Новооткритият ловен рай Уганда
На 18 Април рано сутринта започна нашето ловно пътешествие към новооткритата Мека за ловците -Уганда. Разположена на Екватора, в източната част на Африка и оградена от легендарните /някои вече бивши/ ловни дестинации като Кения, Конго, Руанда и Танзания, тази Африканска държава бе освободена от забраната за лов през последните няколко години. Полетът ни от София през Истанбул до втория по големина град в Уганда – Ентебе премина неусетно. След няколко часов символичен престой в хотел близо до летището, на следващата сутрин дойде колата на нашия домакин, за да ни закара до базовия лагер. Бяхме трима българи – двамата приятели и ловци, Илиян и Данчо, съпровождани от мен като техен преводач, оператор и не на последно място, ловен организатор. След като се натоварихме с целия си багаж в джипа, продължихме пътуването си към нашата крайна цел – ловния кемп, разположен на брега на езерото Качера. Докато се провирахме през задръстванията в Ентебе успяхме да зърнем прословутото езеро Виктория, откъдето извира могъщия Нил. Улиците, през които си пробивахме път бяха пълни с всякакви превозни средства, хора и всякакви стоки, които те продаваха насред прахоляка наоколо. Пъстротата на този градски пейзаж бе допълнена от стоящите по стълбовете на раздрънканото улично осветление на главния булевард в Кампала, черни марабута. Те изчакваха удобен момент да отмъкнат някой боклук от порутените сергии на уличните търговци. Сигурно не им бе особено трудно да намират храна в този огромен хорски кошер, в който всеки бързаше нанякъде. Уганда е получила името си от едно от най-големите кралства, влезли в територията й и носещо името Буганда. Допреди 17-ти век жителите на тези земи са се препитавали предимно с лов, след това земеделие, а говорещите банту хора се преселили от юг в териториите на днешна Уганда. Жителите се освободили от Британската колонизация през 1962 година, а от англичаните останал единствено английския език, който е единия от двата официални езика в страната. Скоро се измъкнахме от трафика на столицата и поехме по двулентово шосе, наскоро асфалтирано към нашата ловна територия. Движението на коли рязко намаля и след около час вече вървяхме по черен път сред буша, водещ ни право към новия кемп на нашите домакини. Навсякъде виждахме спокойно пасящи животни, които изобщо не се смущаваха от вида на джипа ни. Зебри, безброй импали и утърбок – това бяха първите диви създания, които срещнахме в буша на Уганда. И десетки хора и прибиращи се от училище дечица, облечени в спретнати униформи, които усмихнати спираха да ни помахат с ръчичка. Когато колата наближи кемпа, Илиян и Данчо изглежда бяха готови да грабнат пушките и да започнат лова веднага след вида на толкова многоброен и спокоен дивеч по пътя.
От вътрешността на лагера, състоящ се от няколко големи палатки, с бързи стъпки се приближи огромния Алекс, за да ни поздрави с добре дошли. Веднага ни бе подадена по една топла току-що запарена кърпа за освежаване и един прясно изцеден фреш от манго, най-вероятно от манговите дръвчета растящи, до кемпа. Палатките бяха огромни, с обособени вътрешни мокри помещения – един лукс, с който ловците не се срещат често в Африканския буш. Защитени отвсякъде с мрежи прозорците гарантираха пълната ни безопасност от нашествието на каквито и да е насекоми. Палатките бяха издигнати върху огромни дървени платформи на метър над земята и покрити със стабилен покрив. След това топло посрещане , се запознахме и с Анджело – младата импала осиновена от хората в кемпа и много приятелски настроена към всички. Хапнахме обилно, настанихме се и вече преоблечени, се покатерихме на открития джип , за да се простреля на оръжието и след това на обиколка в района. Прострелването – привидно проста задача, но изключително рискована в Уганда. Първоначално не разбрахме защо нашия водач бе толкова внимателен в избора си на подходящото място. Чак след няколко ловни дни щяхме да разберем със сигурност, че след всеки изстрел в буша отвсякъде прииждат местни овчари, за да търсят месо от добития дивеч. Затова и водача ни се страхуваше от възможни инциденти по време на прострела на оръжието.Перфектните попадения в мишената накараха ловния ни водач да погледне с доволство към белите ловци. След това продължихме с джипа, търсейки истинските мишени, за които двамата ловци бяха пропътували половината земно кълбо. Тук, в Уганда почти всеки втори разполага с мобилен телефон и всеки трети в ловните територии познаваше водача ни или поне знаеше неговия телефонен номер. Това беше една малка локална мрежа, чрез която научавахме къде и кога са забелязани големи екземпляри от интересуващия ни дивеч. Затова не бе чудно, че търсенето ни започна сред стадо крави, свободно пасящи в буша, а огромните им рога от по метър и повече изглеждаха много по-смъртоносни от тези на биволите, за които бяхме тръгнали на лов. От наблюдателната ни позиция в средата на стадото до едно сучещо от майка си теленце, успяхме да видим само стадо женски водни кози. Явно информатора ни бе закъснял, защото нямаше и следа от черните смъртоносни биволи. Продължихме на ход търсенето сред буша и скоро се смрачи, а ние се запътихме обратно към кемпа.
