Сафари в Уганда с Гари Богнър
Пътуването ми до Уганда трая повече от ден. Причина за това не беше твърде дълъг полет, а двата злополучни и неуспешни опита на пилота да кацне в Ентебе. Плътните облаци и гъстата мъгла, стелеща се от езерото Виктория, на чиито бряг се е разпрострял града, за малко не станаха причината за поредната самолетна катастрофа. Не се приземихме в Ентебе, както очаквах, а в Кигали, столицата на Руанда. След четири часов престой в самолета, спрял на летището, най-сетне ни разрешиха да излетим и благополучно се настаних след това в хотела си. Очакваше ме 18-дневно сафари с Гари и Деб, които пристигнаха няколко часа след мен. Стоях в зоната за посрещачи, когато съзрях белите коса и мустаци на Гари. Той тикаше препълнена количка с куфари и сякаш сканираше множеството черни лица срещу него, за да ме открие. Последва топло посрещане и се отправихме към хотела.
На сутринта, след обилна закуска, потеглихме за първия кемп. Той се намира на брега на езерото Катонга, в чиито тръстики щяхме да търсим ситатунга. Пътуването до там ни отне близо четири часа и половина като основната причина за това не бе дългото разстояние, а пълчищата хора и превозни средства по пътя. С мъка се измъкнахме от Ентебе и след няколко напълно слети в едно села, стигнахме столицата Кампала. Тя не се различаваше почти по нищо от останалите села – същите къщички, сергии и разхвърляни отстрани покрай пътя всевъзможни неща за продан – легла, канапета, банани, употребявани колелета и прочие. Задръстването беше огромно, а още по-невъзможно се оказа движението – никакви правила и спазване на предимство. Мотори, натоварени с по 2-3-ма и още купчина товар се пъхаха отвсякъде между колите. Гледахме с изумление всичко това като човешкото множество сякаш извираше отвсякъде. Най-накрая движението лико си разведри и запъплихме малко по-бързо по доста хубав асфалтов път, следящ очертанията на езерото Виктория. Не след дълго се отбихме по един прашен път, който след няколко часа, безброй мотористи, стада от крави и боси пешеходци ни отведе право в кемпа. Той е разположен на склона на планината и от него се открива чудна гледка към част от езерото и прилежащата към него блатиста местност. Кемпа е доста семпъл – две палатки и външни баня и тоалетна, както и масивна трапезария с вечния лагерен огън и очукан, черен чайник, заровен в него. Всички ни очакваха, подредени зад Майкъл, който ни поднесе горещи, мокри кърпи за освежаване и пресен изцеден сок от маракуя. След настаняването ни и разглеждане на кемпа, двете с Деб се спогледахме и почти в един глас помолихме Гари да минимизира престоя ни тук, като отстреля ситатунгата си възможно най-скоро. Натоварихме се в джипа и потеглихме на първата си обиколка на ловната територия. Тук, освен стабилната, дори многочислена популация на ситатунга, можеше да се видят едни от най-големите трофеи на уотърбок, също бушбок, рийдбок и уортхог. Ловният ни водач обясни, че се увеличава числеността на гигантското горско прасе /giant forest hog/, както и на хипопотамите, обитаващи езерото. Движейки се сред буша, пред нас се разкриваше прекрасна гледка – стадо след стадо пасящи уотърбоци. Сред тях притичваше някой изплашен уортхог с вирната като антена опашка. Скоро се смрачи и се прибрахме в кемпа за първата си сбирка пред лагерния огъни вечеря с храна, достойна за изискан ресторант. Двамата готвачи правеха изключително вкусни и красиви блюда, а плодовете нямаха нищо общо с вкуса на същите внасяни в България.
