106-инчовите рога на бивола къкреха в големия казан и миризмата от разложената плът беше неописуема. Затова и процедурата по изчистването на този голям трофей беше изнесена далеч от лагера, близо до малка, но дълбоководна река. Бях сигурен, че миризмата е довела до брега множество от живеещите във вировете крокодили. Разхождах се под обраслите с палми и лиани брегове, като спазвах благоразумна дистанция до измамно спокойните води. Вече бях станал свидетел на възможностите на соленоводните крокодили да изскачат от водата с цялата дължина на своето покрито с броня тяло. Разходката ми не бе дълга, търсех спокойно и безопасно място, където да седна, за да запиша последните приключения, в които участвах заедно с Арчи Несбит, известния ловец с лък. Това поредно ловно пътуване в търсенето на най доброто попадение за телевизионното му шоу “Ultimate shot” ни бе довело този път в Австралия. Предизвикателството пред Арчи Несбит бе да добие с лък световен рекорд на воден бивол. За целта бяхме изминали хилядите километри с презокеански полети и след почти двудневно пътуване по въздух се бяхме срещнали тук в Сидни, където нашият организатор “Safari Season” ни бе настанил в удобен хотел, в близост до операта. Направихме бърз тур из градските забележителности, за да си направим снимки за спомен и да се сдобием с някой екземпляр за спомен от прочутите бумеранги. На другия ден, рано сутринта потеглихме към ловната дестинация, където в отдалеченият на 600 км от Дарвин голям полуостров вдаден в Коралово море щяхме да търсим големите бъфало. След дългия полет, преминаващ през цяла Австралия, следобяда на 29.08.2011 кацнахме в Дарвин. Не губихме време и спазвайки точната програма на Сани, ловния ни организатор, се насочихме към Аделанда ривър, където щяха да ни разведат с лодка, за да ни покажат големите соленоводни крокодили. За голямо съжаление на Арчи, този вид рептили бяха забранени за лов, факт който доста ни учуди при информацията, която получихме от местните за свръхпопулацията на крокодилите и постоянните нападения над хора и животни. Забраната за лов на крокодилите се оказа обаче само прах в очите, защото австралийското правителство бе дало десетки лицензи на ферми за крокодили, които имаха право да ги ловят, за да ги използват в кожарската индустрия. Така се бяха отървали от досадните презокеански природозащитни организации. Това решение обаче бе доста разочароващо за ловците и Арчи бе принуден да ловува големите влечуги този път само с фотоапарат.
Лодката, в която се качихме, за да плуваме по голямата река не бе голяма – събираше не повече от 20-тина човека. Капитанът,като истински морски вълк с големи мустаци уверено насочваше лодката край обраслите с коренища и тръстики брегове на реката. Двамата с Арчи, въоръжени с по една камера, внимателно оглеждахме тинестите брегове за следи от крокодили. Не бяха минали и 5 минути от нашето пътуване, когато видяхме на брега изтегнат на слънцето голям и масивен крокодил. Дължината му бе внушителна – около 12 фута. Капитана приближи лодката и приготви един къс месо, /снимки 7-12/ закачен с тел на дълъг двуметров прът. Плясъкът на месото във водата не успя да изкуши гиганта. Явно бе закусил добре може би с някои турист?! За разлика от невъзмутимия великан на изкушението откликна един по малък 2-3 футов крокодил, който с уверени движения приближи лодката ни и подмамен от капитана с висящото на пръта месо, той се изстреля от повърхността и изкочи над водата с цялото си тяло, отхапвайки с острите си зъби месото и телта, на която бе закачено. Смаяни от гледката, двамата с Арчи приготвихме камерите за повторния скок. Бе невероятно как това голямо животно излиза с цялата дължина на тялото си над водата. Направихме много снимки на гладните летящи крокодили, даже успяхме да снимаме и хищните птици, които също взеха участие в пиршеството хващахки във въздуха подхвърлените им от капитана късове месо. Беше наистина интересно и тъкмо си мислехме, че сме видели и снимали всичко, когато сред хората в лодката се понесе шепот. Всички изговаряха едно име – Бруто и от респекта и вълнението в гласа им познах, че ще видим нещо изключително. Проследих погледите им, за да стана свидетел на приближаването на още един гигантски крокодил.