На другата сутрин пихме кафе и на разсъмване вече бяхме на изстрел разстояние от няколко великолепни екземпляра от вида Уотърбок. По-късно видяхме и млад бушбок, но не достатъчно възрастен за отстрел. Продължихме придвижването си на ход под зоркия взор на стадото водни кози. Сред тях имаше и мъжки екземпляри, но не бяха достатъчно големи, за да бъдат достоен трофей. Спокойните животни явно рядко виждаха ловци, защото позволиха на любопитството си да надделее над инстинкта за самосъхранение и вместо да избягат при вида на нашата група, те стояха и ни гледаха. Времето през този сезон бе променливо и през няколко дни имаше обилни валежи. Водата даваше сила на зелените треви и пълнеше пресушените от слънцето езерца. Мочурливата и разкаляна почва правеше лова на ход доста труден. От друга страна в меката почва дивите обитатели оставяха своя уникален подпис, който нашите тракери разчитаха с лекота. Пресните следи от хипопотам насред равната местност ни дадоха първите знаци, че наблизо има воден басейн, обитаван от хипопотам единак. Налагаше се да се допитаме до местните, за да научим местоположението на този басейн. Качихме се в джипа и след няколко телефонни разговора вече имахме точното местоположение. Това всъщност бе не много голямо блато, обрасло и покрито изцяло от водна леща, лилии и всякакви други растения. Изглеждаше като зелен, рошав килим. С една дума – рай за всеки хипопотам, който се интересува само от ядене и целодневно киснене във водата. Самотният единак, който обитаваше това място бе истинска напаст за местните, които бяха спрели да използват това място. Дори децата не смееха да припарят до водата. Скоро зърнахме хипопотама, който за части от секундата си пое въздух сред зеленината на повърхността и след това изчезна под гъстият слой растения. Нямаше смисъл да чакаме уплашеното животно да се покаже, а и нямаше къде да избяга. Докато хипопотама се успокоеше можехме да огледаме околностите на блатото, които изглеждаха многообещаващи и пълни с живот. И не сгрешихме. Скоро сред пръснатите в тревистата равнина на зелени акации, обрасли с лиани, Илиян съзря своя воден козел. Разстоянието бе доста сериозно, но животното ни бе видяло и даваше признаци, че всеки момент ще изчезне зад храстите. Илиян не се подвоуми и от дървената тринога отправи изстрел в посока на водния козел. Животното подскочи като опарено и изчезна зад храстите. Продължихме около 100-тина метра напред и леко, заобикаляйки изпречилите се храсти видяхме полегналия на една страна върху зелената трева огромен воден козел. Последните няколко метра, делящи ни от издъхващото животно изминахме доста предпазливо. Не толкова уплашени, че животното ще скочи, колкото респектирани от огромните му рога. 32 и половина инча на единият рог и 33 инча на втория – това беше един изключителен трофей, какъвто малцина ловци в света са успявали да добият. Ето, че един българин бе успял да задмине много други ловци, поваляйки с един изстрел този огромен трофей.
