Необичайно сафари в Южна Африка – Първа част
Този лов се оказа истинско предизвикателство за организаторските ми умения и невероятно удоволствие, когато дойде времето да го преживеем. Отново трябваше да подготвя сафари за моя дългогодишен клиент и добър приятел – Гари Богнър. Бившия двукратен президент на Сафари Клуб искаше да опита с едно пътуване до Африка да отстреля минимум шест от така наречените екзотични животни за Южна Африка, а именно видове, които не са типични за държавата и са внесени от други географски области. Тези трофеи са за една от наградите на Сафари клуб за Африкански Екзотични видове. Освен тях, той искаше и лъвица, бивол и крокодил. А след всичко това ни очакваше и четиридневно посещение на Крюгер парк. Очертаваше се като наистина дълго и наситено с преживявания сафари. Свързах се с моя приятел и южноафрикански партньор Лио, с когото дори бях на щанда си в Лас Вегас тази година. Имах му пълното доверие, че заедно ще направим този лов възможен. Пристигнах в Йоханесбург на 29.06.2014 г. без багажа си. На следната сутрин в лобито на хотела, Гари и Деб /неговата любима/ се появиха. Имаха покрусени лица и въпреки, че ме прегърнаха топло и с радост, нещо ги тревожеше. Току-що бяха научили, че майката на Лио, нашият РН, е починала. Това означаваше, че той няма да може да ловува с нас няколко дни. Освен тази тъжна новина и неприятно последствие от нея, не се знаеше дали багажа на Гари и Деб ще пристигне същия ден.
Следобед при нас дойде Лио, водейки със себе си Марк – РНа, който щеше до ловува с нас през следващите дни, докато мине погребението на майката на Лио и всички други задължения, които той имаше да изпълни към семейството си. Обсъдихме надълго и нашироко плановете за лов. Отивахме първо към територията, в която Гари искаше да ловува екзотичните за Африка видове, а именно диво прасе, лопатар, муфлон, барбари шип, елен сика, елен аксис и мултихорн шип. Освен тези животни в тириторията имаха и всички видове спрингбок, които съществуват в Южна Африка – обикновен, бял, черен и купър (медно-червен). Гари имаше нужда от черен и купър. На другата сутрин и трите куфара на Гари и Деб бяха доставени заедно с моя. Бяхме готови за лова. След десетина минути се появи и Марк с тракера на Лио. Натовариха всичко на огромната Тойота и потеглихме в посока Кимбърли. Всичко започна много добре. Пътувахме около три часа по изключително добри пътища – предимно магистрала, а към края на пътуването по нормален път, който почти нямаше движение по него. Отбихме се в един от страничните черни пътища към ферма, в която имаха диви прасета. Набързо се преоблякохме в ловните си дрехи, Гари нагласи лъка и стрелите си и тръгнахме из територията да търсим големия глиган.
Не отне много време да го открием. Беше с грамадно тяло и досущ като нашите екземпляри в Европа. Започнахме да го издебваме като на няколко пъти ни се наложи да преминаваме от една ограда в друга, провирайки се през бодливата тел, която изобщо не притесняваше или ограничаваше нашия дебел глиган. Не след дърго го видяхме. Беше съвсем близо до някакви стопански постройки на ранчото. Видеше ли ни, обаче, веднага тръгваше в противоположната на нас посока. Прикрити зад храсталаците, все пак го издебнахме и Гари стреля. Глигана изквича пронизително и закуцука напред – беше лошо ранен. Гари му пусна втора стрела в движение. Не беше по-добър изстрел, но прасето пак изквича и видимо се забърза в тръса си. На около 100 м се поспря. Стрелите се виждаха, но не бяха много навътре в тялото му. Бавно и внимателно го доближихме, като Марк се стараеше да подходи към животното под подходящия ъгъл, така, че да има по-голямо поразяване от стрелата. Гари опъна отново лъка си и стрелата се заби в сърцето на глигана. Проследихме го в несигурното му отдалечаване, колкото да разберем посоката и спряхме.