Първоначално не можах да си представя колко е дълъг, защото над водата бе само масивният му череп, но когато се изравни с лодката и видях сянката му под водата си дадох сметка, че дължината му е почти колкото половината от дължината на лодката ни. Бруто бе огромен 20-футов крокодил и бе известен сред туристите като най-големият крокодил в региона. Голямото влечуго се приближи към месото, спуснато близо до водата и с оглушителен трясък на мощните си челюсти откъсна телта, държаща парчето. Арчи с камерата предвидливо се бе приближил до капитана и сега бе най-близо до мястото на събитието. Бруто поради огромното си тегло не можеше да изскочи над водата, но отворената страховита паст способна да погълне цял човек бе достатъчна атракция за нас. Арчи толкова се бе вглъбил в снимането на детайли от челюстта на чудовището, че бе забравил къде точно се намира и дотолкова се бе приближил към отворената паст, че само 30 см го деляха от смъртоносната атракция. Виждайки предизвиканият у чудовището интерес от Арчи, надвесил се над крокодила, му извиках да внимава. В този момент и капитана видя опасността и с разко движение издърпа оператора от затварящата се челюст на чудовището. Арчи, отделен насилствено от заниманието си погледна очудено неразбиращ посоката в която му сочеше капитана. Очудването премина в разбиране и ужас когато на мястото където допреди малко бе камерата му сега бе зъбатата „усмивка” на Бруто. Заблуден от близостта на обекта зад обектива Арчи за малко щеше да стане закуска за Бруто. За щастие да тази част от пътуването ни ще се запомни само с уникалните снимки от летящите крокодили. След атракционното пътуване с лодка ни очакваха два полета, за да достигнем отдалеченият в буша на австралисийският Аутбек както местните наричаха обширните необитаеми територии на север. Пристигнахме в кемпа, преживявайки 2-та полета с малкият 20-местен самолет и 4-местният след това. Кемпа се състоеше от няколко палатки масивна ламаринена сграда за баня и тоалетна със соларна система за затопляне на водата. И столова, оградена с плътна зелена мрежа, пречеща на досадните насекоми да прелитат. Грег, нашият домакин ни запозна с основните неща, които трябваше да знаем. Лошите вести бяха, че алкохолът е забранен за употреба навсякъде в тези територии заради присъствието на местното население – аборигените, чиито организъм не можеще да обработва спиртните напитки и за да не се допуска дискриминация бяха прибягнали до пълна забрана на алкохолните напитки, в чийто списък за жалост влизаше и бирата. Втората лоша вест бе, че плуването в близката приказно красива река не е препоръчително заради присъствието на крокодили. Добрата вест бе, че ловът ще бъде успешен със сигурност, защото нашият домакин както сам ни увери е ловец със 100% успеваемост. И така, след приятна нощтна почивка в истинско легло, се събудихме сутринта от силните крясъци на големите жълти какаду. Пихме по едно кафе и към 8 часа се качихме в джипа.
Пътя ни през буша бе кратък. Още след 2 км в гората видяхме голям бъфало. Ловният водач оцени трофея и каза, че е над 100 инча. Арчи скочи от джипа и под прикритието на странен, плосък термитник се запромъква към животното. В ръката си държахме готовият за стрелба 80 паундов Monster на Mathews, зареден с двуостро острие и утежнена стрела. Арчи успя да се доближи до термитника, отстоящ на не повече от 20 метра от животното. Опъна лъка и след това бавно, сантиметър по сантиметър се показа иззад укритието. Бикът го бе усетил – дали от вятъра или бе дочул някакъв шум, но сега Арчи бе очи в очи с голямото животно. Планът за страничен изстрел в сърцето беше неизпълним. Секундите летяха, а бика ставаше нетърпелив и нервното навеждане на рогата показа на Арчи, че не може да чака повече. Термитникът, зад който се бе скрил имаше формата на широка, но тънка стена и със сигурност нямаше да го предпази от стотиците килограми, ако бика го нападнеше. Арчи имаше 2 възможности: да отпусне лъка и да бяга или да се опита да сплаши бика. В секундата, в която чух силният удар от изстрела, разбрах, че ще стерля, за да изплаши животното. Бикът наистина се изплаши от резкия звук на тетивата и изчезна с бяг в гората. Не можех да стрелям фронтално. – Чух гласът на Арчи иззад термитника, който разглеждаше с интерес. Грег се приближи до него и му обясни, че всички термитници в областта са подобни на този „като надгробни плочи”, разположени в една и съща посока – север-юг. Арчи внимателно обследваше термитника. – Щеше ли да издържи на връхлитащият бик – го попитах аз. Арчи безмълвно вдигна крак и с рязък удар разцепи термита на две.
