Непостижимото Кри Кри на Гари Богнър
Гъстата, твърда като камък растителност болезнено ни бодеше и се впиваше при всяка наша стъпка. Лефтери вървеше напред и с мъка си проправяше път сред тази суха и бодлива горска стена, изпречила са пред нас. Беше въоръжен с трионче и лозарска ножица и едва смогваше да си поеме дъх от рязането. Напредвахме бавно и много шумно. Звуците от рязане и трошене на клони, както и търкулналите се камъни от стъпването ни се чуваха надалеч. И противно на всяка логика в лова – точно това целяхме – да бъдем чути. Вече минаваше единадесет часа. Борехме се от два часа и половина да стигнем набелязаната висока скала. Там се разхождаха и оглеждаха царствено просналата се земя в краката им десетина козирога. Те се движеха, стъпваха на някоя издадена скала и се втренчваха в посоката, от която чуеха шум. Именно затова ние се стараехме да ги уведомим за пристигането си – надявахме се някой любопитен Кри Кри да се застои и загледа в нашата посока, за да можем да го наближим. Гари се нуждаеше от 40-50 м дистанция, нещо на пръв поглед немислимо за козирог. Но ние знаехме, че това е шансът ни – да останем скрити в гората и да се стараем да не ни видят.
Извъднъж пред нас се отвори пролука в гората, голяма не повече от три метра в диаметър, а точно над нея се извисяваше около двуметрова скала. Леко се промъкнахме на нея. Изведнъж Лефтери се сниши, направи ни знак, че над нас има Кри Кри и Гари тутакси постави стрела в лъка си. Вдигнах очи и камера нагоре – точно на 45 метра от нас, на една обрасла със зеленина скала стоеше мъжкар, който за щастие гледаше в съвсем друга посока. Гари опъна лъка си. Движението ни привлече погледа на животното и то вече се опитваше да проумее какво сме ние. Гари отпусна спусъка на тетивата и стрелата излетя. Последва характерният звук на удар в тяло и светкавичен скок на козирога, който с елегантно движение се скри в шубрака на съседната скала. От моята гледна точка не бях съвсем сигурна какво точно се случи. Гари стоеше нещастен и със съкрушено отпуснати рамене, мислейки, че може би изстрелът му не е добър. Лефтери не спираше да шушне, че е видял изстрела добре, и че е точен. Владо го подкрепяше в това му твърдение, а аз трескаво се опитвах да върна записа на стоп кадър така, че да разбера какво точно се е случило.
Залогът беше голям. Това бе третият ни лов на Кри Кри в Гърция. Първите два пъти шансовете ни бяха почти нулеви, защото ловният ни водач не успяваше да доближи Кри Кри на повече от 120 метра. Това бе равносилно на абсолютна загуба на време и пари за нас. Организацията на тези първи два лова бе толкова слаба и отчайваща, че аз реших да намеря начин и да организирам лова сама. С голяма доза късмет, магарешка упоритост от моя страна и огромно съпротивление на местната власт, все пак успях и това наше трето пътуване бе плод на моята организация и моя ловен водач. Той е истински ловец, млад и енергичен, бивша зелена барета от гръцката армия и невероятно честен и почтен човек – нещо невероятно за един грък. Още на първият ни ловен ден Лефтери ни поведе към обителта на това Кри Кри – беше успял да се ориентира бързо в движението на животните – нещо изключително трудно поради факта, че лова на козирозите се провежда на необитаем остров, като единствената постройка на него е фара, светещ през нощта за корабите.