Трябват поне десетина минути на всяко животно, смъртно ранено с лък и стрела, за да може да легне където е и да остане там. Иначе риска да го подплаши някой нетърпелив или неопитен ловец е огромен, а рискува да не намери животното си след това. Открихме го издъхнал в храстите на около 50 м от нас. Тялото му беше много голямо, но зъбите – нищо особено. В първия си ден имахме вече и първи трофей! След още два часа път с колата, пристигнахме в кемпа. Много хубав и удобен. Огънят в камината и чаша вино бяха може би най-подходящата атмосфера за днешното ни успешно пътуване до първата ловна територия. На сутринта се събрахме за закуска в 7.00 сутринта. Потеглихме към съседна ферма в посока Дъглас, където Гари щеше да опита късмета си за Аудад (Барбари шип). След около 45 мин бяхме в прекрасния кемп и на чаша кафе набързо обсъдихме плана. Отидохме в четириместната палатка за стрелба с лък, която беше опъната до мястото за водопой, а наоколо беше разпръснато зелено на цвят сено. Не след дълго се появи една женска импала и нервно размахвайки уши, се вторачи в нас. Никак не й харесваше палатката. Постоя замалко и нервно се отдалечи. Дълго време никакво животно не припари към нас. Неудържимо ни се доспа и на тримата с Гари и Марк. Нищо не държеше вниманието ни. След около час и нещо видяхме в далечината група импали. Колебливо ни приближаваха. Всички бяха женски с различен цвят марки на ушите си. Сред тях бавно ходеше черен мъжкар. Марк обясни, че това е група за развъждане на черна импала, която е рядкост и много скъпа.
Въобще не се доближиха до тревата. Вече бяхме сигурни, че палатката е съвсем наскоро сложена и очевидно ги притеснява. Решихме да отидем да обядваме и да се върнем в нашата територия. Разбрахме се да оставят палатката на същото място и че ще се върнем след няколко дни. Пристигнахме тъкмо за следобедният лов – издебване в чакало. Беше много интересно направено. Върху обикновена мрежа за ограда беше налепена глина, която при изсъхването си беше здраво прикрепена към нея. На всяка от стените имаше по едно мъничко прозорче със затъмнено стъкло, за да не усетят животните движенията отвътре. В предната си част чакалото имаше един среден прозорец с ширина не повече от десет см и височина над метър. На двата предни ъгъла още два подобни прозореца с мрежи даваха видимост какво се случва отвън. В тази ферма всичките 32 чакала бяха подобни – в най-голямо удобство за ловците с лък и страхотно предизвикателство за всеки оператор поради ограничената видимост. Заприиждаха гладни и жадни животни – група еланди, спрингбок и импала. Появи се един предпазлив куду, който само надникна, погледна към чакалото и изчезна от полезрението ни. Разкошен залез обяви края на деня.
На следната сутрин се натоварихме в джипа и се отправихме към местността с екзотични животни. Обикаляхме я дълго, докато Марк успее да ги локализира в далечината и да слезем от джипа без те да побегнат. Вятърът и голямото разстояние бяха благоприятни. Множеството храсти и ниски трънаци ни помагаха да останем незабелязани, докато приближавахме групата. На няколко пъти се промъквахме доста наблизо, но те се раздвижваха и Гари нямаше никаква възможност дори да опъне лъка си. Най-сетне успяхме да ги издебнем и Марк посочи възрастен мъжки овен мултихорн на Гари. Разстоянието беше 40 м. Изстрела му беше много добър и след като животното направи няколко крачки се строполи на земята. В същата група имаше и много хубав дамара шип. Марк каза, че ще опитаме да го отстреляме, защото останалите животни не разбраха какво се случи. Това е едно от огромните преимущества на лъка – липсата на звук, който да прогони всичко живо оковръст. Оказа се доста лесно. След около двеста метра издебнахме дамарата и след нов точен изстрел животното започна видимо да забавя хода си, тръсна глава сякаш се опитва да прогони непознатото нещо, което го нараняваше с всяка нова стъпка и го караше да спре. Стояхме на местата си и го наблюдавахме отдалеч. С бавни стъпки дамарата успя да се отдалечи на не повече от стотина метра и легна на земята. Почакахме още десетина минути, за да може да се успокои и да го отпусне адреналина. Когато по-късно го наближихме, се оказа, че още е жив и опита да стане. Гари реши да му спести мъките и да стреля отново.