Продължихме пеша в буша с надеждата да открием избягалия бъфало. На една полянка, в сенките на дърветата видяхме няколко животни – едното от тях бе женски екземпляр с огромен трофей. Не можехме да подминем тази възможност, тъй като знаехме, че дълго време световният рекорд за воден бивол бе от женски екземпляр. Арчи огледа терена – не му се искаше да преминава през откртата поляна, но нямаше избор. Вятърът бе неблагоприятен за заобикаляне. Трябваше да пълзи през поляната. Без повече да се двоуми ловецът се сниши към земята и подпирайки се на лъка започна да лази на 4 крака към животните. Те наблюдаваха с явен интерес приближаващото се четирикрако същество. Арчи използва за прикритие няколко дръвчета, стоящи между него и групата биволи и под прикритието на стволовете им се изправи на колене и опъна лъка си. После с няколко движения, както си беше на колене, се подаде иззад дървото и се прицели в ставащите неспокойни животни. Чухме типичният плясък на стрелата, както когато срещне плътта на животно и малката групичка се разбяга в гората. Бързо се затичахме към мястото. Арчи се изправи и тръгна да огледа земята, където бяха стоели животните. Тъмната кръв по изсъхналите палмови листа бе явно доказателство за успешния изстрел. Изчакахме половин час, след което поехме навътре в буша, следвайки кървавата диря. Животното беше преминало покрай блатото, скрито сред дърветата и слава богу, защото иначе просто щяхме да го загубим. Никой не би се осмелил да навлезе в леговището на крокодилите. Следвахме дирята в сенките на огромните палми. Следата водеше покрай блатото и излезе в по-открита местност. Там, в просека между дърветата открихме мъртвото животно. Стрелата все още стърчеше от другата страна на гръдния му кош. Направихме снимки и премерихме рогата. 84 инча не беше лошо постижение за крава. Ловният ден продължаваше и искахме да опитаме нещо различно. Да последваме стадата биволи в откритата територия, сега предствляваща напукана и изсушена от слънцето безкрайна шир, която през дъждовния сезон оставяше под 15-20 сантиметра вода. Но първо трябваше да се върнем при джипа. Докато вървяхме по обратният път, погледът ни бе привлечен от необичайно движение сред ниските палми пред нас. След като се вгледах внимателно, видях голямо, черно прасе, което бавно се придвижваше в сенките. Безмълвно побутнах Арчи и му посочих животното. Той приготви лъка си за стрелба и бавно, използвайки стволовете за прикритие се запромъква към прасето. В края на просеката прасето се спря и ловеца използва момента, за да се придвижи още по-близо зад едно дърво на не повече от 20 метра от риещото земята животно. Арчи, без да се показва, опъна лъка и се прокрадна от дясната страна на дървесния ствол. Прасето, усетило някакво необичайно движение надигна глава. Не му остана обаче много време, за да разбере какво става, защото тетивата звънна и тъпият звук от удара на стрелата в тялото и хрущящият звук на преминаващото през ребрата двуостро острие се сляха в едно. Прасето като препарирано направи няколко колебливи крачки точно, колкото да се завърти, за да може да заснема стърачщата от двете му страни стрела. С безкрайно отчаяние глигана се опита да избяга, но успя да измине само 10-тина метра преди втората стрела на Арчи да го прониже. Това бе краят му. Животното падна на земята и започна да рита в предсмъртни конвулсии, вдигайки голям облак прах, подет и разнесен от силния вятър. Направих снимка на ловеца с трофея – това може би бе първото прасе от вида, отстреляно с лък на този континент. След неочакваната слука се качихме в колата и поехме по пътя към края на буша. Очаквахме да видим широко поле или нещо подобно, но гледката, която се разкри пред нас след като преминахме и последните палмови дървета, ни удиви. Безкрайна равнина от напукана глинеста почва, чезнеща в хоризонта, забулен от маранята, подигаща се от изгорялата от безмилостните слънчеви лъчи земя.