Само ще припомня, че една година по-рано Арчи Несбит доби с лък нови 7 световни рекорда на същото това място по време на лова му с мен. Сега, през 2012 Илиян Илиев можеше да запише името си в книгата на рекордите на Сафари клуб с това уникално постижение. След успехът на Илиян, ловния поход сред мочурливата, заблатена местност около езерото продължи. Тъй като ловът бе по схема 2х1 – двама ловци с един водач, сега приоритет в стрелбата щеше да има Данчо. Ловът на ход винаги предоставя на ловците не само много и добри възможности за стрелба, но ги прави свидетели на сцени от живота на дивите обитатели, каквито обикновените хора могат да видят само по телевизията. Скоро освен биещите се импали и двуметровите скокове на бушбока пред нас, похода ни предостави на Данчо истинска възможност за стрелба. Водачът ни бе успял да види частично подаващите се над тревата рога на риидбок. Данчо се прицели, след което изстреля куршум над легналото животно. Рийдбока скочи и се застоя достатъчно дълго, за да може Данчо да свърши плана си успешно като го простреля с втория куршум. Брилянтно замислено и перфектно изпълнено с изстрел в сърцето, водачът ни искрено стисна ръката на ловеца ,след като Данчо бе засипан от поздравления от двама ни с Илиян. Животното, което току що бе отстрелял бе източноафрикански Бохор Рийдбок. Те са много известни с хитростта си и умението си да се маскират. Предпочитат блатисти райони с висока трева, където лягат и се прикриват през деня. Известно е, че животното лежи сред тревата и не се издава до последно, когато уплахата стане непосредствена, то изскача и дори използва рогата си, за да промуши нападателя. Има документирани случаи на ранени ловци от тази антилопа. Ловът ни продължаваше и следващата ни задача бе да отстреляме Топи. Тази антилопа е доста голяма, като достига до 160 кг и дължина от главата до опашката до 210 см и височина 130 см. Доста прилича в много отношения на хардебийст. Тя е една от най-бързите антилопи в Африка и поради тази причина е една от най-трудните за отстрел. Точно така, най-трудните за отстрел, когато са подплашени, но това не се отнася за Уганда. Тук тези антилопи са спокойни, защото през целия си живот не са виждали повече от един ловец на сезон. Ние дори на шега ги наричахме Тъпи, защото почти винаги стояха спокойни и ни наблюдаваха без да бягат. Това бе и причината да имаме такава добра възможност за стрелба по неподвижно Топи. Но това положение бързо се промени след изстрела на Данчо. За части от секундата удареното животно набра висока скорост и направи широк кръг, след което падна мъртва почти на същото място, на което го бе намерил точното попадение на Данчо.
Не беше минал и половин час след изстрела, а местните селяни вече не бяха оставили нищо от животното. Голяма част от месото бе взето за нуждите на местната племенна общност – толкова бързо тук се разнасяше слуха, че се ловува наоколо. На следващият ден станахме доста по-рано, защото щяхме да проверим сигнал на местен, който бе забелязал няколко бивола. Скоро открихме търсеното стадо. Групата ни се раздели, като напред тръгнаха водача и Илиян, който щеше първи да стреля. Налагаше се с припълзяване и промъкване да се доближат през откритото пространство, делящо ги от стадото. Изстрелът ни изненада, въпреки че го очаквахме. Единият от биволите бе ударен. Как и къде, бе трудно да определим от нашата позиция, но определено имаше реакция. Животното подскочи преди да побегне в буша. Сега трябваше да чакаме водача и Илиян да се върнат, за да узнаем повече. Скоро на мястото на изстрела се образува тълпа от местни жители, чули стрелбата и дошли за месо. Това, че местните бяха толкова активни имаше хубави и лоши страни. Хубавото бе, че местните не бракониерстваха животните, за да могат да получат пари за отстрела им и месо за храна, а лошата страна бе, че те напълно пречеха на ловците да завършат успешно лова. Точно това се случи и тук. Раненото животно се бе спряло в гъстите храсти недалеч, но чувайки човешката глъч, бе избягало. Сега задачата на ловеца ставаше много трудна и опасна, защото именно ранените биволи бяха дали нарицателното на вида си име Черната смърт. Всички се придвижваха по следата със заредено и готово за стрелба оръжие, очаквайки нападането всеки момент. След повече от час упорито и рисковано преследване тракерите проследиха бивола и го локализираха в средата на поле, обрасла с високи храсти и папируси. Водачът и Илиян щяха да се опитат да го доближат, за да имат възможност за чист изстрел. Видимата част от силуета на черния бивол не бе достатъчна за сигурно попадение. Ние с Данчо и тракерите останахме да наблюдаваме този рискован ход. Бивола можеше да умре от раните си, но ако продължеше прехода си щеше да навлезе в територията на близкия национален парк и щеше да е недосегаем. Илиян трябваше да го свали с един изстрел или да се прости с трофея си. Първият изстрел, който повали бивола на земята ни заблуди, че животното няма повече да стане. Но както винаги се случвало с тези биволи, нищо не можа да го спре да скочи след това и да пробяга последните 20 метра, делящи го от гъстата гора в националния парк. Нямаше никакъв шанс да се последва животното там.