Вече имахме две животни за около три часа. След задължителтите снимки се натоварихме на джипа и отидохме на чакало за спрингбок. То беше доста удобно и просторно, отново изработено от глина, но на земята. Не след дълго се появиха група млади уотърбок. Похапваха от нахвърляната трева, докато не дойде нашия цветен спрингбог – купър. След изключително точен изстрел, животното успя да направи няколко феноменални подскока и на стотина метра падна. Виждах във визьора на камерата си кръвта, изтичаща от точното попадение в сърцето. Бях искрено впечатлена! Още не бяхме обядвали, а имахме три животни. Въпреки факта, че ловуваме в ловно стопанство, колкото и голямо да е, най-същественото за успеха ни бе, че в тази ферма могат да ловуват само ловци с лък. Животните бяха много спокойни. Следобяда отидохме на друго чакало за черен спрингбок. Това беше последният от четирите вида (обикновен, бял, купър и черен), които Гари искаше. Много животни дойдоха за да похапнат от сеното. И тъй като бяха няколко вида – сейбъл, орикс, лече, спрингбок, те се плашеха едни от други и на няколко пъти побягваха нервно от храната. На няколко пъти приближаваха два черни мъжкара и след това се отдалечаваха заради всеобщата нервност, царяща сред хранещите се животни. Гари беше ядосан, денят вече привършваше и му оставаше много малко светлина. Тъкмо да опъне лъка си и групата животни отново се разпръскваше. Не усещаха нас, а се плашеха едни други. За щастие след десетина минути дойде съвършено нов мъжкар – черен спрингбок, който нямаше идея какво се е случвало досега при храната и започна колебливо да яде сено. Беше неспокоен, но все пак се хранеше. Беше на 25 метра от отвора на чакалото. Гари опъна лъка си. Аз се бях покатерила на мястото, на което седяхме допреди това и това ми даде страхотна видимост над главата му. Вече се здрачаваше и черното тяло отпред не му помагаше. За всеки ловец с лък е важно да може да види ясно целта си през пипсайта (мерника на лъка) и ако е тъмно, това е невъзможно. Все пак Гари стреля и улучи, защото спрингбока направи характерния подскок за ударено животно. Изчезна от погледите ни. Навън вече беше здрач. Излезнахме да търсим следи. След 50 м по-напред Сипу – тракера намери стрелата в тъмницата. Винаги можем да им се чудим как го правят!? Беше преминала през тялото и паднала на земята. Марк имаше мощен фенер и започтахме да обикаляме. Освен тъмнината, настана такъв студ, че нахлупихме всичките шапки и ръкавици, с които разполагахме. След половинчасово търсене усилията ни се възнаградиха и спрингбока бе намерен. Беше минал не повече от 100 метра. На другия ден ни чакаше доста дълго пътуване. Сбогувахме се с прекрасния кемп и чудесни домакини и потеглихме към Източен Кейп. По път се отбихме в една ферма със специалност муфлони. Вятърът беше почти ураганен. Обикаляхме с джипа в опит да открием някое от тези животни, но без успех. Гари предложи да спрем лова и да си продължаваме по пътя. Не искаше да губим излишно време, още повече, че този силен вятър му пречеше много. Дори и да видехме животно, вятърът щеше със сигурност да отклони стрелата при полета й, особено ако полета й бе дълъг. Дърк – собственика с нежелание се съгласи и ни поведе към джипа ни. По пътя обратно видяхме един муфлон. Опитахме се го издебнем на два пъти, но той все ни усещаше и се измъкваше.
