Срещу черна мамба с лък и стрела
Намибия! Една страна със сурова, но удивително красива природа, която съчетава пустинни пейзажи с впечатляващо биологично разнообразие. Аз, Арчи Несбит, заедно с моите приятели и професионалисти в заснемането на всяко животно и всеки добър изстрел, Сани и Владо, очаквахме късметът отново да бъде на наша страна. Ще ви разкажа за нашето 2-седмично приключение в Намибия, приключение в страна с необятно звездно небе, море от пясък, феноменална природа и незабравими ловни спомени. Първите стъпки от нашето пътешествие направихме към уютна вила с интересното име Онгариванда. Това е ферма, принадлежаща на семейство на наследствени ловци. След настаняването в очарователната вила в африкански стил, бързо започнах да се чувствам у дома си. Щяхме да се впуснем в търсенето на антилопи. Тук, в Намибия основният ми приоритет е отстрелването на един от най-малките видове антилопи /dik-dik/дик-дик. Освен тази мини-антилопа, имах трудната задача да уцеля с лъка си и едно от най-потайните животни в Африка – кафявата хиена.
По време на ловът разчитахме на помощта на нашия добър домакин и потомствен професионален ловец Джони и неговото куче. Джони познаваше територията и местообитанията на животните сякаш ги усещаше и бързо ни отведе до любимите места на дребните антилопи. Джони ежедневно бе виждал малките тревопасни и почти веднага се натъкнахме на една женска. Най-малките представители на антилопите са изключително предпазливи и разчитат на обострения си слух и изключителния си нюх за своята защита. Оглеждахме се за мъжкия, но никъде не можехме да го открием. Женската все пак ни надуши и подплашеното животно изчезна в гъстия буш. Страхливите малки антилопи имат много характерен стил на бягство, който ги отличава от всички други. Те не поемат по най-бързия и пряк път към спасението далече от заплахата, а бягат на зиг-заг. Въпреки това могат да развият до 26 метра в секунда и издават особен звук, много подобен на името им – Дик дик. Така предупреждават за опасност не само своя партньор, но и всички останали животни в околноста… Същото сполетя и нас при това първо издебване. В буша има много хищници, които се дебнат взаимно, за да се нападнат или да отнемат плячката си, но животното, на което щяхме да попаднем случайно е единственото, което не се страхува да отнеме плячката на леопардите и дори на краля на животните – лъва. Това малко същество с невероятна слава и убийствен аромат е медения язовец /honey badger/. Бяхме подкарали джипа, за да потърсим ново място за Дик дик, когато Владо го видя. Честно, не знам как го прави, но вижда животните преди тракерите и професионалните ловци. Както и да е, благодарен съм му за тази му способност да ми открива нови цели. Виждах само главата на този смелчага. Храстите и ситните клонки между нас изглеждаха като солидна защита от моите стрели. Съзрях малък надежден процеп с достатъчна големина за един точен изстрел. Нищо не ми пречеше да опитам. Знаех, че трябваше да бъда изключително прецизен, за да успея да поразя мишената. Поех дъх и изпънах тетивата на лъка си, насочих стрелата към пролуката, пуснах тетивата, а изстрелът ми мина точно през нея и порази меденият язовец право в главата. Не можех да повярвам на очите си – баджерът бе побягнал с моята стрела, въпреки прякото попадение в главата му. Ето, че легендите, които се носеха за пословичната му издръжливост се оказаха истина. Ситуацията излизаше извън контрол и имахме нужда от малко професионална помощ. Тази помощ бе вечно готовия за лов кръвоследник на Джони. Нашият водач го освободи и той с бесен лай се понесе след беглеца. Буркхард, кучето-ловец, бе намерил язовеца на около 300 метра и вродения хищнически инстинкт бе взел превес над обучението му.
