Планински лов Гари Богнър
В края на април, на следващия ден след приключването на последния ни лов в Уганда, рано сутринта потеглих отново на лов, но в България. Ловецът идваше за втори път тук, доверявайки ми се за организирането на лов, за който той бе мечтал и опитвал няколко години преди това – балканска коза и сръндак. Гари Богнър, известния ловец с лък, един от малцината, били два пъти президент на Сафари Клуб Интернешънъл отново бе дошъл с жената на сърцето му – Деб и удоволствието от новата ни среща бе взаимно. Планът ни бе да пътуваме към ЛС Кормисош, където се надявахме Гари да отстреля глухар, балканска коза и сръндак. Глиган също влизаше в сметките му, но едва след като изпълнеше другите две по-сложни задачи. Пристигнахме в ранния следобед, където Динко Господинов, управителя на стопанството, топло ни посрещна, а неговите гости останаха възхитени от къщата и стаята си. Гари реши, че след почти 24-часовото пътуване до България, лъка му се нуждаеше от проверка и той се отправи към наблизо разположената мишена за лък. Стрелите, които отправяше към нея попадаха една след друга в средата за огромно изумление на наблюдаващите го няколко ловни водачи.
На следващия ден станахме в 2.30 часа, пихме по едно кафе и след близо двучасов път с кола стигнахме до токовището. Това беше една ново преживяване за Гари, който с голямо любопитство и удоволствие бе се впуснал в този лов. Изминахме сравнително бързо разстоянието до местата, където ловните водачи, провели наблюдението предишните дни бяха чули любовните песни на птиците. За голямо наше съжаление тази сутрин гората бе тиха и колкото и да се ослушвахме нищо не чухме. Вече се бе развиделило, когато омърлушено потеглихме надолу по склона, за да огледаме едно типично козе място, а след това и с надежда да издебнем сръндак. Така и не случихме на нито едно от въпросните животни и след около двучасово слизане от планината най-сетне стигнахме асфалтовия път, където ни чакаше кола на стопанството, за да ни прибере за късна закуска. Следобед отново подскачахме с джипа из живописните пътища на Кормисош до едни скали, на които предната вечер били наблюдавани два мъжкаря. След като стигнахме с колата възможно най-близо до зоната, в която щяхме да ловуваме, Гари започна да подготвя екипировката си. Извади готовия и прострелян 72 паундов последен модел изцяло карбонов лък на Хойт. Към него Гари прибави и безотказния си спусък, който лесно и елегантно постави на дясната си китка и стрелите на Ийстън с троен, механичен връх.
След сравнително кратък преход по върховете, първия шанс за стрелба на Гари по една възрастна коза се провали. Това е лова с лък – животното има равни шансове с тези на ловеца. Динко и Райчо успяха от много далеч да забележат спокойно пасящото животно и ловко ни отведоха на около 50 метра от него. Прикривайки се зад един изпосталял храст, крайно недостатъчен за трима ни, които всеки по своята си причина трябваше да има прекрасна видимост към животното: Райчо, за да прецени дали това е трофея, който ще се отстреля, Гари, за да го уцели и аз, за да мога да заснема цялата тази сцена. Не разполагахме с нужното на Гари време да премери с точност разстоянието и съответно денивелацията на мястото с неговия далекомер, защото козела вече ни бе видял и леко тръгна надолу. Райчо даде разрешение за стрелба, а Гари не чака, а веднага опъна лъка си и пусна стрелата. В това време козата вече се бе придвижила леко напред , но за всеобщо съжаление изстрела не беше точен. Все пак Динко и Райчо отидоха до мястото, за да огледат за всеки случай дали няма следи от кръв. Скоро се върнаха и казаха, че няма. Гари изглеждаше много разочарован от пропусната възможност, но аз непрестанно му напомнях, че това е първия му ловен ден и със сигурност ще има още възможности, защото това е едно от местата в България със стабилна популация на балканска коза.