Благодарихме на собственика и потеглихме към следващата си цел. На 480 км ни очакваше друга прекрасна ферма, където имахме други пет животни за добиване – симитар орикс, хог диър, аксис диър, воден бивол и руса диър /”диър” означава елен/. Пристигнахме късно вечерта след петчасово пътешествие. Бяхме много изморени. Хапнахме набързо и се запътихме към леглата. На сутринта 05.07. се отправихме в търсене на бивол. В тази ферма се ловува всичко, биг файв, екзотични животни и антилопи. Много дивеч имах за снимане през цялото време, докато претърсвахме територията. Това беше райско кътче за мен – с толкова много и големи трофейни животни. А самата ловна територия бе невероятно красива. Биволите се оказаха доста лесни за лов, защото рядко ги преследваха и те бяха доста спокойни. Проблемът беше не да ги издебнем, а да ги раздалечим едно от друго. Те притискаха телата си в спретната купчина, за да задържат топлината помежду си. Беше минус два градуса. Най-сетне решиха да се преместят леко и това раздвижване даде шанс на Гари да стреля по най-възрастния мъжкар. Наложи се да направи втори изстрел, защото първия бе малко назад от сърцето. Беше тежко ранен, но щеше да отнеме време, докато падне. Вторият изстрел бе перфектен. Биволът направи само една крачка и падна на земята. Цялата група бавно се скупчи около лежащия мъжкар и постоя до него сякаш се сбогуваха. Постояха така около 3-4 минути и бавно и достолепно се отдалечиха. Почакахме още 15-20 минути и едва след това се приближихме. Гари имаше още един много хубав трофей. След като обядвахме се отправихме в търсене на следващото животно – руса диър. По пътя си видяхме голяма група симитар орикс и се опитахме на няколко пъти да ги издебнем, но те въобще не позволиха да стигнем на повече от 70 м от тях. Десетки очи бяха впити в нас и колкото и да се опитвахме, все не ги доближавахме. В далечината Марк забеляза руса диър с няколко женски. Отравихме се към тях и след продължително издебване се промъкнахме на прилично разстояние. Останахме на място, защото те започнаха да ни приближават и когато стопиха разстоянието помежду ни на 40 м Гари стреля. Изстрела беше в целта. След десетина метра елена падна. Беше вече почти тъмно. Цяло чудо беше, че Гари можа да отстреля този елен при оскъдната светлина, с която разполагаше! На другия ден имахме изключително мразовита утрин. Всичко беше покрито със скреж. Тръгнахме почти веднага след развиделяване. Пихме само кафе и се отправихме в търсене на хог диър. Дълго обикаляхме. Пак се опитахме да издебнем стадото симитар орикс, но отново безрезултатно. Не ни даваха никакъв шанс да се приближим на по-късо разстояние от 70-80 метра. Забелязваха ни и тутакси се раздвижваха и преместваха без да ни дадат възможност за избор на трофей и подготовка за стрелба.
Успяхме само веднъж да видим хог диър. Проблемът при него беше, че през зимата е изключително активен и подвижен, докато през лятото предпочита да легне в тревата и да стои така. Никакъв успех нямахме. Докато се опитвахме да издебнем хог диъра, в далечината видяхме два мъжки аксиса и един женски с тях. Те вървяха бавно покрай реката. Следвахме ги, прикривайки се в буша наоколо. Преследването продължи около час, докато не стигнахме до едно красиво речно корито с бавно процеждаща се, ленива вода. Марк избра гъст, но нисък храсталак, разположен по-нависоко на брега с прекрасна видимост в радиус от 50 метра. Застанахме зад него, а двамата тракера тръгнаха да “побутнат” аксиса в нашата посока. Почакахме около двайсетина минути и първо се показаха разтревожените женски с малки, а по-късно и мъжкия. Той предпазливо се оглеждаше и поспираше да сканира с поглед плоските камъни в реката. Наближи ни на 35 м и Гари стреля. Беше много добър изстрел. Намерихме животното на около 50 м от нас. След кратко съвещание между всички ни, Гари каза, че не иска да губи повече време в преследване на хог диър и симитар орикс в тази ловна територия. Бяха доста наплашени, защото в тази територия основно се ловува с пушка. Марк беше говорил с мениджъра на предишната ферма, в която бяхме, за да се върнем при него за симитар. Факта, че там беше само за ловци с лък и голямата група