Всяка седмица от началото на ноември до първата седмица на декември има четири ловни дни за Кри Кри – от сряда до събота включително. Всеки един от тези ловни дни започва сутрин в 8.00 на кея на Метони, където заедно с горския и ловния представител на резервата и всички ловци се натоварваме на единствената официално лицензирана лодка и потегляме на лов. В зависимост от желанието ни и височината на морските вълни, капитана ни оставя на един от четирите възможни и избрани от нас малки кейове. Пристигането ни е около 8.30-8.50 часа, като в това време вече слънцето се издига стремглаво в небето и огрява почти всичко на острова с топли лъчи. През деня температурите достигат около 20-25 градуса и аз всяка година се прибирам от Гърция с приятен мургав тен, добит от всекидневното кръстосване на острова. Това късно пристигане на ловците на острова е хитро измислено от гръцките власти вероятно с цел шансовете на ловците да са нищожни за успех в лова на ценните козирози. Острова е единственото място в света, където се смята, че живеят най-чистите Кри Кри-та. Произходът им е от остров Крит, откъдето и получават името си, но там още преди стотици години те са смесили гените си със свободно разхождащите се домашни кози на местното население. Поради тази причина всичките Кри Кри, които обитават някои части на Гърция са хибриди и са доста по-едри, с различен цвят и по-големи рога от тези на нашия остров. Поради факта, че острова е резерват, обитаван единствено от Кри Кри и муфлони, оставането тук след 14.30 е напълно забранено. Никой не може да нощува там. А разрешеното за лов време на острова се стеснява от 8.30 до 14.30 в четири дни от седмицата и то, ако времето е хубаво и няма високи вълни, които да препятстват достигането му с лодка. Така движението и най-вече нощуването на животните остава пълна загадка за ловците и те са принудени да гадаят или да се осланят на късмета си, за да намерят козирог, който да ловуват. Поне така правеше досега бившият ни ловен водач и официален мой настоящ конкурент – ходеше бавно по каменните пътеки и се молеше да срещнем козирог по тях. Ловните ни дни преминаваха в безкрайно и отегчително чакане някое Кри Кри случайно да реши да намине в нашата посока. Именно затова бях решила да намеря истински ловец, който познава добре острова, знае къде може да намери животните и да направи лова на моите клиенти с висока успеваемост. Реално ние имахме истински лов сутрин от пристигането ни на острова до около 9.30-10.00 часа, като след това настъпваше припек и дневната дрямка налягаше търсените от нас козирози някъде из острова. Ловните ни дни приключваха в 14.30 с обратното пърпорене по вълните с лодката и останалите ловци.
Моят ловен водач Лефтери нямаше нищо общо с тази философия. Неговата енергия и страст към лова се оказа разковничето за успеха ни. Още на първият ни ловен ден с Гари се насочихме към абсолютно ново и непознато за нас двамата място, на което не бяхме стъпвали при предишните ни два лова на острова. Ходихме дълго, пътеката беше стръмна, калта бе лепкава и хлъзгава, което правеше придвижването ни още по-бавно. Когато пристигнахме до високо разположеното плато пред нас се откриха няколко скали. На едните скоро забелязахме движение и решихме да опитаме да приближим животните. Гари беше твърдо решен да направи всичко, зависещо от него, за да се прибере най-сетне в къщи с така мечтания трофей. Беше сравнително рано, но вятърът се усилваше, беше на пориви и с Гари се тревожехме, че това би се отразило не добре на един бъдещ изстрел с лъка. Стрелите се изместваха при силен вятър и той не можеше да бъде сигурен в тяхната прецизност. Облаците бяха започнали да се трупат на черни купчини в небето и това никак не ни харесваше. Лефтери нетърпеливо ни направи знак да го последваме и тримата с Гари и Владо се отправихме по нова пътека в посока на забелязаните от нас козирози. Очакваше ни дълъг поход. Промъквахме се сред шубраците, а тръните се впиваха в кожата и дрехите ни. Бяхме започнали с мъка да се изкачваме от подножието на хълма, когато телефона на Лефтери извъня и той проведе кратък разговор. Лицето му се намръщи и той ни съобщи, че се обадил капитана, за да ни каже бързо да се връщаме към лодката, защото вълните се вдигнали неимоверно много и той искрено се притеснявал за нашето завръщане на брега. Лефтери настояваше да продължим още малко нагоре и че половин час в повече можел да ни донесе късмет. Ние с Гари се спогледахме и единодушно, почти в един глас казахме, че трябва веднага да тръгваме обратно. И двамата знаехме силата на морето от предишните години. Знаехме къде ще дойдем на следващият ден – пак на същото място. В лова е важно да умееш да чакаш. И ние щяхме да направим точно това.
Часът беше 11.30, а ние бързо крачехме надолу по хлъзгавия от изливащия се върху нас проливен дъжд. На единият от разклоните се срещнахме с другите двама ловеца, водени от нашия бивш ловен водач – и те се връщаха с празни ръце. Пътуването обратно беше вълнуващо. Вълните бяха огромни – капитана смяташе, че са около 7-8 метра. Лодката, с която пътувахме беше много по-малка от тази, с която плавахме предишните две години. Старият капитан беше непоправим алкохолик, за който злословеха, че управлявал лодката си много по-успешно когато е пил отколкото, когато не е. Новият капитан – млад и висок, прегърбено се бе свил на капитанското си място, стараейки се да ни докара живи и здрави на брега. Вълните бяха най-високи точни при градчето, затова се отправихме към вълнолома, където стояха закотвени на сигурно всички лодки. Лошото време продължи през следващите два дена. Всяка сутрин ставахме и се приготвяхме като за лов и очаквахме обаждането на капитана. Така всяка сутрин чувахме, че днес няма да ходим. Имахме възможност да си вземем тези два ловни дена в понеделник и вторник от следващата седмица. Неделя беше почивен ден и не съществуваше сила, която да накара гръцките чиновници да работят.