На следния ден програмата ни бе същата – ранно ставане, кафе и двучасово пътуване до токовището. Тази сутрин наш ловен водач бе Данчо, син на опитния ловен Зеро, който почти мигновено чу и ни отведе до дървото на един глухар. Тъй като бе все още доста тъмно за моята камера да заснеме каквото и да било, Динко остана с мен на около 30тина метра от Гари и Данчо, които безшумно се промъкнаха до дървото с глухара. След малко и двамата чухме изсвистяването на тетивата, а секунди след това тежкия плясък на излитащи криле. Спогледахме се с надежда, че изстрела е бил успешен и глухара е бил ранен, но нищо повече не се чу. След около две-три минути до нас достигна звука от втори изстрел. Почакахме още мъничко докато Данчо и Гари не се измъкнаха из близките шубраци почти до нас. Оказа се, че Гари бе видял глухара, бе стрелял, но първата стрела бе прелетяла до него и той не особено разтревожен все пак решил да се премести, но на съседното най-близко дърво. Това бил страхотен шанс за Гари да стреля пак по същата птица, но отново без успех. Нещастен и съкрушен от този негов втори неуспех Гари мълчаливо тръгна обратно към колата. Разочарованието му бе толкова голямо, че не пожела да обиколим околните поляни за сръндаци, а направо да се приберем в къщата. Това негово настроение можеше да подейства много негативно на целия му лов и си помислих, че е най-добре да го осмисли и преживее, отколкото да го разсейваме с нещо друго. Все пак, факт бе, че досега не бе отстрелван от никого глухар с лък. Гари бе донесъл специални върхове за стрелите си за този лов, върхове, които се използват за пуйките в САЩ, но досега никой не ги бе тествал с успех в лова на глухари. Той можеше само да предполага, че това е правилната екипировка за тези птици.
Следобед потеглихме към нова за нас територия, на която се надявахме да видим козел. За пореден път изпитах безкрайното удоволствие от безметежността, която ме обземаше на тези високи места в Родопите. Кормисош е едно от любимите ми стопанства не само заради страхотните хора, работещи в него, но и поради красивите ловни територии и качество на дивеча в тях. Обходихме всички възможни места, от които с успех бихме могли да издебнем и стреляме по коза, но без успех. Единствено по пътя ни към ловния дом, неочаквано ни срещнахме няколко диви прасета, които бяха преценили, че е по-удобно да се придвижват по асфалта нагоре, отколкото да се катерят по урвите отстрани на пътя. Динко спря колата, за да мога да ги заснема – те бяха на не повече от двайсетина метра от нас, но след около 2-3 минути колебание все пак решиха да променят посоката си на бяг и рязко кривнаха надолу от пътя. Динко ми викна: „Бързо, изтичай надолу по пътя, след завоя. Те ще излязат пак на асфалта и ще имаш още една възможност да ги снимаш”. Не чаках втора покана, а хукнах натам. Групата прасета след малко изникнаха пред мен по една не много стръмна пътека и аз наистина имах възможността да ги снимам. Гари с интерес наблюдаваше цялата тази сцена и видимо повдигна духа му на връщане към нашия временен родопски дом – обратно към топлата камина и хладно вино.
Отново се събудихме в 3 и тръгнахме за трета поредна сутрин в търсене на глухар. Отново ни водеше Данчо, но въпреки острия му младежки слух и кръвта на трето поколение ловен водач, не успяхме да чуем песента на нито един глухар. Последва дълго обикаляне и слизане от планината, огледахме отново мястото, където Гари бе стрелял по козата първия ден, но и там не видяхме нищо. Следобеда Райчо ни отведе до една страхотна поляна във високата част на планината, цялата огрята от вече спускащото се по небето слънце. Ние са разположихме в края на поляната, скрити зад няколко едри камъка в очакване на някой сръндак, който да излезе на паша или да посети наблизо поставената сол. На отсрещния хълм, който бе на около 300-400 метра от нас имаше едни стръмни сипеи, завършващи на върха със стръмни и високи скали. Надявахме се, че можеше да се полюбуваме на някоя коза там, но колкото и да се взирахме, успяхме да видим ходещо животно на най-високото, стръмно и отдалечено място на скалите. Гари истински се наслаждаваше на природата, свежото ухание на наблизо цъфналото дърво и вече залязващото слънце, когато от гората с предпазливи стъпки се показаха две кошути. Веднага зарязах книгата, която си четях и с плавни движения взех камерата, за да не ги изплаша и да мога повече време да ги снимам. Трябваха им не повече от две –три минути, за да ни усетят, наострили уши, рязко се обърнаха и с типичното изплашено извикване препуснаха обратно навътре в гората. Гари ми се усмихна и след още половин час слънцето вече се бе скрило. Имахме не повече от половин час до пълния мрак и затова набързо заслизахме от планината. По пътя си обратно видяхме една коза, която любопитно ни следеше с поглед от своя непристоен наблюдателен пост в скалите, близо до пътя.