– Ето ги биволите. – тези думи, изречени от нашия водач ни извадиха от ступора и започнахме жадно да се взираме в появяващите и чезнещи на хоризонта черни точки. Следващите няколко часа преминаха в безумно усилие да се задържим в джипа, подскачащ по неравната твърда като скала почва, прорязана от огромни пукнатини. В края на краищата успяхме да се доближим на стотина метра до пасящите редките, пожълтели треви стада бъфало. Пътят ни обаче към тях бе пресечен от воден канал, който като змия обикаляше по края на цялата равнина и пазеше животните от нас. Опитахме да намерим по-тясно място, за да преминем с колага през тинестата вода. Следите по брега на калния канал бяха от крокодили, което изключваше прекосяването му пеша. Скоро водача ни откри сравнително удобно за пресичане място и след краткото ‘дръжте се’ настъпи газта и колата като скакалец заподскача по буците твърда глина. Последната почва твърда земя изчезна под нас и голямата вълна от връхлитащата водата предница се понесе към отсрещния бряг, а ние като сърфист, вкопчил се в приливната вълна, се понесохме след образувалата се плитчина. Почти бяхме излезнали на отсрещния бряг, когато гумите забуксуваха и колата остана наполовина в калта, наполовина върху сушата. В същото време на около 180 метра от нас един голям трофеен воден бивол ни наблюдаваше с интерес. Двамата ни водачи изскочиха от колата и започнаха да приготвят котвата, за да закрепят теглича на влекача към единствената устойчива точка, която можеха да намерят. Напуканата и твърда като гранит глинеста земя бе единствената възможна опорна точка тук. Междувременно Арчи искаше да изпробва късмета си с намиращият се наблизо бивол. Животното, излязло наполовина от тинята, ни съзерцаваше с интерес и още не бе решило дали да избяга, или да остане. Арчи, опитвайки се да наподоби бивол, вдигна лъка над главата си и започна да се приближава към излязлото от водата животно. Бивола явно въобще не се заблуди от тази маневра и бързо изчезна в далечината. Междувременно спасителната акция по изваждането на джипа от тинята също бе претърпяла неуспех и сега нашите водачи опитваха да освободят възможно най-много въже от лебедката, за да направят котвата по устойчива. Когато Арчи наближи до колата, видя в срещуположната посока друг бивол със също толкова големи рога и реши да опита друга тактика спрямо него, за да го доближи на изстрел разстояние. Извади от лежащия наполовина в калта джип портативната палатка и я опъна като щит. Овалната форма, която прие палатката може би щеше да позволи на Арчи да доближи заблуденото животно. Така и стана. Пред невярващите очи на нашите водачи, Арчи успя да доближи голямото трофейно животно на изстрел разстояние. Щита беше подействал, но сега имаше голям проблем – широката площ, която той заемаше го правеше истинско платно и бе невъзможно Арчи да го пусне, за да опъне лъка си. Въпреки очевидната невъзможна за изпълнение задача, Арчи опита да стреля, но в момента, в който пусна палатката, вятъра я отвя и прикритието му изчезна както и бикът, разбира се. Докато се върне от безуспешният опит, нашите водачи бяха успели да изтеглят колата от тинята и бяхме готови да продължим. Около час се лутахме в лунната равнина, гонейки и настигайки чезнещите на хоризонта стада биболи. Видяхме и проверихме около 10 стада с различен брой животни, но не можахме да видим нещо наистина изключително. Не казвам, че нямаше големи животни – видяхме поне 4 мъжки с над 100-инчови рога, но ние търсихме нещо, което да е над 110 инча.