Вече бяхме разгледали всички замъци и крепости около нас. Бяхме обиколили целият полуостров Пелопонес, осеян с толкова много руини и градове, прославени от любимата ми старогръцка митология. Толкова се радвах, когато видях Микена и златната маска на Агамемнон, Арго и гордата му крепост, от където аргонавтите били тръгнали да търсят Златното руно, посетили бяхме и Нафплио – старата столица на Гърция – красив град с настлани с мрамор улици в стария град и три големи и прекрасно запазени крепости. Имах за задача да предложа нещо ново на Гари и Деб за разглеждане в неделя, когато времето беше прекрасно. Опциите бяха Древна Олимпия, откъдето започнали Олимпийските игри или Древна Месина. Месина спечели поради това, че бе по-наблизо. Беше цял град с красив амфитеатър с мозайки и огромен стадион със запазена колонада. Вече бяхме от три дена в Гърция, а бяхме били на лов само половин ловен ден. В понеделник времето беше обещаващо добро и самоуверено се качихме на лодката. Морето бе спокойно и гладко. Отидохме на старото си място. Лефтери беше обещал, че ще изведе Гари в гората без да му се налага да се провира в плътно преплетените клони.
Така се оказахме в тази ситуация, в която стъпихме на малката скала, от която Гари стреля по козирога, изчезнал в гъстака в съседство. Аз пусках и спирах на пауза новата си камера в опит да видя дали стрелата е в тялото на животното. Не беше лесна задача, но в един момент можеше ясно да се види как Кри Кри-то скача към съседната скала и в този му полет ясно се виждаха оранжевите пера на забитата в тялото му стрела. Владо беше сигурен още преди това, че Гари е улучил. Естествено – нали е много по-висок от мен, а и беше с около метър по-напред от моето място. Неговият ъгъл на видимост в този момент бе по-добър, но моята камера има 60х оптично приближение и затова аз снимах реакцията на животното, а Владо снимаше Гари, докато стреля. Щяхме да имаме поредният прекрасен филм!
Показах стоп-кадърът на Гари. Беше много добър изстрел. Всичко това се случваше много бързо – за по-малко от минута-две. Стояхме безмълвни по местата си, защото основното правило за ловците с лък беше да не се вдига шум в следващият половин-един час. Трябваше да не притесняваме животното, защото то бе спряло някъде наблизо, опитвайки се да разбере какво му се е случило. Внезапно чухме шум като от търкаляне и отчетливо предсмъртно изхриптяване. Този звук не може да се сбърка – Кри Кри-то издъхна за по-малко от три минути. Хвърлих се върху Гари и силно се прегърнахме. Имаше сълзи в очите ни, не спираше да ми благодари, че съм направила това възможно, че въпреки всички трудности и местни хора, които здраво работиха срещу мен, бях успяла да го доведа до успеха. Това беше един от най-щастливите ми моменти в ловната ми карирера! Идеше ми да пея и танцувам. Лефтери не можеше да намери място от радост и едва дочака да бъде прегърнат от мен и Гари. Беше много емоционален момент, защото този голям ловец, на 72 години се пребори със себе си и възраста си, липсата си на баланс и самоувереност по този нестабилен планински терен, беше тренирал ежедневно, за да може да ловува точно с 80-паундовия си лък и бе постигнал победа!
Именно този дух отличава победителя, това безгранично желание да надвиеш себе си и предателското тяло, което бавно и неумолимо показва следата от времето! Намерихме Кри Кри-то паднало точно под скалата. Кракът бу се беше счупил. Стрелата бе пронизала областта на сърцето и бе излязла надолу от другата страна на тялото, откъм червата. Беше смъртоносен изстрел, който не остави дълго да агонизира животното. Красивата гледка от нашето място допринесе за това снимките да са незабравими. Изморените ни, но ликуващи лица, ярко синьото море и така мечтания трофей – безценно! Не можехме да скрием задоволството си и от факта, че Гари, ловецът с лък се прибра на лодката с трофей, а другите двама ловеца с пушка отново бяха с празни ръце. В следващите две седмици, в които ние с Лефтери продължихме да ловуваме на острова, се случиха много неща, едно от които беше, че успяхме да се доближим на изстрел разстояние от бъдещия световен рекорд за Кри Кри, а Лефтери се превърна в мишена на бившия ми партньор, който искаше да измъкне информация от него как и защо се справя толкова добре, както и едни случайно попаднали при нас сърби открито се опитваха да ми го откраднат. Всичко това предстои в следващият ми разказ за невероятно вълнуващия и почти невъзможен лов на Кри Кри в Гърция.
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева , Владимир Дончев