На вечеря Гари ни съобщи, че се отказва от преследването на глухар и иска да се посвети на лова на коза и сръндак. Ранното ставане и факта, че тази година токуването бе изглежда приключило доста по-рано, го накараха да се откаже. Ловът на глухар бе труден и за ловците с пушка, а факта, че досега никой не бе отстрелял такава птица с лък донякъде го успокояваше. Планът за този ловен ден включваше дълъг преход нагоре в планината и обяд в страхотна хижа, разположена на обширна поляна близо до върховете. Сравнително бързо се добрахме до мястото, където ни чакаше коня Виктор и неговия водач. Динко беше се погрижил Гари да не се измори през дълги и изморителен ден, като целта му бе да запази силите и равномерното дишане на ловеца за изстрела в точния момент. Гари не бе особено въодушевен, че само той ще язди, защото това го накара да се почувства стар, но когато стигнахме върха, той ме помоли да благодаря от сърце на Динко за прозорливостта и грижата му. Скоро поехме по една криволичеща планинска пътека и пред погледите ни се разкри просторна поляна насред гората. Вече от няколко минути чувахме блъскащи се муфлонски глави и Зеро ни направи знак да почакаме скрити зад едни храсти. Не чакахме дълго и от гората дойде голяма група муфлони състояща се от няколко мъжкара, доста женски и поне десетина малки. Те не ни бяха усетили и почти 20 минути стояхме и се наслаждавахме на това абсолютно диво и свободно стадо муфлони. Както се появиха, така и изчезнаха – ненадейно и в гората. Тръгнахме след тях, защото в тази посока бяха върховете на скалите, на които трябваше да излезем, за да можем да надникнем от тях и Гари да стреля евентуално по някой козел. Още на първите скали видяхме женска с малкото си, но тя имаше чудесна видимост към нас и бързо изчезнаха от погледите ни. Малко след това чухме звука от бягащи копитца точно под нас и след това видяхме един козел, който излезна на отвореното пред нас пространство, поспря се, колкото да се обърне към нас и да ни погледне, след което изчезна също както бе направила и женската. Беше хубав трофей, но времето, за което се появи изобщо не бе достатъчно за ловец с лък – да опъне тетивата и да се прицели. Ако Гари ловуваше с пушка, вероятно щеше вече да се радва на добития си козел. Небето се бе смрачило и ние се насочехме към високопланинската хижа, за да хапнем опечените от Зеро пържоли на голямото огнище. Като по поръчка, час по-късно дъжда беше спрял и ние с пълни стомаси се насочихме отново към скалите наблизо. На полянката пред хижата, близо до хранилката, видяхме следи от мечка. Зеро ни разказа, че на това място се навъртали доста мечки, което прозвуча много вълнуващо за нашия ловец. Напразно обикаляхме по стръмните зъбери, не видяхме повече кози този ден.