На следващата сутрин, 3-ти Август, вече се друсахме из прахоляка наоколо с джипа, когато първите слънчеви лъчи осветиха хоризонта. Планът бе да обходим почти цялото близко крайбрежие, за да търсим в поклащащите се тръстики ситатунга. Сега беше края на поредния сух сезон и вода в блатата нямаше – само твърда и черна, спечена кал. Водата се бе отдръпнала много по-навътре отколкото местните я бяха виждали. Високите, гумени ботуши, които всеки ловец на ситатунга задължително носи, на нас реално не ни трябваха. Терена се оказа изключително подходящ, защото беше обрамчен от лъкатушеща пътека, удобно скрита в шубрака зад гигантски пясъчни наноси или дървета. Не след дълго видяхме местната атракция – хипопотамите. Тук те не се ловуват поради нежеланието на водача ни те да са спокойни и да се множат безпрепятствено. Дори и в кемпа се чуваха характерните хипопотамски звуци и заплашително пръхтене на огромната женска. Тя беше опряла грамадната си глава на вече поотрасналата си рожба и не ни изпускаше от поглед. Приближихме, за да я снимам, но тя се изправи и доста агресивно застина пред нас. Тракерът, който мъкнеше пушката на водача ни, чевръсто му я подаде. Изтеглихме се на заден ход, готови всеки един момент тя да ни атакува. Отправихме се към очакващия ти джип, когато ловния водач застина и вдигна бинокъла си. На не повече от 150 м от нас пасеше огромна група уотърбок. Прошепна ни, че има хубав трофей сред тях и леко ги приближихме. Пред нас имаше множество храсти и ниски кактуси, оплетени в други увивни растения, които да използваме за прикритие. Алекс, големия тракер почти постоянно проверяваше посоката на вятъра с белия прах, който изтръскваше от платнена торбичка. Издебнахме улисания в пасане уотърбок и скрити зад група храсти, Гари опъна 75-паундовия си лък и изстреля 8-грейнова стрела с механичен троен връх. Попадението беше точно зад плешката. Животното побягна и изчезна зад близките дървета. Стрелата бе минала през тялото и Давид, нисичкия тракер я намери цялата в кръв. Имаше няколко капки и на тревата, но недалеч от нас видяхме ранения уотърбок, който стоеше неподвижен в близката тръстика. Само черните върхове на рогата му издаваха къде се намира.
Стояхме вече час в очакване той да се предаде. Водача ни направи знак на Гари да го последва и тихо се запромъкваха в тръстиките. В този момент Алекс се опита да предупреди, че животното лежи, но те не чуха, а успяха само да го изплашат. То стана и препусна с дива скорост. Нарушиха основното правило в лова с лък – да оставят животното да лежи до самия му край. Цели четири часа се въртяхме, връщахме на същото място в търсене на следи. Почти се бяхме отчаяли, когато Алекс го видя – лежеше под едно дърво. Приближихме го и Гари му пусна още една стрела. Уотърбока се изправи и след десетина крачки падна. Хълбока му беше с две рани като първата входна беше перфектна почти, но изхода й бе нагоре – над гръбнака. Явно влизайки в тялото му, беше срещнала кости и се бе приплъзнала в нея като така не бе нанесла желаното поражение. Това бе и причината толкова дълго да не издъхне. След обяд се отправихме отново на лов, на същото място сред тръстиките, където сутринта обикаляхме за ситатунга. Беше 6 часа вечерта, но слънцето сериозно напичаше. Водача ни каза, че по това време ситатунгите обичали да излизат на припек, по към брега . Вървяхме тихо из пресъхналото блато, като скоро наближихме хипопотамите. Киснеха се на същото място, където ги бяхме оставили сутринта. Стараехме се да сме безшумни заради тях. Изведнъж Алекс снижи дългурестата си фигура и посочи с пръст напред. Виждаше се само гърба на ситатунгата, която кротко пасеше. Приближихме я с около десет метра и така скъсихме дистанцията до нея на 45 метра. Вече се виждаше по-голяма част от нея. Гари премери разстоянието, спокойно опъна лъка си и стреля. Ситатунгата подскочи и се завря в близките дървета. Там само видяхме потръпванията на ниските клонки и после всичко утихна. Хипопотамката надаваше заплашителните си звуци и с това ни напомни, че трябва бързо да се измъкваме оттам. Тя имаше пряка видимост към нас и нямаше шанс някой от тракерите да тръгне в посока на ситатунгата безнаказано. Наложи се да направим доста обширен обход да минат тракерите от срещуположната страна на дърветата във водата, където лежеше тялото на мъртвата ситатунга.
