Сафари в Уганда с Арчи Несбит
На 21.07. Рано сутринта хванах самолета за Брюксел, където трябваше да се срещнем с Арчи и заедно да пътуваме до Ентебе, втория по големина град в Уганда, разположен на брега на езерото Виктория. С голямо нетърпение очаквах отново да участвам в лова на тази жива легенда – най-добрия ловец с лък в света. С всяка изминала минута, която ме приближаваше към крайния срок за качване в самолета, притесненията ми нарастваха, защото Арчи не идваше и не идваше. Ще направя малко отклонение от историята, за да споделя, че тези редове ги пиша на брега на красиво езеро пред базовия кемп и в тръстиката и гъстия папирус на 20-30 м от мен дочувам доволното пръхтене на самотен хипопотам. Камерата е до мен, защото всеки ден между 5 и 6 часа, точно преди свечеряване в малкото заливче отпред се появяват две кралски кобри и с надеждата да ги снимам, съм се изтегнал удобно в един стол на брега и си припомням изминалите два ловни дни. Само два дни, а толкова много за разказване! Без повече отклонения, освен ако хипопотама не излезе, продължавам разказа си. Почти предчувствах, че ще пътувам отново сам, когато с радост забелязах върлинестата фигура и буйния перчем на Арчи, който с разтревожен поглед ме търсеше в тълпата. Помахах му сред многото пътници, наредени пред входа на ръкава за качване в самолета и той с облекчение дойде и разтърси ръката ми. Оказа се, че свръх модерното летище на Брюксел има понякога обикновените проблеми с неизправна техника. За наше щастие този път служителката, използвайки груба сила, бе успяла да накара принтера да изплюе билета на Арчи. Полета бе дълъг и около 11 часа вечерта след едночасов престой в Кампала, столицата на Уганда, пристигнахме в Ентебе, втория по големина град. На летището ни очакваше дълга опашка за закупуване на визи. 50 долара на човек – това бе условието чужденците да преминат жълтата линия на паспортния контрол. Посрещна ни нашият домакин – възрастен мъж с кафяво лице и напълно побеляла гъста коса – Кака Матама, това бе името на легендарния ловец на слонове. Натоварихме багажа на Ландроувъра и се запътихме кам луксозния хотел, където ни настаниха. Отпочинахме и на сутринта поехме с джипа през претъпканите улици на града. Отне ни около два часа да се измъкнем от хаотичното движение. По пътя постоянно ни съпровождаше една и съща монотонна картина – еднотипни едноетажни къщички, построени от саморъчно направени глинени тухли само с една врата и без прозорци. Имах усещането, че цялото местно население живее край пътя. За разлика от повечето африкански страни, Уганда разполага с плодородни почви, а близо 80 % от населението се занимава със земеделие. Покрай нас постоянно минаваха огромни тирове, отрупани със зелени банани – в Уганда растат четири вида от този вкусен плод. След шестчасов път с джипа, най-накрая стигнахме кемпа. Още отдалеч се виждаше, че мястото е добре подбрано. Имаше невероятна гледка към езерото, в което плуваха огромни острови от папирус. Намирахме се на брега на Мбуро, на 240 км от Кампала. Околните планински възвишения, обрасли с акациева растителност и огромни кактусови дървета, както и гъсто обраслите брегове с папирус, висок повече от три метра, създаваха уникални условия за дивите животни.