орикси, която видяхме на едно чакало беше достатъчно основание да стегнем багажите и да се натоварим на джипа още на следната сутрин. Очакваше ни ново 450-километрово пътуване. Пристигнахме на следващия ден в късния следобед. Пътьом тново се бяхме отбили в територията с муфлона. Дърк, собственика беше сложил много удобна палатка до хранилката и водата. Посрещна ни и каза, че муфлона се навъртал все там и непременно трябвало да останем да ловуваме. Натоварихме се на неговия джип и след десетина минути път из ранчото видяхме муфлона. Леко слезнахме от джипа и се запромъквахме към животното. Не ни бе забелязал. На около 40 м от животното Марк направи знак на Гари да стреля. Стрелата се заби малко назад и муфлона бавно се отдалечи. Последвахме го и скоро ни се удаде възможност за нов изстрел. Този път попадението бе много добро. Животното постоя изправено на същото място около минута-две и се строполи на земята. След задължителните снимки в прекрасно настроение се отправихме към джипа на Марк, където Дърк бе оставил пълна кошница за пикник с вкусни сандвичи и кафе, приготвена от жена му. Оставаше ни достатъчно време да стигнем за следобедния лов на симитар. Малко преди да стигнем до асфалтовия път, обаче, Марк имаше неудоволствието да се справя с нова спукана гума. Това определено щеше да обърка плановете ни за вечерта, но за щастие имахме още една кола с нас. Чевръсто се преместихме в нея и в 16.10 бяхме вече в чакалото. Заприиждаха млади животни и група симитар. Проблема беше, че животното, което Гари трябваше да отстреля не беше в подходящ ъгъл спрямо нас. Освен това през цялото време имаше от двете му страни по още един орикс и това пречеше на стрелбата. Имаше шанс Гари да рани животно зад него и трябваше да се изчака. Чакахме повече от час. Скоро слънцето щеше да залезе и Гари вече се оглеждаше нервно.
Изведнъж животните се разместиха и нашето застана в много добра позиция. Гари опъна лъка си и изпрати стрелата си точно в целта. Орикса побегна и на 30-40 метра падна и там си и остана. Успяла бях да заснема много добре цялата ситуация. Вече се стъмваше, но настоях да направим няколко снимки със светкавица. Оказа се, добре, че го направихме, защото иначе нямаше да имаме никакви снимки с този трофей. На следната сутрин Сипу, тракера, беше одрал орикса, въпреки, че му беше казано за предстоящите снимки на дневна светлина, които трябваше да направим преди да си заминем. Марк беше бесен. Ние се забавлявахме от нещастната и безпомощна физиономия на Сипу. Закусихме, и си тръгнахме за втори път от този прекрасен кемп и ловна територия. Отивахме на около 500 км в посока Претория. По пътя спряхме да разгледаме The Big hole “Голямата дупка” – стара, изоставена мина за диаманти в близост до град Кимбърли. Мястото представлява огромно кръгло пространство, най-голямата мина, изцяло изкопана на ръка от миньорите, като дълбочината, достигната от тях е 240 м. Над 22 милиона тона земя са били изкопани, а 13,6 млн. карата диаманти с общо тегло над 2700 кг са открити. Цялото пътуване до Претория ни отне около пет часа. Пристигнахме късно вечерта и се настанихме в чудесен четиризвезден хотел за две нощувки. На следната сутрин потеглихме към малка ферма на южноафриканец, запален по екзотичните за Африка европейски животни. Там Гари щеше да ловува лопатар. Харолд, собственика, ни посрещна и се отправихме към лопатарите. Те му създаваха огромни проблеми, като разрушаваха оградата си и той искаше да се отърве от няколко от тях. Това се оказа не лесна задача. Отне ни доста време, докато Гари успя да издебне и отстреля много хубав лопатар. След успешния лов Харолд ни отведе в дома си и ни показа невероятната си трофейна зала. Същата вечер се сбогувахме с Марк, който имаше лов след няколко дни, а Лио поемаше щафетата и щеше да бъде РН-а на Гари за следващия предстоящ лов – на лъвица, крокодил и бивол. Това се оказа наистина приятно разнообразие, защото милият и грижовен Марк беше заменен от арогантния и пълен с шеги и енергия Лио. А това направи дългото пребиваване в Южна Африка да изглежда като само няколко дни, наситени с прекрасни емоции и впечатления.
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