Алекс и Давид я измъкнаха оттам. Изстрелът беше перфектен. Животното измина съвсем малко разстояние преди да издъхне. Това беше втората ситатунга, отстреляна тук от ловец с лък и местните бяха наистина развълнувани от точния и безпогрешен изстрел на Гари. И той, както Арчи Несбит направи миналата година в това блато, отправи възторжени благодарности към мен и ловния водач. Тази вечер имахме двоен повод за празнуване – успешния завършек на първия ни и последен ловен ден тук с два страхотни трофея и напускането на този кемп. Нямахме търпение да отидем в много по-комфортния и съвременен кемп на езерото Качера. На следващия ден целия багаж, храна и хора бяха стегнати и натоварено на джиповете. Отне ни около три часа пътуването до другия кемп по прашни и червени пътища. На 5-ти Август сутринта в 7 часа вече се движехме към ловната територия. Тук беше истински рай за ловците, особено за такива с лък. Животните са много и изключително спокойни. Присъствието на хора и безброй крави са ги направили спокойни и неплашливи. Факт е, че не ги ловуват изключително интензивно. Не повече от двама ловеца наведнъж приема партньорът ми, местния ловен водач. Н това място той има четири огромно ловни територии, които редува в лововете си. Затова и многочислените диви животни рядко се срещат с ловци и не са научени да се боят от хората. Видовете, които се ловуват в тази територия са: кейп бъфало, хипо, еланд, уортхог, уотърбок, рийдбок, бушбок, импала, сив дайкър, топи, зебра, леопард и ориби. Целта ни тук бе всичко от изброените животни. Гари бе предвидил 16 дена за това и искаше хубави трофеи. Щяхме да обикаляме буша и каквото видехме, това щяхме да ловуваме. През тази наша първа сутрин в новата територия успяхме да дебнем нелош бушбок, който ни избяга, две страхотни импали, които обаче все ловко се измъкваха, като накрая видяхме и няколко топита. Едното от тях беше с доста хубави рога и водача ни категорично го посочи на Гари. Топито се беше покатерило на едно пясъчно хълмче и глуповато стоеше и ни гледаше. Бях чела, че това е една от най-плашливите , бързо тичащи и трудни за отстрел антилопи. Но не и тук. В Уганда топитата стоят спокойни и ако наистина много ги приближим, не особено охотно се отдалечават, но в никакъв случай не препускат през глава.
Гари премери разстоянието и стреля. Стрелата падна малко по-назад от идеалното място и той хукна да се спасява. Намериха стрелата, забита в земята след като беше излязла от тялото на топито. Имаше кървава диря и следвайки тракерите, тръгнахме по нея. Близо половин час я следвахме, докато не открихме лежащото топи. Беше много хубаво трофейно животно. Последваха задължителните снимки и интервю на Гари. Следобедният ни лов завърши доста странно. Обикаляхме с джипа и след задължителните няколкократни спирания за оглед на срещнатите импали и бушбок, изневиделица видяхме сив дайкр, тичащ успоредно на нас. Той рязко спря, погледна в нашата посока и пак побягна напред. Водача ни поведе в неговата посока, като се прикривахме зад доста обширна група дървета с преплетени храсталаци в тях. След като лекичко се показахме иззад това си прикритие, забелязахме дайкъра да стои неподвижно на около 50 метра от нас. Гари стреля и стрелата го прониза, като животното подскочи невероятно високо във въздуха. След това побягна. Проследихме го с поглед и тръгнахме да търсим стрелата. Не я намерихме, колкото и да се стараехме всички. Тревата беше невероятно гъста и висока, като бе и полегнала изсъхнала на всички посоки. Кръв също нямаше. А това беше изключително странно и неочаквано, защото на видеото, което бях заснела, ясно виждахме къде точно попада стрелата – зад хълбока и как се изпомпва от тялото му кръв. Вече почти се бе мръкнало. Отидохме до храстите, където за последно видяхме да изчезва дайкъра. Бяха много гъсти и водача ни предположи, че раненото мъничко животно би могло да се е скрило тук. Никак не му се искаше да изпраща който и да е от тракерите вътре, защото можеше да е спотаено какво ли не там. Решението бе взето – на следващата сутрин щяхме да дойдем и да го търсим.