Пристигането ни в това райско кътче, може би едно от последните такива, останали в Африка, необременени от интензивен лов, ни накара да се чувстваме като първите хора, стъпили тук. Кемпа бе доста добре оборудван с няколко огромни военни палатки. Във всяко от спалното помещение над отлично изпънатите завивки на леглото висеше и задължителната мрежа против комари. В средата на кемпа над незагасващия огън изпускаха пара два огромни катранено-черни чайника, които обслужваха домакинските нужди на готвача, както и портативната баня наблизо сред дърветата. Арчи веднага тества лъковете си и хапнахме фантастично приготвена талапия, уловена същия ден в езерото Виктория. Бяхме я купили няколко часа по-рано по пътя към кемпа, а шофьора на джипа я окачи на предната броня, така както и многото други коли, които видяхме по пътя. След обилната вечеря, полята с червено вино, се разположихме край лагерния огън, където Моджо ни разказа няколко удивителни ловни истории от неговия живот. Всички те бяха реални и дълго след като си легнахме сънувахме 100 паундови слонове и хищни леопарди, които възрастния мъж бе ловувал. Сутринта се събудих от приятния аромат на горещо кафе, поднесено от усмихнатия до уши Алекс. Това кафе, сервирано всяка сутрин в 4.30 правеше ранното ставане много по-поносимо. Първият ни ловен ден щеше да бъде в обширните територии, граничещи с резервата Мбуро. След двучасово пътуване с ланроувъра, което честно казано проспах, се събудих почти по светло, когато джипа слезе от асфалтовия път и тръгна по утъпканите в тревата следи от гуми. Сред групите храсти все по-често започнахме да виждаме стада зебри. Тук-там имаше още по-големи групи от местни домашни крави с огромни рога – осигураващи около 90 % от месото за страната. Имаше и много стада импали. Арчи беше толкова превъзбуден от гледката, че при първия си изстрел не можа да се съсредоточи и пропусна огромна импала. По-късно през деня навакса несполучливия изстрел – уби едно горомно топи с тежкия 80 паундов Mathews MF Monster, с двоен кам, а стрелата на Trophy Ridge blast 300, weighted inserts 750 gr с двойното острие Magnus 165 gr премина през рамото и гръдния кош на животното, излизайки му от другата страна. Животното подскочи като ужилено и препусна към един кактус, където издъхна за не повече от половин минута. Нашия РН беше искрено изненадан от възможностите на това оръжие. Бивайки за първи път на лов с лък, той имаше големи съмнения към успеха на нашето начинание. Беше истинско удоволствие да заснема очудената му физиономия, с която разглеждаше смъртоносната стрела. Тази рядко срещана антилопа, обитаваща предимно югоизточна Африка беше и първата от вида си, отстреляна с лък. Това автоматично я правеше световен рекорд според регистрите на Сафари клуб. След бързата фотосесия, нашия водач, видимо доволен от обрата на лова ни посъветва да се приберем в кемпа, за да обработим месото на животното, което според него беше много вкусно. Скоро се убедихме в истиността на това твърдение, когато на вечеря хапнахме чудесен стек от топи с гарнитура – пюре от зелени банани. Всичко след това протече като дежа вю на първата вечер и неусетно отново бях с горещо кафе в ръка , на следващата сутрин в моето легло.
Вторият ловен ден започна като копие на първия. Неуспешно издебнахме невероятно голяма импала, която подплашена от звука на мощния лък на Арчи, подскочи в последната секунда и така избегна смъртоносното попадение. Този 80 паундов лък и утежнените стрели имаха невероятна пробивна сила, но това бе за сметка на скоростта на изстрела, което даваше възможност на по-пъргави животни при далечен изстрел да избегнат смъртта. Последвахме голямата импала, която се насочи към границата на резервата – поле, разделено от големи бели камъни, указващи до къде може да я последваме. Импалата устремно полетя към спасителната част на резервата, присъединявайки се към спокойно пасящото стадо от други импали. Седяхме и гледахме в нея известно време, надявайки си да се върне в разрешената за лов територия. Междувременно тракерите разпънаха няколко сгъваеми стола и маса, канейки ни да похапнем прясно нарязани ананаси, джак фрутс и манго, както и да изпием чаша ароматно кафе. Не след дълго поехме в търсене на нови трофейни животни. Многобройните издебвания и изпълнените с напрежение ловни ситуации щяха да станат част от бъдещия филм, за чието снимане бях там. Около 14, часът, в който слънцето стремглаво започваше да слиза от най-високата си точка, успяхме да издебнем изключително красива импала . Изстрелът от около 50 м намери рамото на животното и стрелата премина през тялото й и отново излезе от другата страна. Импалата направи отчаяно усилие да избяга, но силите й стигнаха само за няколко скока и изведнъж се строполи на близо 60 метра от мястото, където бе пронизана. Рогата на импалата бяха елегантно завити в средата и леко отворени към върха. Големината на този трофей бе възхитителна и най-вероятно щеше да бъде поредният световен рекорд на Арчи. След задължителната фотосесия, натоварихме антилопата в джипа и поехме по обратния път през сякаш безкрайните долини, покрити с ниска изсъхнала трева и самотните зелени участъци около сянката от 10-15 метровите кактуси тук-там. Камерата ми почти не спираше да снима многобройните стада импали, зебри и прокрадващите се дайкъри и ориби. Най-интересни ми бяха невъзмутимо гледащите ни бушбоци от високите си наблюдателници – двуметрови термити. В следващите няколко дни ловът продължи като по учебник – ранно ставане и започване на лова точно по изгрев слънце. За любителите на огнестрелното оръжие само ще спомена, че лова с лък изисква издебването на дивеча на стрелкова дистанция не по-голяма от 50-60 метра. Въпреки това условие, нашият професионален ловец успя да ни осигури безброй възможности да доближим ловуваните антилопи на такава дистанция и през следващите дни Арчи се сдоби с няколко уникални трофея на Eastern Bohor Reedbuck – световен рекорд, Defassa Waterbuck – световен рекорд и една много красива зебра на Грант. Всички тези ситуации успях да заснема с моята хай дефинишън камера, за да ги направя едно незабравимо преживяване за 33-те милиона почитатели на телевизионното шоу на Арчи, Ultimate Shot в Америка.
