Необичайно сафари в Южна Африка – Втора част
След 8-дневно ловуване и пътуване с Гари Богнър и нашият РН Марк в едно незабравимо сафари с множество необичайни за Африка трофеи, дойде време да се разделим с него и да се впуснем в ново предизвикателство с Лио. Той щеше да ни разсмива през цялото време, да ни уморява от ходене и преследване на трофея и да пълни чашите ни с вино всяка вечер пред лагерния огън. Рано сутринта напуснахме приятния си хотел в Претория и се отправихме на 4-часово пътуване на север в непосредствена близост до границата с Ботсвана, на около 60 км от нея. Там бе ловната територия, в която щяхме да ловуваме лъвицата и крокодила. Изненадата ми бе огромна, когато Бианка, мениджърът на кемпа ми заяви въодушевено, че българите са страхотни хора и тя много ги харесва. Аз я гледах и не вярвах на ушите си, че точно в една от всичките тези безброй ферми в Южна Африка й се беше паднало да се запознае с толкова българи за краткия период от три седмици. От точно толкова тя бе новият управител и бе съумяла да посрещне топло мен, защото преди около десетина дена четирима българи /баща с двамата си сина и техен приятел/ бяха оставили прекрасни впечатления у нея. Бях щастлива да слушам всичко това и да кимам усмихнато с глава, когато тя и Гари обсъждаха колко приятни хора сме ние българите. Така и не разбрах кои са били въпросните господа, което нямаше и толкова голямо значение. Единствено ми беше глупаво да разбера, че са отишли там с агент от Дортмунд. А аз пък водех американец, а не българин на лова при тях…
Тъй като Гари искаше голям бивол с трофей над 40 инча, трябваше да отидем в друга ферма за такъв мъжкар. Но преди това ни очакваше нещо, което не предполагахме, че ще ни сполети – четиридневно преследване на огромна и хитра лъвица. Два дена се опитвахме непрестанно да я доближим, но тя все се оказваше с няколко стъпки пред нас. Едва три пъти успях да я заснема. Беше много предпазлива и бавно и тихо се отдалечаваше от нас. Беше вълнуващо преследване. Едва на втория ден, точно в 12 часа на обяд тя беше легнала в гъст храсталак, където успяхме да я доближим на 30 метра и Гари я прониза фронтално в гърдите с една стрела. През цялото време, докато я доближавахме бавно и внимателно, тя ръмжеше предупредително и не отделяше очи от нас. Стояхме точно пред нея и се гледахме. Лио премери разстоянието и го прошепна на Гари. Той опъна лъка си и стреля. Остро и болезнено ръмжене подобно на рев бе нейната реакция. Отскочи назад рязко и легна отново, като трескаво се опитваше да отскубне със зъби забитата в гърдите й стрела. С увеличевието на камерата ми, успях да видя как лъвицата я махна и след това скокна и побягна. Останахме на мястото си още десетина минути и отидохме да проверим за кръв. Имаше. А сдъвканата и разпердушинена стрела лежеше точно до аленото петно и снопче козина. Последвахме посоката, в която тя побегна и в следващите няколко метра имаше кървава следа, която и малко дете можеше да посочи. Кръвта бе тъмна – от гърдите. Беше на огромни пръски, с едри капки кръв. Почакахме около половин час, седнали на земята и въодушевени разказващи си едни на други своята гледна точка от ситуацията. Последвахме кървавата диря около 200 м и не намерихме лъвицата, както очаквахме. Лио реши да оставим животното да легне, а ние да отидем да обядваме. Към три часа потеглихме от кемпа и се върнахме на същото място, където бяхме за последно. Целият следобед я преследвахме – оказа се, че беше жива и се движеше бързо. В пет часа приключихме с преследването, защото лъвицата се отправи към хълмистата част на фермата, където имаше гъсти храсти и Гари нямаше да може да стреля дори и да я намерехме.