След минута тълпата селяни вече наближаваше позицията ни и с търсещи погледи обхождаха терена за убития бивол. Каква ирония – именно те бяха причината бивола да побегне към парка, лишавайки ги от жизнено важното за тях месо. Нямаше как да последваме бивола и за това водача ни се обади на охраната в защитената зона, за да ги предупреди за раненото животно. Скоро рейнджърите в парка разсеяха всичките ни съмнения в точността на изстрелите. Бяха намерили бивола с попадения в сърцето и белия дроб. На 300 метра от граничната посока, на която ловеца го простреля за последно. Ловът продължаваше и сега беше ред на Данчо да се срещне със своя бивол. За целта трябваше да открием друго стадо с голям мъжки екземпляр. Тракерите бързо намериха едно малко стадо и останаха само да се приближим, за да видим дали в него ще открием голям трофеен бивол. Всичко изглеждаше просто, но както винаги, когато нещата се случват прекалено лесно започват да изникват препятствията. Този път това бе вятъра. Променлив и непостоянен, той можеше да ни издаде на чувствителните животни. Решихме да изчакаме на място дали стадото няма да си тръгне или вятъра да се успокои В продължение на час не се случи нито едното, нито другото и ловният водач предложи да изпълним друга тактика. Единият от тракерите щеше внимателно да доближи стадото от над ветрената страна като леко го притесни с присъствието си. Очаквахме биволите да тръгнат в противоположната посока, т.е. към нас и така да имаме възможност да ги огледаме и евентуално Данчо да стреля. Плана проработи и групата биволи леко се придвижи към нас, за да установим, че се състоеше само от женски. След толкова емоции трябваше да се подкрепим и домакинът ни заведе в едно крайпътно заведение да закусим и да изчакаме дъжда, който валеше. Не искахме да се връщаме в кемпа, за да не губим време, затова след като хапнахме на две-на три от сухата храна и плодовете, която си носехме, бяхме готови да продължим с лова на биволи. Междувременно дъжда отмина толкова бързо, за колкото и се появи, дори вятъра бе благоприятен. Белият прах от платнената торбичка на тракера плавно се връщаше към нас. Сега имахме необходимите условия да издебнем биволите, ако не са се отдалечили много. Придвижвахме се бавно и внимателно, като преди да прекосим на някое открито пространство водача оглеждаше гъсталака от другата страна, а тракера проверяваше вятъра с платнената торбичка, която почти не изпускаше от ръцете си. След час упорито и внимателно ходене по следата на стадото, дочухме шума на биволите. Приближавахме ги. Местността, през която се прокрадвахме започна леко да се променя. Запровирахме през трънливите клони на акациите, покрили гъсто откритите пространства между гигантските кактусови дървета. Дългите шипове на акацията не бяха единствения ни проблем. Беше въпрос на време да ни усетят. Илиян пръв забеляза вперените в нас очи на биволите. Данчо се приготви за стрелба в случай, че видеше някой голям мъжкар или стадото решеше да ни нападне.
Сред биволите, които ни гледаха и които ние виждахме, нямаше голямо животно, а и скоро стадото изчезна в буша. Разочаровани от несполуката се натоварихме в джипа, за да сменим територията за лов . Минавайки през едно доста голямо село научихме от местните, че сутринта децата са видели голямо стадо биволи на изток от банановите насаждения в края на селото. Веднага се възползвахме от добрата възможност. След 10 минути вече крачехме забързани след местния овчар, който допреди малка бе държал под око няколко самотни мъжкаря. Това бе идеална възможност. Прикрити от високите храсти доближихме на стотина метра. Водачът постави триногата и даде знак на Данчо да се приготви за стрелба. Изстрела сякаш отпуши ловната слука за двама ловци и Данчо повтори изстрела си, за да е сигурен, като междувременно се удаде възможност и на Илиян да стреля по втория бивол, който объркан от бързата смърт на другаря си не знаеше накъде да побегне. Пет секунди забавяне бяха достатъчни за Илиян да прецени ситуацията и да стреля прав от ръка по второто животно. И двете животни бяха повалени от българските ловци. Двата огромни бивола бяха