Последва нов ден с нова надежда. Динко предложи да отидем до скалите, разположени близо до пътя, на които една от вечерите бяхме видели коза. Явно късмета отново бе с нас този ден, защото Зеро успя да види през клонаците , че на отсрещното деренце наблизо пасе един козел. Ловко се промъкна натам да го огледа и ни направи знак тихо да се приближим. Стъпка по стъпка вече бяхме там, Гари вдигна далекомера си и след като Райчо му направи знак, че животното е подходящо, опъна лъка си. Аз бях страшно щастлива, че имах чудесна видимост към козата, докато Райчо не се изпречи пред камерата ми, за да надникне към козела. Последва изстрел и възторжено ръкомахане от страна на ловните водачи. Бяха сигурни, че този път Гари е бил точен. Останахме на местата си в очакване да измине поне половин час преди някой от тях да отиде и да провери за кървавите дири. За наша беда козела не бе паднал на място, а бе се скрил зад едни скали. Незнаехме дали е наблизо или вече се отдалечаваше на солидно разстояние. Когато Зеро отиде да провери, каза, че кръв има и то обилно, но мястото е непристъпно. Двамата с Райчо тръгнаха отново по следите и се върнаха при нас, съобщавайки ни, че са видели козата полегнала на едни скали. Трябваше им поне още един човек, за да им помогне и повикаха за целта Данчо. Ние с Гари стояхме в очакване да видим трофея. Поне притеснението му дали не е пропуснал пак вече го нямаше и той искрено се вълнуваше, че най-сетне, на второто си идване в България за коза, бе успял да я отстреля. Мина повече от час и половина и най-сетне ловните ни водачи донесоха трофея. Както обикновено, само главата – другата част от тялото не бяха мъкнали по стръмните скали. Аз бях леко разочарована, защото снимките щяха да са къде по-красиви с цяло животно, но пък тяхната безопасност бе много по-важна за мен. Радостта на Гари бе неимоверна, последваха почти безкрайни благодарности и снимки. Вечерта бе нашата последна в Кормисош. На следната сутрин Динко донесе изварения трофей на козата и заедно с Гари го измерихме според системата на Сафари клуб. След направената справка в Книгата им на рекордите, се оказа, че това е новия световен рекорд за балканска коза, отстреляна с лък. Преди това бе записана козата, отстреляна от Арчи Несбит, но тази на Гари бе по-голяма.
Гари много искаше да продължи лова си в Буковец, мястото, където бе ловувал преди две години, и където го чакаха добри приятели. По пътя от Кормисош, където сърдечно ни изпратиха до Буковец бе дълъг и интересен. Деб и Гари истински се интересуваха от всички стари места, които можех да им покажа. Няколко тракийски гробници и живописния подбалкански път ги очароваха, а вечерта вече правехме планове за следващия ден. Целта ни бе да отстреляме сръндак – животното, което Гари бе преследвал в свои предишни шест европейски лова, неуспешно. На сутринта потеглихме с Драго, мой голям приятел и любим ловен водач. С него винаги имах успех и страхотни кадри и завладяна от хубаво предчувствие скоро стигнахме в ловния район. Оставихме джипа и тръгнахме на обиколка пеша. Вървяхме в гората, а после тихо промъквайки се до многобройните поляни в очакване на всяка една от тях да видим кротко пасящ сръндак. На една височинка, гледаща към сравнително отворено пространство пред нас, Драго вдигна бинокъла си и каза, че отсреща има животно. Беше сравнително далече, за да може да каже със сигурност дали е мъжкар. Уверено се насочихме към мястото по леко заобиколен маршрут, за да сме сигурни, че няма да се извърти вятъра и сръндака да ни усети. Движехме се тихо и предпазливо. Гари бе заредил стрела и беше в готовност да използва лъка си мигновено. Драго спра рязко и ние с Гари застинахме, гледайки в посоката, в която той бе насочил бинокъла си. Бяхме на не повече от 60 метра от животното. От моето място не се виждаше добре цялото му тяло, но Драго даде знак на Гари и той стреля. Попадението му беше точно, но животното побягна напред. Последвахме го след известно време и едри капки кръв по листата показаха, че стрелата е в тялото на животното. Тръгнахме по следата, която водеше право надолу в гъстото на гората. Следвахме я неотлъчно, а когато осъзнахме, че сме изминали вече доста голямо разстояние, Драго предложи да се обади за кръвоследника. След около час и половина Чичката се появи, водейки Жана. Изненадата ни бе огромна, за да разберем, че съвсем близо до мястото, където се бяхме отказали от следването на дирята, сръндака бе издъхнал. Гари сияеше. Най-сетне след толкова години, на седмия си европейски лов, той имаше трофей от сръндак. Както и в Кормисош, още на първия ловен ден имахме шанс и този път Гари се възползва от него. Сега вече можехме изцяло да се посветим на глигана. Вечерта Драго ни заведе на едно чакало, специално пригодено за ловци с лък. Зачакахме, но след около час закапаха едри капки дъжд. Смрачи се и дъжда се усили, но се появи само едно младо прасе, приличащо на пънкар със стърчащата си мокра козина. Освен него, друго прасе не се появи. Обилно намокрени се натоварихме в джипа, за да се върнем в хотела. Там сред приятели и уют, Гари и Деб с удоволствие вдигаха наздравици със своите стари приятели. На следващия ден издебнахме на ход един глиган, водени от Драго, но в момента, в който Гари опъна лъка си, за да стреля, прасето някак ни усети и изчезна за секунди. Вечерта отново ни валя пороен дъжд в едно чакало и отново не видяхме друго освен миналогодишни прасета. След неуспешния сутрешен лов можехме да свършим малко полезна работа в ловния дом, където трофея от сръндака вече бе изварен и почистен, и Гари можеше да го оцени, за да видим къде би попаднал в класирането на трофеите според книгата на трофеите на Сафари Клуб Интернешънъл. Оказа се, че трофея, който Гари бе отстрелял с лък е на трето място в света. Постижение, което го зарадва много.