Лио каза, че на следващата сутрин ще продължим от същото място, като се надяваше преследването ни да се увенчае с успех. Обясни ни, че обикновено мъжките лъвове нападат и са готови за безпощадна атака, ако са ранени, докато женските предпочитат да бягат и да се крият. Именно тази особеност правеше лова толкова труден и неочакван. Тръгнахме на следната сутрин към 7.00 часа. Отне ни целият ден да следваме лъвицата. Беше изключително хитра. Измъкваше ни се постоянно. В преследванито й бяха включени четири джипа и около 15 души. Всички се стараеха да локализират къде е лъвицата, за да може Гари да я доближи достатъчно за точна стрелба с лък. Едва следобяда я открихме легнала в едни гъсти храсти. Бяхме голяма група заедно с тракерите и тримата РН-а носеха пушки и бяха в готовност да стрелят, ако имаше опасност за някой от нас. Когато съвсем се приближихме до мястото, където лъвицата лежеше, Лио направи знак на всички да останат назад, само той, Гари, Риан и аз продължихме. Стараехме се да стъпваме едва-едва. Подминахме Риан, който остана на пост със заредена пушка да наблюдава храста, зад който се беше спотаила лъвицата. Ние продължавахме напред, защото ни трябваха още 3-4 метра да се открие видимост към тялото на животното. Точно в този момент, когато тихо се прокрадвахме в нишка един след друг, лъвицата заръмжа страховито и скочи на крака. Гари пъргаво пристъпи назад и се блъсна в камерата ми. Аз отстъпих, за да му дам пространство да се отдръпне и да мога да заснема цялата ситуация. Лъвицата продължаваше да ръмжи силно и се измъкна със скок. За пореден път Гари нямаше възможност да я застреля. А разстоянието между разярената, ранена лъвица и нас беше само около 20 м. Проследяването на животното продължи до вечерта безуспешно и се върнахме в кемпа отново с празни ръце. Напрежение и нервност царяха около лагерният огън. На никой не му се пиеше вино, нито му се разказваше забавна история. На сутринта Риян ни изненада с неочаквана новина. Лъвицата обикаляла цялата нощ около оградата на кемпа. Опитвала се беше на няколко места да копае под електрическата мрежа и да влезе в лагера. По протежение на 200-300 м имаше нейни следи покрай оградата. Беше се блъскала в нея въпреки тока, течащ по жиците й, в опит да я изкриви и да проникне през нея. Хората, обслужващи кемпа спели наблизо и се обадили на Риан. Той грабнал пушката и отишъл до оградата и я застрелял. Риян ни обясни, че взел това решение мигновено, защото очевидно умната лъвица знаеше, че ще ни намери там. Риан и Лио не искаха да рискуват ничий живот. Гари беше съгласен с това. Прие новината и благодари, че все пак е имал възможност, стрелял е, а и всички работеха толкова упорито за намирането й.
Отидохме да я видим. Лежеше точно, където бе застреляна. До оградата. Беше много голяма. Гари веднага погледна къде е била раната от стрелата. Беше в гърдите, над предния ляв крак. Ловеца се беше целил точно във врата, но поради това, че тя лежеше в гъсти храсти и той само си представяше къде да стреля, изстрела му не е бил смъртоносен. Направихме задължителната фотосесия и се прибрахме в кемпа да закусим. В 11 часа имахме „среща“с крокодил. По възможност над 12 фута. За нещастие два от големите крокодили, които били над 13 фута бяха умрели поради студа предната седмица. Студеният фронт, който беше се разпрострял над цялата страна бе необичайно мразовит и бе донесъл минусови температури през нощта. Именно този мраз, сковал всичко и причинил смъртта на двата крокодила. Най-нелепото от цялата ситуация бе, че това беше станало само 5-6 дена преди ние да дойдем. Пристигнахме при езерото, в което живееха крокодилите. Имаше доста такива във фермата, но ние отидохме именно при това, защото се надявахме да видим един от най-големите екземпляри, които живееха там. Те излизаха на припек след 10.30 всяка сутрин, когато слънцето печеше по-силно. Пристъпвахме бавно, защото тези животни усещаха всяко движение и трептене по земята в близост до тях. Като цяло крокодилите бяха много спокойни, защото не бяха ловувани от доста време. Въпреки това ние се движехме леко и почти безшумно. Обичаят им беше да изпълзят от водата някъде на припек и да стоят така, за да се греят на