отстреляни за по-малко от минута. На се случваше често на някой ловен водач да поздравява двама ловци едновременно, но това бе факт сега и тук. Данчо и Илиян вече имаха два огромни бивола! Дори след контролните изстрели в сърцето на падналите животни, трябваше да се изчакаме още 5 минути и чак след това дойде разрешението всички да се доближим. Бивола, който Илиян бе повалил бе много старо животно с масивна и широка база на рогата. Трофея на Данчо пак имаше по-дълги и почти спираловидно завити рога. Дори водача ни бе учуден от големината на трофея. Съвсем спонтанно ни хрумна идеята двата бивола, тежащи всеки по половин тон да бъдат събрани заедно за задължителната фото сесия на щастливите ловци. Още докато снимките бяха в разгара си, започнаха да прииждат местните, без чиято помощ нямаше да могат да бъдат събрани биволите заедно. Преместването на двете огромни животни бе извършено от 15-тина от местните, дошли най-първи за да се снабдят с месо. След като отвориха гръдния кош на по-стария бивол и успяха да извадят сърцето му, на огромния мускул ясно си личеше следата от куршума на Илиян. След замерването на рогата на бивола на Данчо се оказа, че са около 37,5 инча – едно много добро попадение за Уганда. Скоро месото бе разпределено и раздадено на местните, като част от него бе качена на джипа, за да имаме прясно месо и в кемпа. Черният дроб бе грижливо почистен, нарязан и нанизан на дълги шишове, които още докато биволите се разфасоваха един от тракерите вече печеше на набързо стъкмения огън. Междувременно останалите тракери бяха нарязали папируси, за да подложат под месото в джипа. Те използваха за целта дългите прави стебла на тънкия папирус и незнайно защо събираха горните зелени, подобни на метли краища на растението. Съвсем скоро щяхме да разберем причината за това. По пътя към кемпа Илиян и Данчо успяха отново да направят дублет, като и двамата в рамките на две минути отстреляха по един едър бабуин. Тези маймуни не се спираха пред възможността да убият и изядат новородена или малка антилопа и са напаст за дивеча. Затова водача ни бе изключително доволен от лова. Този ден беше изключителен – имахме два бивола и два бабуина отстреляни един след друг! По пътя към кемпа разбрахме предназначението на събраните метличини от папируса. Спряхме джипа насред пътя и всеки от нас получи по една такава, завързана на главата си. Ритуала по отпразнуването на успешния лов на бивол едва сега започваше. Потеглихме отново така пременени и бяхме невероятна картинка – водача, надуващ клаксона на отрития джип, пълен с преобразени като сламени чучела цял отбор ловци и тракери, които пееха специална песен. В кемпа ни чакаше още една изненада. Още преди да се опомним от шумния ескорт, в ръката на Илиян и Данчо бе поставена по една ледена бира, а самите ловци бяха сложени в столове, носени на ръце от колата до кемпа. Една весела традиция, която домакина ни изпълняваше само, ако бъде отстрелян бивол. А днес имахме цели 2 и затова се полагаше и двойно тържество.
След няколко часа на безметежната отмора в спокойната обстановка на кемпа, след безбройните хубави емоции в столовата-палатка, се бяхме събрали, за да се реши чрез жребий кой ще опита късмета си на другия ден с отстрела на хипопотам. Жребият, който се падна на Илиян бе буквално мокър, защото монетата, която трябваше да реши първенството за това, падна в една от чашите с вода. И така съдбата реши, че пръв ще ловува хипопотам на другия ден – Илиян. На следващата сутрин станахме доста по-късно, защото не ни се налагаше да преследваме биволи и се приготвихме да дебнем самотният хипопотам, който бяхме открили преди 3 дни. Наближихме внимателно блатото, за да не плашим излишно хипопотама и се разположихме на брега, за да го огледаме по-добре. След дълго обследване на зеленината, покрила плътно водата, открихме животното близо до отсрещния бряг и в момента, в който го забелязахме, той се потопи. Последващите му появявания бяха не само, за да си поеме въздух, но и за да изхвърля пръски фин, воден прах през ноздрите си на почти метър нагоре във въздуха. Този ден единственото, което успяхме да постигнем бе да огледаме добре хипопотама. Хитрото животно също бе успяло добре да ни огледа и бе преценило напълно основателно да не ни се доверява като се покаже на повърхността. Оставихме хипопотама да се успокои и се заехме с друг вид дивеч, далече по- малък и още по-труден за отстрел.