Поредната сутрин. Драго беше решил да изпробва късмета ни пак на ход. Гората беше гъста и зелена, но скоро видяхме пресни следи. Драго провери вятъра и бавно поехме по дирите. Група прасета пресякоха дирята ни и явно усетили ни , хукнаха встрани от нас. За щастие Драго много добре познаваше любимите места на глиганите в гората и явно ни бе довел именно до едно от тях. С Гари се движеха доста пред мен и бяха видели голям глиган, защото бавно се върнаха по стъпките си и заобикаляйки нападалите по земята сухи шумки и вейки, те започнаха да се промъкват към една полянка, скрита сред широките стволове на старите букове. От тази посока се чуваше от време на време типичния звук на боричкащи се прасета. Гари премери разстоянието с далекомера си и стреля. След шумното попадение на стрелата в твърдата като камък четина на глигана ,той побягна панически сред дърветата. Последваха го сенки от всичките ни страни. Бяхме се промъкнали много близо до него и Гари бе успял да вкара смъртоносната си стрела в туловището на глигана. Внимателно доближихме мястото на попадението, оглеждайки се за кръв и след от избягалото животно. Кървавата диря, която открихме не бе голяма, но знаейки масивната структура на прасето и бързо затварящата прорезни подкожна мазнина нямаше да се учудим дори и да не бяхме намерили кръв. За щастие тук имаше достатъчно, за да потвърдим видяното за части от секундата попадение в тялото на прасето. И тъй като нямахме време, а и си бяхме научили урока от предния път, направо се обадихме на Чичката да докара кучето. Жана, в чийто вени със сигурност течеше кръвта на чист баварски кръвоследник щеше да ни помогне по-бързо да открием раненото животно. Кучето безпогрешно ни водеше по следата. Бяхме сигурни в това, защото от време на време намирахме капки кръв, поизсъхнали в нападалата миналогодишна шума. Глигана бе сериозно ранен, защото избираше за своето бягство само нанадолнища и избягваше да се катери нагоре. По лая на кучето разбрахме, че е намерило глигана. Той бе стигнал дъното на клисурата и там бе умрял в малката рекичка. Раненото животно бе следвало инстинкта си да стигне до калта. Силния лък и новите, специални върхове на стрелата му бяха свършили добра работа, защото бяха успели да повалят това силно животно. Натоварихме глигана в пикапа и поехме обратния път към хотела. Направихме си хубава фото-сесия с прасето и всички участници в това приключение, включително и Жана, която ни бе спестила много време в търсенето на трофеите. Така завърши този лов на Гари в България – с един световен рекорд на балканска коза, трето място за прекрасния трофей на сръндак и едни 23-сантиметрови заби на български див глиган. Гари и Деб с мъка се разделиха с любимото стопанство, където за втори път бяха преживели чудесни ловни дни и весели вечери сред приятели. Пожелаха си скоро пак да дойдат в България като непременно се върнат в тези две ловни стопанства, в които се бяха чувствали като у дома си.
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
