязаното място, но следа от козирога нямаше. Ибо се обади на оставеният по-рано наблюдател отсреща и го попита дали вижда големия трофеен екземпляр. Тоъ потвърди и обясни, че заедно с група женски и по-малко мъжки са зад рида пред нас и няма как да ги видим. Върнахме се при колата и се насочихме към наблюдателя. Оттам се откри прекрасна видимост към групата животни. Вече се смрачаваше, а ние най-сете ги бяхме локализирали. Големият мъжки беше полегнал, а в това време от лявата му страна с бавен ход се приближи друг огромен трофей. Дължината на рогата му бе внушителна. Този трофей бе по-дълъг, но другият, който лежеше бе по-старо животно с малко по-къси, но пък много по-дебели рога. Явно двамата не се понасяха, защото този с дългите рога приближи групата и като видя лежащият мъжки, бързо се отдалечи в посоката от която дойде. Така останахме да наблюдаваме групата, която остана на мястото си и бавно, едно по едно животните налягаха. Вече знаехме къде ще ги намерим на следния ден. Бяхме много развълнувани, защото на следващият ден сутринта, още преди изгрев ние щяхме да сме там, да наблюдаваме и ако може Том да стреля.
Вечерта премина в обсъждане на преимуществата на всеки от трофеите, които бяхме видели този ден. Том каза, че който и да е от двамата мъжки, би го направил много щастлив, ако е неговият трофей. Преглеждахме записите от камерата ми, смеехме се и предвкусвахме утрешният успех. Изгревът ни завари на същото място. Наблюдавахме лекото движние на животните. Пасяха и бавно се движех нагоре по склона. Виждаше се само големият мъжкар с по-дебелите рога. Том каза, че иска да се пробва да го издебнем. Качихме се на колата и след десетина минути вече бяхме на върха на склона. Спуснахме се по него и го видяхме. Стоеше на един камък, стърчащ отвесно над пропастта. Беше на припек, до него пасеше кротко една женска. След малко легна. Наблюдаваше и с царствени движения въртеше главата си, докато оглеждаше наоколо. Аз имах страхотният късмет да мога да се разположа удобно със статива и камерата си, а Том успя да се разположи за сигурен изстрел върху близката скала, като легна на нея и подпря пушката си на раницата си. Той беше много спокоен, прицели се, след това коригира нещо на оптиката си, погледна през нея пак. От него се излъчваше увереност и спокойствие.
В това време мъжкият се изправи. Гледаше в далечината, а женската продължаваше да стои близо до него и да яде. Проехтя изстрел. Козирога падна на място като покосен. Виждах перфектно как той лежи и потръпва с крака. Обърнах камерата си към Том и всички крещяхме един през друг поздравления и радостни възгласи за този перфектен изстрел. Докато запечатвах неповторимата емоция на ловеца и водача, движението на ръцете на Том и погледа му към мен ме учудиха. Опитваше се нещо да ми обясни. Бързо се обърнах към мястото, където лежеше козирога допреди секунда. Него го нямаше! Тежестта на тялото на козирога бе спомогнала да се отчупи част от скалата, на която бе паднал и животното заедно с камъкът се бяха изтъркаляли бясно надолу. Тръгнахме към трофея. Ибо и двама помагачи се спуснаха право надолу, а ние с ловеца и горския отидохме да ги чакаме на пътя с колата. Снимките станаха страхотни. Вече можехме да плануваме прибирането си обратно. На петият ловен ден имахме страхотен трофей и безкрайно доволен ловец. Беше благодарен на препоръката да се довери на мен и избора ми. Беше готов той самият да ме препоръчва. А аз бях готова да ловувам отново Кри Кри козирзи в Гърция, където поредната група наши ловци бе пристигнала. Сезонът на козирозите бе в разгара си и а щях отново да имам шанса да усетя тръпката от екзотичния лов на остров Сапиенца.
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