– антилопата сив дайкър, най-малката от вида си и широко разпространена в цяла Африка. Никакъв проблем за Данчо – водача му я показа и след това вече му правех снимки с трофея. Отново обикаляхме с джипа в търсене на рийдбок за Илиян. Видяхме един още отдалече, а ловния водач поведе Илиян към големия трофей. Животното се бе прикрило сред една акациева горичка, но това, че, си мислеше, че ловеца не го вижда не му помогна срещу безпогрешния изстрел на Илиян. Когато отидохме до падналото животно видяхме, че връхчето на единия му рог бе отчупен, но Илиян беше много доволен от трофея си. Време беше отново да навестим блатото на хипото. Хапнахме набързо, а след това разпънахме столовете на удобно на брега на и зачакахме животното да се покаже за повече от 5 секунди. Трябваше да се уверим дали е мъжки и дали е голям. Местните явно не разбираха какво целяхме и се опитваха да уцелят подаващия се хипопотам с камъни. Слънцето ни напече, а следобедната дрямка така ни налегна, че трудно можеше да повярваме, че сме стояли на този бряг повече от два-три часа. В един момент водача ни отсече, че това е мъжкар с хубави зъби и че Илиян може да го стреля. Той се прицели и на следващото няколко секундно появяване на главата на хипото, точен изстрел зад ухото го накара да изчезне под водата отново. Последваха поздравления и започнахме да прибираме седянката си. След смъртоносното попадение в главата, трябваше да изчакаме половин-един час, хипопотама изплува на повърхността. През това време решихме да отидем до воден басейн, който бе на няколко километра, за да потърсим хипопотам и за Данчо. Не успяхме да го видим, но мехурчетата, които изпускаше при издишане, показаха, че във водата се спотайва хипо. След около час чакане, за да разберем дали е женски, или мъжки, започна да вали и смрачи още по-бързо вече отиващия си ден. Качихме се на джипа, защото от другото блато ни се бяха обадили, че хипопотама на Илиян е изплувал. Стигнахме само, за да разберем, че късмета ни беше оставил. Беше невъзможно да се измъкне на брега огромното му туловище, защото никой от местните не желаеше да се потопи в обраслото блато. Плана беше да се остави във водата до следващата сутрин, охраняван от няколко местни и да го извадят с лодката от кемпа. Без нея щеше да е невъзможно. Валя почти цялата нощ , а на сутринта отъпканите коловози в тревата бяха подгизнали и почти наводнени от излелия се порой. Докато стигнем блатото, хората на водача ни, подпомогнати от местната общност бяха извадили хипопотама от водата и ни чакаха. Последва бърза фото сесия пред погледа на 30-тина местни, които никак не се притесняваха от поройния дъжд и търпеливо чакаха своята част от жизнено важното за оцеляването на семейството им месо – нищо, че бе стояло цялата нощ във водата. Насочихме се към съседното блато и покрити с дъждобрани застанахме на брега му. Дъждът се усилваше, а хипопотама изглеждаше малко по-спокоен от предишния. След половинчасово наблюдение Данчо получи разрешението на водача да го отстреля и той още на следващото показване над водата получи същия точен изстрел зад ухото, както и този на Илиян. Бяхме много щастливи! Вече имахме и два хипопотама! Докато мине необходимото време за изплуването на тялото, седнахме да обядваме. Изваждането на хипопотама от водата се оказа невъзможна задача за тракерите и ако не беше идеята на Илиян да обърнат тялото на дължина, а на Данчо – да разклатят почвата, по която се опитваха вече час да го изтеглят по високия бряг, сигурно щяхме да загубим тук целия си ден. За щастие местните се вслушаха в опита на българите и малко след това Данчо също имаше невероятни снимки с трофея си. По кожата на хипопотама се виждаха дълбоките белези, които бе получавал в битките с другите хипопотами. Това бе сигурно доказателство за възрастта на трофейното животно. Данчо бе отстрелял истински боец.