В края на деня достигнахме дърветата на хоризонта и с изненада открихме, че зад тях се простира безкрайната водна шир на Коралово море. Растящите във солените води мангрови дървета създаваха причудлив лабиринт със своите високи коренища, в които вълните се разбиваха. Нашите водачи ни предупредиха дори да не си помисляме да стъпим в примамливите сини води. „Там – казаха те – ви очакват 3 вида от най-отровните водни змии, големите соленоводни крокодили, както и 4 вида човекоядни акули, включително голямата бяла акула. Не забравяйте и предизвикващите парализа медузи.” Седяхме на брега под ярките, жарещи лъчи на слънцето и си давахме сметка, че за да се сдобием с големия трофей се подлагахме на ред ограничения, неприсъщи на дивия нрав на ловците. Без бира и без плуване в морето! С носталгия си припомняхме студената кехлибарена течност, която държахме в ръка до басейна в хотела в Сидни. Почивката край красивия морски бряг свърши, сякаш бе част от миража на пустинята, през която минавахме, за да се приберем в кемпа. Обратното пътуване през неравният терен беше още по-мъчително и след 2-часовото безкрайно друсане под палещите лъчи на слънцето, най-после навлезнахме сред сенчестите палмови дървета на буша. От жегата се бе подпалила част от тревата в гората и дълго пътвахме сред наситената с пушек джунгла. Точно, когато почти се бяхме отказали да гледаме за биволи, сред сенките видяхме голямо и старо животно. Самият факт, че бе сам означаваше, че бика е много стар. /снимки 80-85/ С Арчи изскочихме от колата и се запромъквахме към големия бивол. Да се прикриваме сред рядката, изгоряла от пожара растителност бе безмислено. Бика отдавна ни бе видял и ни наблюдаваше внимателно. Рзчитайки на своето мощно телосложение и смъртоносните си рога, животното което нямаше естествен неприятел в природата, спокойно ни допусна да се доближим на 50-тина метра. По-нататъшното ни приближаване бе явно неприятно за него, защото ни даде да разберем, че няма да ни пусне по-близо. Дистанцията, на която го доближихме бе около 30 метра и бе достатъчно близо, за да преценим че трофея едва ли надвишава 102-103 инча. Арчи отпусна вече готовия за стрелба лък и внимателно отстъпи от застаналия заплашително срещу нас бик. Оставихме срещата с големия трофей за следващият ден, ако не намерехме по-голям екземпляр. Тъй като бяхме близо до лагера, а и нямахме какво друго да правим, решихме да продължим пеша, в случай че видим сред палмите някое диво прасе или бивол. Беше интересно да разберем, че ниските палми, на които така се любувахме бяха по-стари и от най-старите дървета в гората. Многобройните термитници, които срещахме по пътя си бяха изоставени отдавна и с истинско учудване забелязах, че в един от тях все още кипи дейност. Вече бяхме на около 2-3 км от кемпа и се движехме покрай речното корито, когато сред дърветата пред нас видяхме стадо биволи. Снижихме се и прокрадвайки се сред гъстата, зелена растителност, се доближихме до животните.
Странното поведение на Арчи привлече вниманието ми. Вместо да се движи с плавни и бавни движения, той започна да прави непривични жестове и с отсечени удари започна да се потупва по гърба, краката и ръцете. Скоро след като го настигнах, разбрах какво прави. Вече знаех на теория, че ухапванията на зелените мравки, които бяха деликатес с вкус на цитрус за аборигените, са много болезнени. Бяхме преминали под дърво, обитавано от зелени мравки и те буквално бяха наскачали върху нас. Докато вниманието ни бе отвлечено от този тъй незначителен, но ефективен неприятел, една женска с гигантски рога се бе приближила сред дърветата и Арчи реши да стреля. Все още под угрозата от хапещите го зелени мравки, Арчи коленичи и зачака движещото се към нас животно. С опъната тетива виждах как ловеца безпомощно се гърчи от ухапванията на досадните буболечки, но стоически очакваше кравата да застане в най-добрата за стрелба позиция. Мъчението не трая дълго и в секундата, в която бе възможно, той освободи тетивата и стрелата се заби над рамото на животното. То се обърна и с неразбиращ поглед се взря в Арчи – дори не бе разбрало, че е ударено. Арчи се пресегна да постави нова стрела, но това му движение изплаши биволицата и тя побягна. Наблюдавахме я поне 5 минути как бавно, с неуверена походка се отдалечава. Арчи реши да не я преследваме през нощта, а да се върнем на другия ден. Слънцето вече залязваше и трябваше да се прибираме в кемпа, но както си стояхме притихнали и наблюдавахме отдалечаващото се ранено животно, пред нас на 15 метра излезе голямо, черно прасе. Арчи, с трепераща от вълнение ръка постави стрела в лъка. Междувременно, към спрялото се точно пред нас прасе, от буша се присъединиха още три. Прасетата, явно привлечени от големите, твърди като камък червени плодове на палмите, се спряха пред Арчи и улисани в неистово усилие да извадят ядките от нападалите по земята плодове, не усетиха как Арчи изстреля стрела и прониза черния глиган. Не можех да повярвам на очите си, животните дори и не помръднаха, а уцеления глиган продължи яростно да се опитва да сдъвче захапания плод.