Днес, 27.07. над кемпа се изля истински тропически дъжд. На сутринта отново ме събудиха в 5.30 с обичайната чаша кафе. Нашият домакин, видял непрогледната мъгла, покрила кемпа и с охота отложи тръгването ни, за да се подобри видимостта. Пътувахме с джипа на доста по-кратка дистанция и посетихме съвсем нови ловни полета. Пейзажът бе идентичен с видяния предните дни като изключим обраслите с бодливи храсти хълмове, през които набързо преминахме още в началото. Там успяхме да зърнем за няколко секунди много добър бушбок, но когато Арчи опъна лъка си, животното бързо изчезна от обраслия с кактуси термитник, върху който стоеше. В следващите 30 минути безуспешно се опитвахме да открием беглеца сред групите храсти. Продължихме с джипа към равнинните райони на езерото. Там имах невероятния шанс да видим и заснема забранените за лов чакали. Малко след това попаднахме на голямо стадо импали, една от които привлече вниманието на Арчи с невероятно красивите си и големи рога. Слезнахме от джипа и под прикритието на няколко големи групи храсти успяхме да доближим нищо неподозиращото животно. Добре скрит във високата пожълтяла трева, той опъна лъка си. Този път стреляше с лък Bear Caurnage 75 паунда с един кам. Секундите сякаш се удължиха в очакване на изстрела и мощния тласък на стрелата Trophy Ridge rocket 400 с тройно 100 gr острие да полети устремено към сърцето на импалата. Сякаш на забавен кадър наблюдавах как стрелата почти бе достигнала животното, когато то инстиктивно приклекна. Бързото му движение не бе достатъчно да избегне попадението, но острието на срелата се заби не в сърцето на животното, а в неговото рамо. Всички мислено се приготвихме за преследване. Тракерите лесно ни насочваха по следата, докато бяхме в откритата тревиста територия. Нещата, обаче рязко се влошиха, когато установихме, че импалата се е насочила към хълмовете, покрити на места с трудно проходима растителност. Въпреки това продължихме да следваме дирята под дебелите сенки на кактусовите дървета и многобройните увивни растения по тях. Най неприятни бяха белите акациеви храсти, чиито клони бяха покрити с няколкосантиметрови бодли. Така следвахме кръвта около час, когато тракерите ни дадоха знак да спрем. Всички застинахме на място и с любопитство се опитахме да разберем причината за това. След дълго и внимателно оглеждане на буша пред нас, успях да разбера причината за внезапното ни спиране. Сред сплетените бръшляни и кактуси на 50-60 м пред нас , сред малка пролука в буша, успях да зърна червеникавата козина на импалата. Това бе и последното нещо, което видяхме от нея. Вятърът я бе предупредил за нашето присъствие и тя с няколко скока изчезна. След кратко съвещание с тракерите, Моджо реши да оставим преследването за по-късно, като извика на помощ някой от местните ловци с куче. Тръгнахме надолу по склона, като на всеки няколко метра един от тракерите маркираше дърветата с голямото си мачете. Вървейки по пътя ни, минавайки покрай една от многобройните дупки в земята с диаметър 60-70 см, бях изненадан от млад Warthog. Прасето, изплашено от мен изкочи от скривалището си и за секунди изчезна в буша. След смешната случка, двамата с Арчи започнахме да проверяваме всяка подобна дупка, хвърляйки в нея пръчка или парче кактус. Опитите ни, обаче останаха безуспешни, може би за наш късмет. Достигайки края на буша, решихме да починем в сянката на огромно кактусово дърво. Докарахме джипа и тракерите услужливо ни опънаха познатата трапеза – три стола и две масички от дебел брезент. Отново се насладихме на местните, екзотични за нас плодове и докато пиехме кафето си, погледите ни бяха привлечени от многобройните лешояди, които започваха да кръжат на километър от нас. Причината за внезапната им поява бе ясна – умиращо или мъртво животно. С надежда да открием нашата импала, бързо се качихме на джипа и потеглихме към вече внушителното ято от 30-40 големи лешояда, кръжащи около предполагаемата жертва. Почти бяхме стигнали мястото, когато ориентирът ни изчезна. Като по чудо птиците бяха напуснали небето над нас – вероятно вече разкъсваха трофея ни. Идеята, че докато достигнем мястото, няма да е останало нищо, накара шофьора ни да натисне педала на газта. Ландроувъра заподскача по неравния терен, минавайки през храсти, тръни и дървета. Намерихме лешоядите на едно възвишение и те с недоволни крясъци оставиха плячката си. Останките бяха на импала. Тракерите бяха сигурни, че е убита и ядена от леопард. Ясни следи от мощната челюст на леопарда личаха на муцуната на антилопата. С тази захапка хищника фактически оставя жертвата си без въздух и тя умира от задушаване.