На следващия ден от успешното ни сафари в Уганда, станахме участници в едно доста обичайно за дивите региони на Африка стълкновение между хората и дивите обитатели на буша. В близост до едно от селата се бе настанил млад бивол, който нападаше хората от селото, случайно оказали се близо до неговата територия. Досега бивола бе успявал само да нарани няколко човека, но бе въпрос на време да убие някого, затова старейшината бе помолил водача ни да помогне в отстраняването му. Беше страхотна възможност за един безплатен лов на бивол, защото местната общност нямаше да получи пари за острела му, а само месото. Впоследствие се оказа, че това беше много опасна ситуация. Първични и наивни, повечето африканци първо действат, а после мислят – комбинация, която може да застраши не само собствения им живот. Данчо и Илиян се бяха приготвили за стрелба по подгонения от кучетата бивол, когато пред пушките им наизскачаха дузина местни, които искаха да имат по-добра видимост и въобще не се бяха сетили, че можеше да ги застрелят. Това безумие ги накара да преметна т пушките си на гърба, но да не са причина за някоя беля. Бивола бе приклещен в гъстите трънаци и в крайна сметка един от местните, въоръжен с Калашников простреля скрилия се бивол. Животното се оказа младо, а ние изнервени от тоталната глупост на местните селяни се отправихме към джипа. Сафарито продължаваше с търсенето на едно животно, което бе много трудно да бъде издебнато. Бушбока винаги се е смятал за труден за добиване трофей. Добре, че късмета бе с Илиян и бързо открихме скрилия се сред храстите бушбок. Приближаването му обаче изискваше изключително внимателно промъкване. На няколко пъти животното сменяше укритието си и след упорито преследване в мочурливата почва успяхме да го издебнем прикрит сред папироса. Изстрелът на Илиян остави изненаданата антилопа на място. Още един хубав трофей допълни вече завидната му колекция. По наводнения от дъждовете път към кемпа, пред джипа често пробягваха отделни групи от водни козли. Това не бе необичайна гледка. Но бе необичайна гледка седящият спокойно край пътя бушбок. Този подарък на съдбата нямаше как да подмине и Данчо, който искаше също като Илиян да отстреля бушбок и се приготви за стрелба. Последва изстрел, а бушбока, явно фатално ранен направи отчаян опит да избяга, но силите му бяха стигнали колкото да премине няколко храста, и го намерихме да помръдва на 50 метра от мястото, където бе прострелян. Стъпка по стъпка двамата ловци постепенно се сдобиваха с всички животни за които бяха дошли заедно с мен в Уганда. В списъка вече имахме двамата гиганти хипо и бъфало по един рийдбок и по един бушбок. Данчо имаше дийкър и топи. Освен това бяха отървали младите антилопи в района от хищните набези на два големи бабуйна. И след като дори се опитаха да хванат и по една риба в залива пред кемпа, решиха да довършат списъка, в който бяха останали зебра, прасе и импала. Последният вид бе особено атрактивен за Илиян, който искаше да се сдобие с едни от огромните трофеи на импала, с които бе известна Уганда. Тук след откриването на лова, преди няколко години ловците откриха съкровищница, каквато никъде в Африка няма в днешни дни. Големи стада с уотърбок и импали с невероятно големи трофеи, които постоянно привличаха ловците търсещи трофеи от световен клас. Докато обикаляхме да търсим чудовищно голяма импала за Илиян, се натъкнахме на много голямо топи. Животното пасеше необезпокоявано заедно с още няколко себеподобни. Те стояха сякаш не бяха виждали ловци преди и не беше трудно за Илиян да ги доближи на стотина метра. С един изстрел той прониза рамото, разтрошавайки костите и пронизвайки по диагонал сърцето на голямата антилопа. Тя направи безуспешен опит да се присъедини към бягството на останалите от стадото, но силите й достигнаха само за един предсмъртен скок, след което голямото животно се строполи в ниската трева. Грамадното топи лежеше безжизнено в тревата и не помръдна дори когато Алекс – огромният африканец, който беше най-добрият ни тракер и ни придружаваше навсякъде, го удари с триногата. Вече и Илиян си имаше топи. Рогата на топито бяха много хубави. Под изсъхналата кал, с която бяха покрити се виждаха пръстените, които издаваха напредналата възраст на екземпляра. Това беше много достоен трофей и независимо, че в Уганда не беше истинско постижение да се сдобием с наивната антилопа, навсякъде другаде в Африка се считаше за голям успех да отстреляш топи. За Данчо зебрите с уникално красивата си отчетлива окраска бяха голямо изкушение, но наивното им поведение и безхаберно отношение към ловците направо обезоръжаваха ловният му инстинкт. Минавахме на по петдесетина метра от зебрите и единственото, което те считаха за необходимо да направят, бе да се по затичат леко и да спрат на нови петдесет метра от нас. По време на досегашния ни престой в Уганда, на няколко пъти бяхме виждали брадавичесто прасе, като едното от тях беше с огромни зъби и Илиян не спираше да го споменава. Тръгнахме да го търсим в района, в който го бяхме видели дни преди това и успяхме да се приближим и да издебнем един огромен уортхог. Отне ни доста време да достигнем постоянно придвижващо се в търсене на корени брадавичесто прасе, но точно преди да се стъмни съвсем, Илиян успя да го догони на изстрел разстояние. Точно навреме, защото в падналият сумрак и между спокойно пасящите крави, можеше да няма повече шанс да го отстреля. Луната точно изгряваше на небосклона сред изпъстреното със звезди небе, когато проехтя изстрел. Втори не бе необходим – точността на Илиян бе пословична. Глигите на прасето приличаха повече на слонски бивни в падналият сумрак. Огромни зъби щяха да донесат много завистливи погледи от приятелите на ловеца. Направихме си снимки сред стадото крави, а в следващите няколко дена вечеряхме вкусни свински ребърца на скара.