Отново прегледахме на забавен кадър записа от камерата ми и 100% убедени в хубавия изстрел на Гари, се натоварихме в джипа и отидохме да вечеряме и празнуваме. На сутринта, още призори се отправихме натам, но не ни бе писано да стигнем бързо. Видяхме и издебвахме неуспешно две много големи импали. Всичко това ни отне около три часа. Най-сетне стигнахме мястото от предната вечер и колкото и да търсихме и обикаляхме – нищо не открихме. Водача ни предположи, че вероятно дайкъра е легнал някъде и поради раната му и кръвта, го е надушила някоя хиена или чакал. Всички местни хора, които срещнахме след това наблизо, ги помолихме ако видят череп или останки от дайкър да се обадят на водача ни, който им обеща пари за тази услуга. Силно разочаровани се прибрахме за обяд. Вечерта отново опитвахме лов на импала. Както бях предупредила Гари, това щеше да е най-трудното животно за него. Изключително наблюдателни, те не се спираха за повече от две секунди, нещо, което не даваше никакъв шанс за прецизен изстрел с лък, защото всяко измерване на разстоянието се оказваше предпоследно. На следващия ден програмата бе същата – ставане по тъмно, обилна закуска и преследване на импала. Денят бе дълъг и уморителен. Вече отдавна беше минало времето за обед и пътувахме към кемпа, когато водача ни закова спирачките на джипа и вдигна за безброен път бинокъла си. На около 60 метра от нас пасеше разкошна импала. В следващия миг тя вдигна глава и не можех да не се възхитя на невероятно дългите й и разкошни рога. Потеглихме леко напред , оставихме колата зад едни храсти и леко започнахме да се връщаме пеша към импалата. Беше се преместила леко напред. Алекс измъкна платнената си торбичка с бял прах и провери посоката на вятъра – беше благоприятен за нас. Импалата пасеше видимо спокойна. Гари премери разстоянието, вдигна лъка си и стреля. Този път изстрела не беше никак добър – доста високо. Животното побягна и изчезна зад дърветата наблизо. Хукнахме към мястото на изстрела и Давид показа окървавената стрела. Имаше и хубава диря, който бавно започнахме да следваме. Тук мястото не беше особено открито както повечето поля, имаше множество храсти и кактуси. Ходихме по дирята около 20 минути и забелязахме импалата. Стоеше на едно място. Това беше много добре, защото лесно можеше да я загубим и повече да не я намерим. Отново се запромъквахме след нея . Бавно я доближихме на около 50 метра и Гари стреля. Този път беше точен и след няколко крачки импалата се олюля и падна.