Побързахме да се махнем от мястото, тъй като петнистите котки бяха непредвидими, когато някой се опитваше да отнеме плячката им. Поне така знаехме от горчивият житейски опит , който нашия домакин ни бе споделил пред лагерния огън няколко вечери по-рано. Решихме докато очакваме кучетата да видим за друга импала. Не беше трудно да открием разпръснатите из долината групички от по 6-7 животни. Още във второто стадо, което открихме, видяхме внушителен екземпляр. При вида на трофейното животно всички се снишихме към земята и прикрити от храсти и кактуси се прокраднахме към стадото. Част от импалите ни усетиха и надигнаха глави в готовност да побягнат. Бяхме вече в обсега на сигурният изстрел и Арчи без да се двоуми вдигна 75 фунтовият Carnage на Беар и опъна тетивата. Животното бе застанало в диагонал като задницата му бе обърната към ловеца. Изстрелът бе перфектен, забивайки триострата стрела в десния хълбок на животното – тя премина като на шега през цялото му тяло и само облачето прах далече зад импалата ни показа накъде е отлетяла след това. Смъртно ранената антилопа подскочи високо във въздуха и побягна зад близката група кактусови дървета. Бързо последвахме животното в посоката на бягството, но при преследването Арчи стъпи в скритата под земята дълбока дупка от прасе. Падането бе доста неприятно за ловеца в чиято дясна ръка бе попаднало острието на една от стрелите в колчана му. Бързо запечатах дълбоката раната с помощта на едно от чудесата на съвременната медицина – спрей, който след напръскване образуваше тънък, но здрав и еластичен, прозрачен слой върху кожата. Междувременно тракерите бяха открили импалата и я носеха към нас. Въпреки сериозната рана, Арчи се втурна към тях и радостно огледа трофея си. Водачът ни премери красивите рога на импалата – 29 инча бе дължината на всеки един от тях, което означаваше, че това е новият световен рекорд. Докато правех фото сесията за известния ловец забелязах, че към групата ни се е присъединил още един човек. Новодошлият бе местен ловец и заедно със своите кучета се бе отзовал на обаждането на нашият водач, за да ни помогне в търсенето на раненото сутринта животно. Оказа се, че той и двете му ловни кучета, неизвестна порода, бяха дошли пеша от 15 километра през буша под палещите лъчи на слънцето и още в началото на търсенето и двете легнаха уморени в сянката на кактусите, отказвайки да следват кървавата диря. Това не попречи лова да продължи, защото водачът им се оказа по-добър от куче-кръвоследник и бързо ни насочи по загубената диря. Следващите 3 часа с негова помощ проследихме движението на ранената по-рано през деня импала. В крайна сметка от поведението й и спрялата кръв от раната, преценихме, че животното не е фатално ранено и оздравяването му е въпрос на дни. Ако някой от екипа имаше и най-малкото съмнение, че импалата е в лошо физическо състояние щяхме да продължим преследването й, но това не бе така и след кратко съвещание между ловният ни водач, местните тракери и официялния ловен наблюдател, те единодушно решиха, че здравето на това животно не е застрашено. Въпреки това Арчи знаеше много добре, че ще трябва да заплати за неуспешният си изстрел същата равностойност като за успешен. Това е една от многото разлики, която отличава ловът с лък от ловът с огнестрелно оръжие. В случай на раняване на животно без засягането на витални зони, прорезните рани, причинени от острите като бръснач остриета на стрелата заздравяваха за часове, докато травмите, причинени от ръзкъсванията при проникването на куршума често биват причина за вторични поражения за животното.