И докато достигнем до мястото, безстрашното куче бе влезло в схватка с миризливия язовец. Като гледах как Буркхард размята плячката си, си помислих, че той вече е свършен. Но не, когато издърпахме кучето, язовеца скочи на крака и се наложи да го прострелям още веднъж. Това невероятно жилаво животно не се страхува от нито един хищник в Африка. Не знам как успях да го уцеля първия път. Беше наистина трудно да го убия. Също като леопард. Сега имах невероятен трофей, за който всички ловци в Африка са чували и но не са виждали. Този хищник също като русомахата в северната част на света бе изключително свиреп, с дълги закривени нокти, остри зъби и четина, спластена от мръсотия. Трофеят ми миришеше толкова лошо, че се наложи два пъти да измия ръцете си преди да ме пуснат да се прибера в кемпа. Времето беше чудесно. По-топло, отколкото очаквах. Вторият ден тепърва започваше, а аз вече имах зад гърба си един зловещ зловонен меден язовец, но нямах дребната антилопа, за която дойдох. А дамара дик-дик е вид, който аз нямам! И искам да имам. И това е от основните ми цели, за които бях в Намибия. Те са малки, диви и както предполагате не са голяма цел! Радвах се, че бяхме в Намибия с Онгариванда Сафарис. Джони бе нашият домакин. Джон и семейството му владееха тези земи от 1925-1927 година. Затова те я познаваха като петте си пръста. С нетърпение очаквах да разгледаме техните 50 хиляди хектара или 100 хиляди акра свободни територии, на които ловуват.Ловът продължаваше. Джони знаеше едно място, където бе виждал много пъти голям мъжки дик-дик. И ние щяхме да го потърсим там. Бяхме в гъсто обрасла с храсти и тръни местност. Трябваше наистина да се съсредоточа върху стрелбата. За да мога да установя преди изстрела дали стрелата ще може да мине през клонките и тръните. За стрелата имаше огромен риск да се отклони от един от дългите тръни по храстите. Имах малко време, за да изпълня всичко прецизно. Малката антилопа всеки момент можеше да избяга и да ме лиши от трофей.
Те са присъщи само на част от Намибия, а аз имах честта да опитам да улуча едно от тях. Нямах време за губене. Нито за мислене, трябваше да действам. След като стрелата ми прелетя през храстите, тя попадна в тялото на мъжки Дамара дик-дик. Бях доволен от изстрела си и от дивеча, който имах възможността да ловувам. Благодарности на теб, Джони и цялото ти семейство. Доколкото разбрах и Сани и Владо бяха успели да заснемат изстрелът ми. Ще е интересно да го видя на 4К. Бях обграден с добри хора, невероятна обстановка и благодарение на точният ми изстрел имах и трофей, с който да се снимам. След като досадната част с фотографиите мина и ме оставиха на мира, се замислих за следващия ми ход тук в Намибия. Това е единствената страна, която разрешава ловуването на гепарди. А местните ги преследват и избиват, защото унищожават добитъка им. Тук имам огромно разнообразие по размер на дивеча, който щяхме да ловуваме. Като се започне от наистина малки животни и се стигне до най-големите антилопи като калахари гемсбок. Моят избор на лък за това пътуване бе отново от Bear Archery и техният лък “Moment”. Имах седем пина. Така, че щях да имам възможност да правя и по-далечни изстрели в тази почти пустинна обстановка. Бяхме много близо до пустинята Калахари. Ловът продължаваше. В края на деня щяхме да опитаме късмета си край едно от няколкото по-големи езера. Преди няколко години тук бе имало поредната суша и много от животните загинали от глад и жажда. Този следобед щяхме да проверим дали някой от големите орикси щеше да посети този водоем. Според опита, който Джони имаше за движението на животните тук, разположихме укритие за мен край дигата на водоема, а всички останали се качиха в едно малко по-отдалечено метално чакало, откъдето щяха да наблюдават и снимат лова. Вятърът бе много благоприятен за мен. Постоянният бриз отнасяше миризмата ми назад и оставяше водоема и подстъпите му напълно чисти от моето присъствие. Това бе много благоприятно и напълно задължително обстоятелство за успешен лов за ловец с лък.