На другата сутрин тръгнахме за една много особена антилопа, чието местообитание я правеше много трудна за лов. Тя наподобяваше бушбок и на големина достигаше почти колкото уотърбока , но беше със спираловидни, много подобни на бушбока рога. Живееше и се придвижваше сред тръстиките и папиросите в езерата и блатата посредством удължените си копита, които служеха като снегоходки и задържаха антилопата върху крехката водна растителност на повърхността. Този лов беше едно истинско изпитание за нас и зависеше единствено от късмета. Никаква тактика не можеше да бъде приложена, за да бъде успеха на лова гарантиран. Трябваше само да се обикаля и наблюдава за призрачната ситатунга. Дълго газихме в мочурището около езерото, зорко следейки за всяко необичайно поклащане на тръстиките. Около 10 часа сутринта слънцето проби облачната покривка и така даде сигнал претърсването на блатата да бъде преустановено. Въпреки , че шанса да открием блатната антилопа след като слънцето вече препичаше сериозно беше минимален, ние продължихме упорито да претърсваме района още около няколко часа. Търсената антилопа е една от най-интересните животни обитаващи Африка днес. Мъжките са със сиво-кафява козина и са по-големи от женските, които са оцветени в по-червеникаво шоколадови нюанси на кафявото. Тези антилопи могат да плуват и дори да се гмуркат под водата при опасност. Наблюдавани са антилопи, които скрити потопени под водата подават на повърхността само части от главата си, колкото да могат да дишат. И така избягват опасността. С две думи търсехме блатният дух без да имаме преимуществото на сутрешният сумрак. Както се и очакваше не можахме да видим нито една ситатунга, не видяхме дори уотърбок или някое от другите влаголюбиви антилопи. Наоколо все едно нещо бе изплашило животните в района. Беше странно, но можеше причината да е всякаква. Нямахме време да гадаем, защото това бе един от нашите последни ловни дни и искахме да го оползотворим докрай. Когато се прибрахме по обяд в кемпа, за да хапнем, с изненада открихме, че анти-браконерският патрул бе хванал един от местните, залагащ примки точно по брега на езерото, където ние напразно обикаляхме цяла сутрин. Беше бос и завързан здраво с въже за едно дърво в очакване на полицията, която да го отведе в ареста. Все още имахме няколко дена за лов и Илиян щеше да се опита да открие своята гигантска импала, а Данчо – зебра. Обикаляхме, търсейки сред многобройните стада една импала, която да се отличава от останалите със своите широко разтворени като чаша рога. Ако я видехме, нямаше да сбъркаме характерната форма на рогата, които се изкривяваха с възрастта. Илиян и водача с надежда обхождаха с биноклите си група след група, но никоя импала не бе достатъчно чудовищно голяма. Всичките импали бяха с толкова големи рога, че беше наистина трудно да се направи избор. Времето ни изтичаше и тъй като не можехме да открием трофея на Илиян, Данчо реши все пак да се сдобие със зебра. След успеха и на това начинание и една черно-бяла красавица, оставаше единствено Илиян да открие своята импала, за да бъде списъкът с желаните трофеи пълен. И както се случва често, в последния час на лова, точно когато вече се приготвяхме за връщане в кемпа, я видяхме. Големи рога, широко разтворени с изящен профил – чудесен трофей. Издебнахме импалата, която се придвижваше бавно на около 100-150 метра от нас. Водача постави триногата, отново погледна с бинокъла си дали това е търсения трофеен екземпляр и след като даде утвърдителен знак, Илиян се подпря на триногата и Илиян веднага зареди и стреля. Въпреки напрегнатата ситуация изстрелът бе перфектен и свали импалата за част от секундата. Това беше и последното ловно приключение, което Илиян и Данчо преживяха в този зелен, див рай, пълен с животни. Спомените, които благодарение на камерата ми щяха да останат завинаги ярки и живи, щяха да ни връщат към тези незабравими ловни мигове, изпълнени с естествена красота и изгарящ адреналин. Тук ние оставихме приятели, които винаги щяха да ни посрещнат радушно и с усмивка. Ентебе, Уганда
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