След многочасовото преследване с удоволствие се насладихме на освежаващ душ в портативната баня на кемпа. Под нестихващият грохот на наближаващата буря опитахме кулинарното чудо, което Алекс – готвачът ни бе приготвил за вечеря. Той ни изненада с шишове от рийдбок и варени картофи. В комбинация със студена бира този мехлем за душата бързо ни накара да забравим за дългото преследване в буша. Остана само спомена за новия световен рекорд от импала, който оказа се е едно от най-сериозните постижения за отстреляна импала въобще с всякакво оръжие. Дъждовните капки тъкмо започваха своята приспивна песен по покрива на палатката ми, когато успях да се мушна в уютните завивки, добре скрит от гладните комари под тънката мрежа над леглото ми. Сутринта на 28.07. беше влажно и мъгливо, с джипа на няколко пъти преминавахме през големи локви. Дъждът навсякъде беше освежил повехналата и пожълтяла от жегите растителност. Цяла сутрин обикаляхме буша с надеждата да зърнем в сенките върху някой термитник срамежливия бушбок. Този вид антилопа беше нашата цел и бяхме посветили деня си на неговото търсене. Ако успеехме, това щеше да е първият Nile Bushbuck, отстрелян с лък. Още в първите няколко минути, Арчи се опита да стреля по един, промъквайки се сред доста високата акациева растителност. Изстрелът му беше неуспешен, поради неточното измерване на дистанцията до него – трънаците бяха прекалено гъсти. Чак на смрачаване, когато бяхме загубили надежда, че денят ни ще завърши с успех, късмета ни се усмихна.Едно от местните момчета ни показа място край блатата, където преди часове бе видял бушбок. Не можахме да повярваме на очите си, когато в далечината, в подножието на хълма, върху който бяхме почти на брега на блатото, видяхме червеникавият гръб на мъжки бушбок. Арчи и Моджо бързо се спуснаха към заетото с вечерята си от зелена трева животно. Един необитаем термитник ни помогна да останем незабелязани. Леко приведени сред пожълтялата висока трева, успяхме да се доближим до термитника и от неговата височина Арчи изстреля с Беър-а си смъртоносна стрела /Trophy RIDGE BLAST 350 ARROWS-400gr TROPHY RIDGE ROCKET AEROHEAD 100gr 3 blade broadheads /. Бушбокът подскочи, успя да пробяга 30 метра до група високи храсталаци, където по движението на върховете на тревите разбрахме, че животното издъхва. Тракерите вече тичаха към нас от върха на хълма, въодушевено ръкомахайки и сочейки към мястото, където бе паднало животното. Още преди да успеем да ги предупредим да внимават за смъртоносните му рога, те вече го влачеха към нас. Стрелата го бе умъртвила за не повече от 15-20 секунди и сега всички бяхме живи и здрави, и изключително доволни, че имахме поредният световен рекорд.
Вечерта на чаша вино, обсъдихме преместването си в друга ловна територия на следващия ден. Там ни очакваха още видове, никога недобивани с лък, като например призрачната антилопа ситатунга, обитаваща непроходимите блата. Искахме и бушпиг и може би, ако имахме късмета да видим някой престарял еланд. За да подсили всичко това, Моджо ни сподели, че има информация за голямо стадо Nile Buffalo – едно от най-опасните животни, също никога неотстрелвано с лък. На 29.07. още в 4 часа сутринта, тракерите започнаха да събират необходимите вещи и малко след 9.00 бяхме готови да тръгнем към новия лагер. Пътя бе около час и половина бясно каране с джипа по неравните междуселски пътища. Спряхме за малко в една клиника, където заведохме Арчи при един местен доктор. Той ни прие и си сложи страховита кожена престилка, подобна на месарските. Раната, която Арчи бе получил предния ден, падайки по време на преследването на ранената импала, се оказа доста по-тежка, отколкото изглеждаше първоначално. Дълбоката рана на лявата му китка се нуждаеше от няколко шева. Докторът погледна ръката и започна да я шие без да постави каквато и да било упойка. След 15-тина минути в ръцете на огромния африкански доктор, Арчи излезе от кабинета му с видимо облекчение на лицето. Продължихме пътуването си към кемпа като от време на време неблагоразумно заспивахме в бясно движещия се джип. Всеки път се събуждахме от неприятен удър във вратата или страничното стъкло, предизвикан от безумните маневри за избягване на многобройните дупки. Най-сетне видяхме табелата, оказваща, че наближаваме природен резерват Катунга. Когато Моджо ни разказваше за това място и за многобройните