Скоро дойдоха на водопой стадо антилопи спрингбок и бързо изчезнаха обратно в буша. Не разбрах защо. По-късно Владо и Сани ми разказаха как в низкото пред мен е имало един меден язовец, дошъл на водопой, но не той бе подплашил антилопите. Скокливите животни се бяха скрили заради два чакала. Не съм ги видял, иначе щях да сваля поне единия. Жалко! Толкова възможности! Чаках в засада. За нещастие стотици токачки решиха да дойдат от моята страна към водата. За да не накарам преминаващите наблизо птици да излетят в ужасяващо шумен облак и да подплашат всичко живо на няколко мили от тук, аз се правех на мъртво дърво с надеждата да остана незабелязан за свадливите птици. Скоро по-големите антилопи, привикнали с шумната кокоша атмосфера започнаха да излизат от буша и да приближават водата. Шумно излитащите ята от токачки отбелязаха приближаването на група мъжки орикси. Чувствах, че беше станало пренаселено. Животните бяха толкова много и този факт ме разсейваше, докато погледът ми не се спря на появилият се зад хълма Калахари гемсбок. Знаех още в момента, в който го погледнах, че това ще бъде моята нова цел. Съсредоточих се и изолирах целият този шум, цялата тази врява от животински звуци. Просто знаех, че няма да пропусна, когато животното приближи. Попадението бе малко по-назад, но проникна към предното рамо, което бе добре. Нямах точната дистанция, защото много животни се движеха. Въпреки правилото за изчакване на поне половин час след изстрела, падащият мрак ни принуди да тръгнем веднага след раненото животно. Изстрелът бе доста добър и постоянната кървава диря можеше да се проследи в настъпващия сумрак сравнително лесно. Ако обаче изчакахме още, нощта щеше да прикрие следите на орикса. А наличието на толкова много хищници наоколо щеше да ни остави до сутринта без месото, което искахме. Въпреки, че ние имахме необходимото търпение да изчакаме спокойно смъртта на орикса, хиените нямаше да ни чакат. Налагаше се да рискуваме и да проверим в какво състояние е трофейното животно. Официално вече имах Калахари гемсбок сред трофеите си. И този ден завършваше точно според очакванията ми с пълен успех. Вече имахме месо за примамката. Време беше да се срещна и със среднощния призрачен хищник, когото малцина ловци с лък са успявали да издебнат – кафявата хиена.
Всъщност само 5 ловци досега бяха успявали да я издебнат и отстрелят. Ако успеех и най-важното, ако успеехме да го заснемем, това щеше да е първият и единствен лов на кафява хиена, заснет на видео. Бас държа, че не сте виждали такъв лов досега. Бях брагодарен на всички от екипа за страхотната работа и невероятния лов. Трудно е да дойдеш в южната част на Африканския континент и да намериш открити, незаградени територии при това с изобилие от животни. Трудно е, защото животните на са в ограда както в някои ферми. Това обаче за мен не е лов и никога няма да бъде. Но ние бяхме във земите на Джони и Онгариванга сафарис – свободни територии без нито една ограда! Благодарение на много усилия през изминалите дни успяхме да се сдобием с няколко наистина редки трофейни животни. Едно, от които е толкова рядко и недосегаемо за ловците, че дори няма записи за неговото отстрелване в книгата с рекордите на Сафари Клуб. Липсата на описание за това животно там е доста интересен факт сам по себе си при условие, че има записки за всички останали хищници, които се конкурират безуспешно с медения язовец като леопарда, гепарда и дори лъвът предпочита да не се заяжда с него. Но нека се върнем към моята следваща цел. В приоритетите ми на първо място беше хитрият хищник – кафявата хиена. Джони отведе мен и екипа ми до район, обитаван със сигурност от хиена, защото примамката, която бяха оставили вече няколко пъти изчезваше нощем. След като прегледахме следите, вече знаех, че тук има активна хиена, която отмъкваше стръвта няколко вечери подред. Решихме да рискуваме. Щяхме да останем на открито, за да видим дали няма хиената да се появи на смрачаване. Но нямаше да сме толкова открити, защото планът бе да си изградим малко укритие сред скалите на удобна дистанция за стрелба. Най-важното бе да имаме солидна основа зад нас, за да не се вижда всяко наше движение на фона на светлите скали до нас. Джони смени коренището, на което бе завързана досега примамката с нещо по-здраво, което хиената нямаше да може да помести. След като подготвихме укритието си за вечерта можехме да се приберем обратно в кемпа, за да отпочинем и съберем сили за нощното си бдение. Пихме по бира и се изтегнах в удобния фотьойл да помисля. Тази вечер щяхме да отидем да чакаме за кафява хиена в едно пресъхнало речно корито. Щях да опитам да отстрелям кафява хиена. На същото място обаче имаше и активен леопард, който можеше да изгони нашата цел далеч от мястото на събитията. Въпросът беше какво да правим, ако леопарда откриеше нас?