слънцето. Точно така открихме един голям екземпляр, който се беше изтегнал по протежение на бента, точно в най-високата му част. Беше идеален за издебване и стрелба. Бяхме на не повече от 20 метра от него. Имах прекрасна видимост. Гари опъна лъка и стрелата излетя, пронизвайки крокодила точно зад предния ляв крак. След това видяхме, че тази стрела беше излязла от другата страна на влечугото. Крокодила реагира с рязко движение на главата. Но не помръдна от мястото си. Голямо количество кръв потече от раната. Гари му изпрати още една стрела. Последва същата реакция. Последният изстрел беше пак в белият дроб, като от там започна пак да кърви обилно. Лио каза, че обикновено крокодилите не кървят и беше впечатлен. Те имат мъничко сърце колкото кайсия и целта беше да прониже белите му дробове. Зачакахме крокодила да затвори широко отворената си паст – сигурен знак, че е мъртъв. След половинчасово чакане, той се предаде. Устатата му бавно започна да се затваря. Малко след това отидохме до него. Беше 12 фута.
Следобяда се разположихме в новата камуфлажна палатка на Лио, достатъчно голяма за шест човека. Щяхме да стоим до стъмване в очакване на уортхог или импала. Гари просто не можеше да си представи да остане в кемпа без да отиде на лов. Разположих удобно статива и камерата си и зачакахме. В тази ферма животните бяха доста плашливи, защото основно ловци с пушка ги преследваха. Беше си истинско предизвикателство за всеки ловец с лък да отстреля набелязаната цел. Нищо особено не ни се случи, освен няколкото женски уортхога със смешни малки, един наистина разгонен син уайлдабийст, който ревеше и налиташе към всичко живо наоколо и две импали, които се появиха най-накрая, но не събудиха интереса на Гари. След огромният трофей на импала, който той отстреля в Уганда, екземплярите на Южна Африка му се струваха като истински мъници. Това беше последната ни вечер в този кемп. Щяхме да се сбогуваме с прекрасните ни домакини, с липсата на електричество и студа, който ни сковаваше през цялото време. Толкова тежка зима за южноафриканските стандарти не бе имало наскоро.
Рано сутринта се разделихме с Риян, жена му и двете им сладки хлапета и потеглихме към последната ловна територия – за кейп бъфало. Лио се движеше по една ръчно нарисувана от Риян карта на прекия път до фермата, по който не беше пътувал досега. Отне ни три часа по прашните, но прави и удобни пътища да пристигнем в много красив кемп. Всичко беше обмислено и изпипано – градина, виещи се пътеки и лодж с изумителна гледка ни показаха, че собствениците са хора с вкус. Основната хотелска част е сграда с пет стаи, посветени на Биг файв – всяка от тях бе Бивол, Лъв, Слон, Леопард, Носорог. Обядвахме и след кратка почивка и освежаване от прахоляка по пътя, се отправихме към предварително опънатата камуфлажна палатка в близост до солта и мястото, където идваха биволите за храна. Привидно изглеждаше лесно, но момента, в който първият бивол се показа, всички замръзнахме. Можеше и да не ни види в палтката, но определено можеше да ни чуе. Бъфалото, който видяхме пръв не беше с голям трофей. Той бавно се приближи до сеното и започна да яде. След може би половин час, Лио строго вдигна пръст към устните си и ни показа, че идва друг мъжкар и да мълчим. Нямаше накъде повече, но това си бе негова черта от поведението му, която на мен ми правеше голяма услуга, защото вече знаех, че това е трофея, който чакаме. Бавно вдигнах камерата си към дупката в палатката под намръщения поглед на Лио. Бивола се наведе към сеното и лениво захрупа сухата трева. Гари вече се изправяше и се приготвяше да опъне лъка си. Позицията на бивола беше перфектна и той искаше да стреля. Но без да иска стъпи върху едно сухо листо в палатката и то издаде толкова отчетлив звук, че бивола го чу и впери очите с право в нас. Никой не помръдваше. Той стоеше и се ослушваше. След малко продължи да дъвче стърчащите от устата му треви, но все още гледаше към нас. Най-накрая наведе главата си, а Гари отпусна лъка. По-късно той сподели с нас, че тези две минути са му се сторили безкрайни, защото трябваше да държи 90-паундовия си лък опънат без да мръдне, което е сериозно изпитание за всеки. А той е на 71 години!