стада от Waterbuck и Импали, аз с недоверие пропусках думите му край ушите си. Сега обаче, с преминаващата гледка пред очите ми, си дадох сметка, че всичко разказано от него е вярно. Видяхме спокойно пасящите уотърбоци – имаше поне няколко стада от по 20-30 животни съвсем наблизо да нашия кемп, разположен на брега на блатото. Побързахме да се приготвим за първия ни ловен ден тук, в тази необикновена част на Уганда. Въпреки, изгарящото ни желание да тръгнем веднага на лов, нашия домакин ни успокои, че за ситатунга трябва да тръгнем по-късно, на свечеряване. Изпихме следобедното си кафе под съпровода на едри дъждовни капки и след това се насочихме към блатата. Придвижвайки се с джипа сред новата територия, забелязахме няколко изключително големи екземпляра уотърбок – около 35-36 инча дължина на рогата. Случая ни срещна и с едно наглед болно животно, което отдалече изглеждаше, че накуцва. Приближавайки е се обаче, Арчи отбеляза нещо изключително и необикновено, за което със сигурност много зоолози биха дали мило и драго, за да видят с очите си. Младото животно имаше всички външни белези на уотърбог, но задните му копита завършваха с дълги извити назад нокти, точно като на ситатунга. Всички бяхме изумени – възможно ли беше това да е кръстоска между лотърбог и ситатунга? Не можахме дълго да наблюдаваме интересният хибрид, защото подплашен от внезапния интерес, женската изчезна в гъстата блатна растителност. Скоро дъждът се усили и за да избегнем риска от затъването на джипа в блатотото, продължихме обиколката си пеша. Скоро, мокри до кости и пълни с вода обувки, вече ни беше все едно дали ходим в блатото, или по мочурестия бряг. Околният пейзаж бе толкова див и пълен с живот, че ми бе доста трудно да не си представя, че съм в Джурасик парк, особено, като се имаше предвид и непосредственото присъствие на няколко големи хипопотама. Вървяхме сред трастиките и папирусите, непосредствено до брега на блатото. На няколко места почти ни се наложи да навлезнем във водата. Дъждът все още ръмеше, но никой не му обръщаше внимание, защото всички бяхме чули заплашителното пръхтене на голям ситатунга откъм блатото пред нас. Водачът и тракерите бяха спрели и напрегнато гледаха в една и съща посока. Там, почти наполовина във водата, видяхме голям мъжки екземпляр, който явно ни бе забелязал отдавна и само очакваше някой от нас да помръдне, за да изчезне в тръстиките. Животното приличаше на огромен бушбок със съответните големи усукани рога. Като знаех колко опасен може да бъде раненият бушбок си представях какво може да ни се случи, ако Арчи не успее да „закове” на място това животно. Най-удивителното нещо, което успях да забележа, докато изчезваше в тръстиките беше походката му. Той сякаш стъпваше по водата – илюзия, създадена от дългите нокти, с които завършваха копитата му и които му помагаха да се задържи над водната растителност. Нищо, което бяхме виждали досега, не можеше да се сравни с това животно.
Вече бе станало доста тъмно и с оглед на нашата сигурност, решихме да излезнем от блатата и да се върнем в кемпа. Там се преоблякохме набързо и хапнахме невероятно приготвения стек от импала. Не се задържахме дълго край огъня, защото всички бяхме уморени от многобройните силни преживявания през деня. Трябваше да сме готови за утрешния ден – за срещата ни с големите уотърбоци и призрачната ситатунга. През нощта на няколко пъти се събуждах от приятното почукване на дъждовни капки върху покрива на палатката ми. На сутринта след топлото кафе ни очакваше неприятна изненада. Гъста мъгла бе обвила кемпа и видимостта бе само няколко метра. Условията бяха абсолютно неподходящи за лов. Изчакахме мъглата да се разнесе, след което поехме по познатия път към блатата. Вятърът бе неподходящ и се наложи да изминем дълъг път до отсрещния бряг на блатата. За да можем да следваме брега, без да бъдем забелязани или по-точно усетени от чувствителното обоняние на ситатунгата, вървяхме през мочурища, пълзяхме през непроходими, обвити с лиани храсти и дървета и през цялото време чувахме хипопотамите. Гъстата растителност бе като стена, ограждаща блатото и въпреки нашето желание да не се мокрим в калните води, на няколко пъти се наложи да нагазим до колене в гъстата тиня, за да можем да продължим напред в търсенето на мистичната ситатунга. След близо час без успешно промъкване, на едно от няколкото