-Стреляй пак – прошепнах на Арчи. Той зареди нова стрела и прониза следващото прасе. Този път животното, явно по-болезнено прие принзалото го острие, защото изквича и побягна. Всички се разбягаха в различни посоки. Успях да проследя ранените, второто животно падна на не повече от 20 метра от нас и в предсмъртен гърч започна да рита във въздуха. Големият, черен глиган проследих с поглед между дърветата. Неуверената походка, с която се придвижваше, ни подсказа, че няма да го бъде още дълго. Наблюдавахме го известно време как седеше на място, след което се олюля и полегна на една страна. Вече бе станало доста тъмно и ако искахме да спим в кемпа, а не в джунглата трябваше да побързаме, докато все още се виждаше. На другият ден, още призори, се запътихме към мястото на вечерната стрелба. Първо открихме едното прасе, на мястото, къдото очаквахме да видим второто, открихме следи от динго. Единственият хищник в Австралия ядно ни бе отнел трофея. След бърза фотосесия последвахме кървавата следа на бивола. Открихме го на около 150 метра от мястото на изстрела. Това бе уникален трофеен екземпляр – женската бе с рога с размер близо 100 инча.
Доволни от успеха прибрахме рогата в джипа и продължихме пътуването си към равнината. Още със стъпването ни на равното поле видяхме един наистина внушителен воден бивол, чийто рога се отличаваха от рогата на останалите животни в стадото. Зарадвахме се поради две причини. Първо трофея бе наистина това, което искахме и второ – нямаше да се налага да се друсаме отново в пустинята. Арчи скочи от колата и заедно се запромъквахме под прикритието на сухите чимове трева. Успяхме да се промъкнем на около 80 метра от бика и точно тогава късметът ни напусна. Биволът ни видя сред редките треви и побягна. Последвахме го, ниско приведени. Водният бивол беше спрял и гледаше с интерес нашето придвижване към него. Тъкмо, когато Арчи вече го приближаваше на изстрелно разстояние, бика отново се отдалечи. Това упражнение започваше да става досадно и Арчи реши да се пробва от по-голяма дистанция. За пореден път ловеца на четири крака премина последните метри, които бика позволи да го доближим, застана на колене и опъна тетивата – сега или никога и тъкмо, когато очаквах изстрела, бика се завъртя и тръгна надясно, скъсявайки дистанцията до ловеца. Арчи го изчака да застане в най-близката до него позиция и стреля. Стрелата изсвистя и се заби на една педя над рамото на бивола. Стори ми се, че видях как дори премина и падна от другата му страна. Биволът подскочи и побягна. Измина стотина метра и започна да ходи, след което спря. Хриптящата му кашлица ни подсказа, че стрелата е пронизала белия му дроб. Голямото животно се олюля и падна на земята в предсмъртни конвулсии. Не можех да повярвам – от изстрела до момента, в който падна гиганта, бяха минали не повече от 40 секунди. Изчакахме професионалния ловец да дойде с пушката си и така доближихме падналото животно. Рогата му бяха огромни, беше трудно да хване и двата рога заедно и когато го премерихме се оказа близо 106 инча. Всички бяхме доволни от този лов, аз имах уникални кадри за няколко епизода на Ultimate Shot, Арчи имаше своя трофей, който най-вероятно беше #2 в Книгата за рекордите на Сафари клуб, а Safari Season имаше поредните 100% успеваемост в организираните ловни експедиции досега в търсенето на Арчи на неговото „Перфектно попадение“.
Автор на текста : Владимир Дончев
Автор на снимките : Владимир Дончев