Шансът за стрелба бе отминал и напрежението в палатката ни се усещаше. Аз поне имах страхотни кадри и бях сигурна, че скоро ще имаме и втори шанс. Биволът беше се придвижил леко и тялото му не беше в подходящ ъгъл за максимално поразяващ изстрел. По-младият бивол пристъпи напред и закри с тялото си това на по-големия мъжкар. Гари ядно въздъхна. Стояхме и чакахме. Най-сетне животните се пораздвижиха. В далечината се приближаваха други. Нашият мъжкар застана перфектно и Гари отново се приготви за стлеба. Разстоянието беше 40 м. Той стреля, а стрелата се заби точно където трябва. Биволът мощно се завъртя и побегна тежко към близкия буш. Гари ме погледна въпросително и както винаги върнах записа и му показах колко добре се беше справил. Виждаше се как стрелата влиза в зоната, където е сърцето, след това бивола се извърта и стрелата се отчупва и оранжевите й пера политат към земята. Проникването на стрелата беше много дълбоко – почти цялата беше вътре. Това е изключително трудно, защото ребрата на бивола се припокриват едно друго и не могат да бъдат пробити дори и от този мощен и тежък лък и стрели. Единствено, когато тялото на бивола е в подходящия градус към стрелеца и когато предният му крак, към който се цели е в стъпка напред, тогава ребрата се разтварят и острието може да прониже смъртоносно сърцето. Лио изгледа записа и каза, че е перфектен изстрел и съвсем скоро животното ще падне. Стояхме в палатката и чакахме. Стори ни се цяла вечност. До нас стигаха звуци от хриптящо дишащия бивол, който се беше спрял съвсем близо до нас в храстите. Малко по-късно звукът започна бавно да се отдалечава. Лио се обади в кемпа за подкрепление. Имахме работа с ранен бивол, нищо, че беше толкова смъртоносна раната му. След десетина минути пристигна джип с тракера на Лио и още хора от фермата. Не беше трудно да се намерят следите му. Кръвта беше обилна. Пръв го видя Сипу, който протегна ръка към едно дърво. В близост до ствола му лежеше нашия мъжкар. Вече се смрачаваше и Лио предложи на Гари да го доближим, за да му пусне още една стрела. Притесняваше се, че като се стъмни няма да има възможност за това, а през нощта със сигурност щеше да е издъхнал и хиените щяха да го ядат.
Бавно запристъпяхме към него. Бивола ни гледаше, но очевидно не можеше и нямаше сили да стане. На около 45 метра Гари се прицели в него и стреля. Биволът скокна на крака и точно в този момент се олюля. Опита да се задържи прав, но залитна и откърши дебел клон от дървото. След това падна и издъхна. Беше зрелищно – да видиш как това огромно и мощно животно пада покосено от една стрела! Трофеят беше голям – 42 инча. Бяхме безкрайно развълнувани и щастливи! Толкова се радвах за Гари. Този човек работеше упорито и непреклонно за успеха си – малцина са ловците с лък, които могат да опънат тежък 90-паундов лък, а още по-малко са тези на неговата възраст. Празнуването и наздравиците сложиха край на този ден. Лагерният огън огряваше усмивките ни. Остана ни още един ловен ден и Гари реши, че иска да ловува пак диво прасе. Имаше няколко във фермата и на следната сутрин всички се срещнахме в лоджа за чаша горещо кафе и хрупкави сладки. Трябваше да намерим и отстреляме прасето до обяд, защото след това си тръгвахме. Старата поговорка, че човек не трябва да си поставя такива планове, защото ще се случи точно обратното се потвърди. Имахме тежък и горещ ден. Самото прасе го открихме почти веднага – беше се навело над трупа на един сейбъл и го ядеше. Наоколо се носеше невъобразима смрад. Явно сейбълът се беше бил с друг мъжкар и бе загинал. Територията на фермата е огромна и вероятността да бъде забелязана липсата на което и да било животно беше нулева. Те бяха твърде много на твърде голяма територия.