Оказа се невероятен трофей! Над 29 инча, което най-вероятно я правеше нов световен рекорд са Сафари Клуб за лък. Предишните два рекорда, отстреляни тук от Арчи преди година бяха по-малки. Гари просто сияеше, че най-сетне се беше сдобил с този трофей, имаше импала. Беше дебнал два дена няколко от тях докато не се сдоби с този невероятен трофей. Вечерта решихме да излезем за кратко, просто на обиколка. Бяхме се лутали цял ден почти и от този успех мислех, че нищо друго не може да ме впечатли. Ето, че грешах! Пред нас великолепен уотърбок ходеше подир една женска като на няколко пъти се опита да се покатери върху нея. Бяха на около 150-200 метра от нас и за него ние не съществувахме. Водача ни каза, е забележителен трофей, над 33 инча. За сведение, световния рекорд от тук на Арчи бе 32.5инча, т.е. отново по-голям трофей. Гари гледаше с блеснали очи този похотлив красавец и каза, че щом иска и има възможност да даде гените си, нека го направи. Според него, ако това животно бе за него, щяхме пак да го срещнем. Прибрахме се в кемпа, като решихме, че на следващата сутрин ще отидем да го потърсим. Така и направихме, но без успех. Видяхме сив дайкър и след кратко преследване го изгубихме и се прибрахме за обяд. Гари беше омърлушен. Както всеки ден от предишните 8 месеца, той се отправи на тренировка. Беше донесъл със себе си цел за стрели, както и няколко уреда за разтягане. Не искаше да туби формата си за опъването на 90-паундавия си Хойт, който щеше да бъде в джипа всеки ден, в случай, че видехме бъфало. Следобедното ни излизане с нищо не предвещаваше успеха, който ни очакваше. Тръгнахме към ново място, където се надявахме да видим хубав еланд. Открихме неголяма група, скрита сред дърветата. Подходихме към тях изключително внимателно и отдалече. Усетеха ли ни, щяха да изчезнат за секунди. Все пак стигнахме на 50 м. от тях. Всички бяха младежи. Полека тръгнахме към джипа като леко се отклонихме от пътя си по настояване на Гари. Видяхме огромен бабуин, седнал на земята пред нас и той поиска водача ни да го застреля с пушката си. Тези големи гадини убиваха много от антилопите, за да ги ядат, особено малките им. Така и не успяхме в това си начинание – маймуната сякаш се стопи в храсталаците. Отново потеглихме из буша с джипа. Иззад един завой пред нас, точно по пътя ни вървеше огромния уотърбок, който търсихме цяла сутрин. Беше на огромно разстояние от мястото, където предната вечер ухажваше дамата си.
Вървеше бавно и наперено с походката на господар Обърна бавно главата към нас и ни погледна. Водача ни само каза тихичко на Гари: „ Това е нашето момче. Вземи го!” Слязохме от колата и се прокраднахме зад близките шубраци. Уотърбока се беше спрял и сякаш усещаше присъствието ни. Гари стреля, но от вълнение или припряност, стрелата беше попаднала ниско долу в корема му. Последва задължителното бягане и преследване по кървавата диря. Определено попадението беше в стомаха и то в долната му част. Гари не беше на себе си от яд. Обвиняваше се, че не е бил по-прецизен и е бързал. Съдбата му даде втори шанс, когато Алекс посочи с пръст уотърбока, легнал на тревата, на не повече от 150 м от нас. Това, че лежеше, бе много добър знак. В никакъв случай не биваше да го подплашим и да рискуваме да изгубим този красавец. Запромъквахме се бавно и почти безшумно към него. Той лежеше и не ни забеляза. Стояхме прикрити зад поредната купчина от кактуси, увити в бръшляни, а Гари мереше разстоянието да уотърбока – 54 метра. Опъна спокойно тетивата и стреля. Попадението беше точно, но животното скочи и хукна. Спря се в буша на 50 метра от първоначалното си място и падна. Невероятен трофей! След премерването се оказа, че е 36 инча – нещо невиждано досега. Водача ни каза, че това е рекорд за всички оръжия за Сафари клуб. Гари сякаш не можеше да осъзнае какво е направил, стоеше зад трофея си снимка след снимка, почти сериозен. Едва десетина минути по-късно, явно се окопити