места, където блатото се виждаше между непроходимия буш, нашият водач Алекс, огромен негър ни даде знак, че е видял нещо. Той първи бе излязъл от буша в откритата зона и пръв бе видял нещо в блатото. Какво бе видял можехме само да гадем, докато не се промъкнахме до неговата позиция. Безшумното промъкване, докато газех гъстата тиня е едно от най-абсурдните неща, които можеш да направиш. След много мъки да не издаваме оглушителното „шляп” , докато изваждахме краката си от тинята, успяхме да видим причината, поради която Алекс ни беше поставил в бойна готовност. В средата на блатото, леко прикрит от папируса, спокойно пасеше един ситатунга. Кафеникавото му тяло бе ясно различимо в блатната растителност. Вдигнах камерата, защото от позицията си имах невероятна видимост за снимане. Арчи обаче трябваше да продължи напред, защото растенията, прикриващи тялото на ситатунгата от него, можеха да отклонят стрелата и да провалят така бленуваният от него успешен лов. Имаше възможност само за един изстрел и Арчи щеше да го направи само, ако бе абсолютно сигурен. Времето сякаш бе спряло и като на забавен кадър видях как Моджо се полюшна и за малко да падне във водата. Успя да се задържи, но от рязкото движение се изплаши някакъв уотърбог, който не бяхме забелязали досега и който с оглушителен шум избяга навътре в блатото. Ситатунгата не бе забелязала рязкото движение на нашия водач, но притеснена от бягството на другото животно се надигна от водата и с тревожен поглед започна да оглежда брега, където бяхме. Имах чувството че погледът му премина през мен. За малко се задържа върху ми и отмина нататък. Маскировката, с която всички се бяхме дегизирали, ни правеше невидими за дивите обитатели. През обектива на камерата можех да видя и реакцията на ситатунгата и опънатата тетива на лъка MATHEWS MF MONSTER–80#- twin cam в ръцете на Арчи. Стрелата се опитваше да намери подходящата витална зона, но животното не спираше да се движи. Очаквах изстрелът във всеки миг, но вместо това животното реши, че е по безопасно да последва избягалия преди малко уотърбог. Огромното разочарование можеше да се усети във въздуха – и Арчи, и ловеца, и водачите, и аз бяхме на секунда от успешния завършек на този труден лов. Изглежда, че призрачното същество нямаше никога да бъде уловено от ловец с лък. Посърнали, изморени и целите мокри, се насочихме към възвишението на блатото, където бе разположен кемпа. По пътя ни обаче съдбата ни срещна с невероятен екземпляр на уотърбог. Легнал по средата на една поляна, той спокойно се препичаше на слънце. Рогата изглеждаха невероятно големи и ловният ни водач с възбудено движение даде на Арчи да разбере, че това ще бъде неговото животно.
Без да чака допълнително подканяне, той извади стрела TROPHY RIDGE BLAST 300 ARROWS with weighted inserts-750gr, MAGNUS 165 gr 2 BLADE BROADHEADS от колчана на кръста си и внимателно я постави на лъка. Придвижваше се бавно и внимателно, без да прави резки движения и без да поглежда към очите на животното. Разтревожени от нашественика, женските, които допреди малко спокойно пасяха около мъжкия, се разбягаха. Тогава и той се надигна с намерението да ги последва, но беше вече късно. Арчи отпусна тетивата и стрелата премина без никакво усилия през рамото на голямото животно. Уотърбока подскочи и побягна. Бягството му бе доста кратко, защото на 40 метра силите го напуснаха и той се олюля. За миг запази равновесие, след което се свлече на земята в предсмъртна агония. Всички бяхме доволни от невероятния трофей. При всички положения това щеше да бъде новия световен рекорд! След като го прибрахме с джипа в кемпа Арчи го премери. Оказа се, че рогата му са с дължина от 33 инча. Това беше уникално постижение, на което повечето ловци с пушка можеха да завидят. След като тракерите разфасоваха месото с Арчи решихме, че ще е добра идея, ако раздадем месото на местните. Идеятата е, че когато получават безплатно месото от убитите от ловците животни, няма да има нужда те да бракониерстват. Изпълнихме каквото бяхме решили, като за целта събрахме цялото близко село и местният вожд, съвместно с Моджо надълго и нашироко им разясняваха как и защо ще получават всеки път безплатно месо, когато чужденците успеят да ловуват. Изглежда идеята се хареса на повечето от изплашените бедно облечени хора, защото ни изпратиха с шумни радостни подвиквания и ръкопляскания.