В случая това беше добре дошло за нас, защото хищното прасе бе толкова заето да се храни, че ние лесно го доближихме. Гари опъна лъка си и стреля. Изстрелът беше доста неточен и прасето хукна вдясно от нас. Лио опита да го проследи с бинокъла си, но то лесно изчезна във високите сухи треви. Преследването започна. Отне ни три часа ходене, връщане назад, обикаляне и търсене на раненото животно. Стрелата се бе забила в задния му бут. Можеше да го търсим с дни. Гари беше изключително разочарован от себе си. Казах му, че никой не е съвършен и никой не прави 100-процентово успешни изстрели. Денят вече преполовяваше, а ние още бяхме до никъде в преследването. Животното се въртеше, беше слезнало към една пресъхнала рекичка и аз тогава се сетих да попитам Лио дали някога е ловувал диво прасе. Той каза, че това е първото в ловната му кариера. Казах му, че най-логичното място да търси ранено прасе е около вода. Следите му водеха на няколко пъти до въпросната рекичка и явно след това ни е усещало и се е премествало, докато се махнем заблудени в друга посока, а то се е връщало при водата. Лио беше концентриран и напрегнат, вървеше като навит на пружина и непреклонно следваше дирята. По едно време ни каза да се качим на джипа, защото искаше да пробва да търсим прасето с колата. Нямахме време, трябваше да си тръгваме, а той никога нямаше да остави ранено животно в ловната територия, без да го открие. Както караше тойотата в пълно мълчание, Гари изваднъж вдигна ръката си с изправен показалец и започна да заеква. Накрая само каза: “Лио, прасето!”
Ние погледнахме накъдето сочеше и го видяхме да препуска към близките храсти. Добър знак беше, че доста силно накуцваше. Лио спря мигновено колата и ние изкочихме за секунда. Прасето излезе от храстите и побягна леко. Гари беше опънал лъка си и реши да стреля. За първи път виждах това след толкова много ловове заедно – Гари стреляше по бягащо животно. Стрелата се заби в тялото му в момента, в който то се скриваше зад едни храсти. Последвахме го. Имаше голяма кървава диря. След около стотина метра Лио ни посочи лежащото прасе. Изглеждаше мъртво, но Лио поиска Гари отново да го простреля за по-сигурно. Вече нямахме никакво съмнение, че имахме втори трофей от диво прасе. Еуфорията беше пълна. Гари и Лио се смееха на заекването на Гари, когато се опитваше да покаже скритото в поилката животно. Лио дойде при мен и стисна ръката ми. Благодари ми за съвета който му бях дала къде да търси раненото прасе и каза, че то наистина все се е стремяло да стои до водата. Всъщност, то беше потопило цялото си тяло в изкуственото басейнче, служещо като място за водопой. Направихме си най-усмихнатите снимки от цялото сафари. Аз бях искрено впечатлена от Лио – не се предаде и за момент, направи всичко по силите си да намери раненото животно. С това нашето дълго сафари приключи. Беше ни трудно да си спомним всичките животни, които Гари отстреля, всичките места, на които отидохме, но бяхме много доволни и ни се стори като кратък миг. Вече бяхме направили плана си за следващата година – искахме с Марк да посетим Кейптаун, да видим безкрайните поля с разцъфнали цветя през септември, да дегустираме южноафрикански вина и да се гмуркаме с акули, а след това да отидем на лов за лъв с Лио в Мозамбик. Сбогувахме се се него и Сипу, а ние останахме в хотела си в Йоханесбург, защото на следващата сутрина заминавахме на четиридневно приключение в Крюгер парк.
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