и лицето му представляваше една огромна усмивка. През следващите три дена обикаляхме с джипа в търсене на хипо. Задачата ни бе да навестим всичките 7-8 малки блата наоколо, в които местните хипопотами обичаха да се киснат през деня. Беше нелека задача, но на втория ден вече имахме резултат. Намерихме един мъжкар, който щяхме да причакаме същата вечер да се покаже над повърхността и да излезе от водата – две опции за стрелба на Гари по него. Пътьом, докато обикаляхме тези блата, успяхме да издебнем един уортхог, който застанал на коленете на предните си два крака се хранеше и не ни обръщаше внимание. Гари го свали от раз и вече имахме ребърца за скарата довечера. Второто му точно попадение бе по една зебра. Нужна му бе една стрела, право в сърцето и 10 минути по-късно щраках с фотоапарата си поредната фотосесия на Гари и трофея му. Той беше много впечатлен от местните зебри. Освен, че са с невероятно контрастни цветове – искрящи бяло и черно, те са толкова много и толкова спокойни, че чак не е за вярване. Когато му разказвах преди да заминем за Уганда, че зебрата ще е едно от най-лесните за него животни, виждах в очите му как не е много съгласен с мен. Гари едва сега сподели с мен, че при досегашните си срещи със зебри в няколко африкански страни, където е ловувал, всичките са изчезвали в облаци прах секунди, след като са ги забелязвали отдалече. От всичките си опити в тези ловове той имаше само една отстреляна зебра. Затова никак не ме учуди, когато в следващите два дена той пожела и доби още две. Вечерта се насочихме към блатото с нашия хипо. Седнахме на столчетата с чаши димящо кафе в ръка и безмълвно вперили погледи във водата го очаквахме да изплува с шумно пръхтене. Като по разписание, точно в 18.30 хипото си показа главата и размаха смешно малките си ушички. Зарязахме чашите и на следващото му гмуркане под водата вече бяхме изправени зад близките храсти и готови за действие. Така прекарахме следващия един час, чакайки го да покаже повече тялото си над водата или дори да излезе от блатото. Не пожела да го направи. Гари нямаше никаква възможност да стреля, защото водната линия минаваше много над сърцето на хипото – целта му за изстрел бе невидима. Тръгнахме си омърлушени към кемпа, потънали в разговор и предположения какво би направил хипото през нощта – ще се върне ли в същото блато, или ще трябва пак да обикаляме и да го търсим. Станахме отново в 5.30, закусихме и бодро се натоварихме в джипа с надеждата да изпреварим потапянето на хипопотама дълбоко във водата на блатото. След около час пътуване, стигнахме до вчерашното място и за наше огромно разочарование открихме, че той не е там. Беше в съседното блато.
Водача ни получи телефонно обаждане от един от местните собственици на земя. На имота му имаше стадо бивои. Знаеше, че тази споделена информация би могла да му донесе 60% от трофейната такса за отстрелян бивол и месото му. Отправихме се натам. Човека ни пресрещна и с тичане поведе джипа през невисоката трева, показвайки пътя ни. Наближихме и вече всички закрачихме подире му. След 15 минути внимателно придвижване, сякаш безброй проверки на посоката на вятъра от Алекс и вездесъщия му бял прах и платнена торбичка, наближихме група биволи. Слънцето така напичаше, а бе едва 9 часа. Животните стояха на едно място – някои лежаха на земята, а други пасяха. Нямаха никакво представа, че сме там. Проблема бе, че имаше храсти пред нас и едва се виждаха. Изобиколихме от далеч и успяхме да видим, че няма достоен мъжкар в групата – женски с две малки и няколко младежа. Тръгнахме си. Все пак, успяхме да направим страхотно издебване на един огромен бушбок – рогата му бяха страшно дълги. За всеобщо съжаление Гари пропусна. Бяхме на 30 метра от него, той пасеше и не ни беше забелязал. Но когато Гари опъна лъка си, го направи толкова припряно, защото мислеше, че всеки миг ще бъдем разкрити и вълнението му или просто бързането станаха причина