Сутринта на 31.07.2011 си дадохме сметка, че ни остават само два дена лов, а все още не сме се сдобили с основния трофей, заради който бяхме дошли тук. Призрачната ситатунга си оставаше все така недостижима и имагинерна сред безкрайното блато. Тръгнахме с джипа към блатата доста късно, около 07:00-07:30 с надеждата, че мъглата, стелеща се като лепкава пелена над тръстиките ще се разкъса(Снимка № 56-58). Но надеждите ни се оказаха напразни, както и двучасовото ни лутане сред сивите силуети на околните дървета и храсти. Слънцето не искаше да се покаже зад плътната пелена, покрила блатата. Около 10:00 часа, тотално подгизнали и изтощени, се прибрахме в кемпа, без да сме постигнали нищо. Сякаш някакво проклятие тегнеше над нас. И за да потвърди суеверието на нашия водач, слънцето се показа точно, когато се прибрахме. Мъглата се разпръсна пред изгарящите лъчи и блатото се ширна на хоризонта. Високия хълм, на който бе построен кемпа точно над блатото, ни отваряше страхотна панорама към околноста. Без да кажем и дума, всички се спогледахме и тръгнахме обратно към блатото. Слънцето припичаше приятно и загряващите му лъчи ни караха лениво да пристъпваме след тракерите. След половин час отново бяхме в блатото. С пълно безразличие следвахме водачите ни, защото знаехме че ситатунгата може да се види само по здрач, точно преди хипопотамите да излязат от водата. Безразличието ни бе отнесено като прах от вихрушка, когато един от тракерите, който бе най-отпред закова на място. Спряхме и зачакахме – сигурно бе видял някой уотърбог. Той ни даде знак да се приближим внимателно. Очаквах, че ни вика, за да заснема някой голям мъжкар и направо замръзнах на място, когато от новата ми позиция, до която се прокраднах, ми разкри следната картина(Снимка № 59-62). Два мъжки ситатунга спокойно пасяха пред мен. Водачът ни направи знак да се прикрия, но вече бе късно– зад мен някой от тракерите счупи клонче и едното от виторогите блатни обитатели надигна глава и започна да се оглежда. Бях изправен в цял ръст, с насочена към него камера, на около 35-40 метра. Вперените в мен очи обаче скоро се отместиха, маскировката ми отново се оказа перфектна. В това време Арчи също бе успял да се доближи зад мен и да опъне лъка си MATHEWS MF MONSTER. Не можех да го видя, защото цялото ми внимание бе върху ситатунгата, но почти усетих лъка му и когато чух свистенето на стрелата, бе вече късно животното да направи каквото и да е. Рязкото и движение безпогрешно ми показа, че изстрелът е бил успешен и въпреки че с няколко скока изчезна сред тръстиките бях почти сигурен, че скоро ще я намерим. Двамата тракера се съблякоха и нагазиха в мътните води, в посоката, в която изчезна ситатунгата Не чакахме покана и двамата с Арчи, както си бяхме с дрехите – той с лъка, а аз с камерата си, ги последвахме в блатото. Потънали до кръста в тинята, напредвахме трудно към мястото, където видяхме бягащото животно за последно. Скоро изгубихме двамата водачи сред високата тръстика, но се ориентирахме по кървавите следи върху зелената блатна трева, плуваща на чимове на повърхността. Напредването ни започваше да става почти невъзможно, защото водната растителност бе образувала плътна черга от остра като бръснач трева и тръстика над водата. Беше невероятно, но тази покривка ни издържа и започнахме да се придвижваме по нея, сякаш по повърхността на блатото. Скоро сред тръстиките съзряхме силуета на гиганта Алекс, който ни направи знак да внимаваме. Приближихме се до него, прескачайки от чим на чим по плуващия на повърхността слой трева. Сред папрат и папирус, той ни посочи силуета на ситатунгата. Ситуацията ни бе крайно опасна, защото раненото животно бе на по-малко от 4 метра от нас. Ако решеше да ни нападне, бяхме обречени сред трудно проходимото блато. Арчи опъна лъка и пусна една стрела в силуета сред тръстиките. Не последва никаква реакция. Животното бе умряло още от първият му изстрел. Последва невероятна вълна от радостни подвиквания и емоционални прегръдки и ръкостискания. Бяхме успели всички ние като екип. Арчи бе постигнал непосилното и за първи път в света, ловец с лък бе успял да отстреля ситатунга. Толкова бе радостен и доволен от постигнатото в Уганда по време на това сафари, че ме накара още там, сред блатото, до невероятния трофей да запечатам с камерата си неговите благодарствени думи към организатора на този лов Сани и екипа на Safari Season в България, който бе осъществил това невероятно приключение в едно от последните райски кътчета останали в Африка – без огради и с многобройни стада антилопи .
Автор на текста : Владимир Дончев
Автор на снимките : Владимир Дончев