стрелата да профучи над тялото на бушбока. Така и не го видяхме повече. Някой от следващите ловци може би щеше да има късмета да се сдобие с него. В късния следобед се отправихме към новото блатно обиталище на нашия хипо. Отново зачакахме с чаши кафе в ръка, когато в обичайния за него час – 18.30 се появи над водата. Гари беше прецизно подготвен от водача ни къде точно се намират белите дробове на хипото – нашата цел за изстрела. Според него това беше сигурната цел за стрелата – искаше да прониже и двата дроба и то под наклон. Затова стояхме безмълвни и в напрежение дали нашия мъжкар ще се извърти в посоката, която на нас ни трябваше. Хипото се показа над водата. Отново размахваше мъничките си ушенца, имаше доста розово по тялото му – беше много близо до нас – 36 метра. Гари вече беше опънал 90-паундовия си лък, беше сложил 12-грейнова стрела с връх като на копие и след 3-4 секунди тя излетя към тялото на хипото. Полета й беше в парабола и се заби на около 5 см във водата, точно в мястото, където преди това Гари и водача бяха обсъждали, че трябва да бъде. Хипото реагира мигновено – гмурна се и се завъртя под водата няколко пъти като, че ли беше в цунтрофуга. След това се потопи изцяло и с бясна, видима скорост остави следа на повърхността на водата в посока центъра на блатото. Следващите два часа нямаше никакъв знак от него. Всички бяхме убедени, че изстрела е точен и животното е фатално ранено. Но малко след това забелязахме да се показват двете му розови ноздри над водата. За секунди си пое дъх и отново изчезна под водата. Така беше 4 часа. Накрая решихме да оставим на пост собственика на земята наоколо и негов помощник, които да гледат дали хипото още диша и дали и кога ще се предаде и тялото му ще изплува над водата. Отидохме на лов в търсене на риийдбок . Това беше антилопата, с която Гари така и не се сдоби по време на лова му в Уганда. Стреля по две животни – едното беше тежко ранено, с обилна кървава диря, което следвахме около 20 минути и която мистериозно изчезна след това. Всички се разделихме и бавно закрачихме с впити погледи в сухите треви, опитвайки се да намерим капчици кръв, които да последваме отново. Не успяхме. Силно разочаровани трябваше да се откажем – нямаше нито диря, нито рийдбок. Откъде течеше толкова много кръв и защо беше избягал толкова на далеч, а след това рязко бе изчезнала – можеше само да се предполага. Другия рийдбок, който издебнахме лежеше във високи изсъхнали треви и Гари предпочете да не стреля, защото можеше само да го рани или да го пропусне. Нямаше никаква идея на коя страна е тялото му и къде точно е сърцето му. Привечер се върнахме до блатото. Хипото беше още жив – дишаше от време на време, показвайки само върховете на ноздрите си, но това беше напълно достатъчно да се види кръвта, излизаща от тях. Стояхме на пост докато се стъмни, че и доста след това. Около два часа по-късно, изпохапани стръвно от хилядите комари се качихме на джипа и се прибрахме в кемпа. Надявахме се, че хипото ще си остане там и няма да се премести през нощта. Имаше опасност да го загубим. Освен това беше лошо ранен и това бе сериозна причина той да нарани някой по пътя си през нощта. Едва дочакахме утрото и вече пътувахме обратно към него. Щастието ни беше пълно, когато видяхме подутина над повърхността на водата, покрита с блатни, свежо зелени растения. Хипопотама беше мъртъв и изплувал над водата. Следващите три часа преминаха в измъкване на туловището му от водата и наместването му за снимка в близост до водата. Бяха се изсипали около 30-на местни, които помогнаха много и след задължителните снимки разграбиха месото от огромното животно. С този успех Гари завърши 18-дневния си лов в Уганда. Следващото ни приключение заедно предстои – този път ще е отново в Европа. Очаквайте скоро разказа ми за него както и филма с африканските успехи на Гари по Сафари ченъл.
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