Добре отпочинали в ранния следобед поехме към мястото на засадата, която Джони подготвяше за нас от месеци. Нашият домакин са бе приготвил да ни пази от нощните нежелани посетители на примамката. Пушката му бе заредена и готова в случай, че не само хиената наминеше покрай примамката. Нямахме желание да се спречкваме с леопарда, но ако някоя от големите петнисти котки решеше, че сме вкусна вечеря – e, определено нямаше да се дадем. Бяхме готови за дългите часове очакване, но всичко се обърка. За съжаление се натъкнахме на леопарда. Ревът му не може да се сбърка. Котката беше изключително близо до нас. Ситуацията бе твърде опасна, а хищникът не спираше да се приближава, увлечен от миризмата на прясното още кърваво месо. Вече бе почти тъмно и не смеехме да дишаме, а леопарда се появи точно до примамката. Скоро от храстите зад петнистата котка се появи още една. Това бе вече прекалено и докато котките се забавляваха с ръмжане една срещу друга, се измъкнахме от укритието си. Примамката ни за кафява хиена официално беше вечерята на тези големи котки. На връщане към фермата на фаровете на джипа, Джони ми предложи да отстрелям голям заек. Не исках да похабявам стрелите си за заек. И добре, че отказах. Докато Джони палеше двигателя, от храстите край пътя се чу силния писък на заека. Не можете да сбъркате с нищо предсмъртния му вопъл. Джони насочи прожектора в посоката и направо щях да получа удар. Заека беше станал плячка на млад леопард и любопитната котка сега невъзмутимо стоеше със заешкия труп в уста под пряката светлина на прожектора. Оставихме котката да се наслада на плячката си. Явно тази вечер щяхме да сервираме вечерята на големите котки. По пътя към кемпа видяхме още няколко леопарда и вече бях убеден, че съм направил правилния избор, а именно да се оттеглим тази нощ и да изчакаме следващата вечер да се спусне над главите ни. След неуспешният ни опит предната вечер, провален от появата на леопардите, щяхме отново да опитаме късмета си в издебването от чакало на кафявата хиена. Мястото, на което щяхме да останем тази вечер бе наистина перфектно. Истинско чакало, направено в скална ниша край единствения водоизточник на десетки километри околовръст. А най-важното бе, че имахме снимки, на които се виждаше часът, в който кафявата хиена започваше да идва на примамката. Тук бяхме добре защитени и едва ли щяхме да имаме нужда от защита, но Джони все пак бе приготвил пушката си. При толкова много леопарди наоколо, човек не знаеше кога може да влезе в менюто на гладните котки. Мястото на водоема бе уникално поради факта, че граничеше с гранитна планина. Това бе единственото възвишение на десетки километри наоколо и край водите на езерото се събираха абсолютно всички видове от дивата фауна, обитаваща буша наоколо. Тогава си спомних лова ми през 2009 година в Етиопия, когато се изправих лице в лице с един от най-големите леопарди, които съм виждал някога. По време на този лов в Етиопия имахме няколко стървилища, но нашето, на което чакахме бе най-обещаващото. Беше около 4 и половина следобед, когато маймуните колъбъс полудяха. Бях сам в чакалото. Русос ни бе водач. И тогава погледнах и видях нещо да се движи. И тогава му посочих ”Ето го!” И изведнъж тази голяма котка се появи. И вече бях опъвал тетивата десет пъти и я бях държал на примамката, която бе на 30 и няколко метра. Той мина покрай дървото и застана точно, където бе месото. И от устата му се стичаше слюнка. Тогава леопардът впи очите си в моите. Взря се точно в нас. Аз дори не смеех да дишам. Толкова възхитителна гледка беше. Могъщата котка бе огромна. И тогава леопарда започна да оглежда и да завърта главата си, а аз си мислех “ще се обърне” и в момента, в който започна да се обръща, отпуснах тетивата.
Бях напълно опънал лъка. Предположих дистанцията. Вероятно 20 метра или по-малко.Когато пуснах стрелата, изстрелът ми бе съдбовен за това изключително животно. Едно от най-великите на Земята. Убеден съм и не очаквам, да изпитам нищо подобно, като през онзи ден през остатъка от живота си. Това беше толкова грандиозно животно. То бе с размера на ягуар. Чудовищен. Дори не можех да го повдигна. Джони и Владо следяха разказа ми притихнали в чакалото и никой не пророни и дума след края му. Сега се надявах да извадя късмет и тук в Намибия, успявайки да отстрелям рядката и потайна кафява хиена. Аз току-що бях приключил увлекателният си разказ за ловното си приключение в джунглите на Етиопия и ето, че се случи дежа вю. Група бабуини се разположиха край водоема. Точно, когато слънчевите лъчи обагриха пейзажа с медна светлина, бабуините побягнаха към върха на скалата. А останалите край вира животни се раздвижиха уплашено. Идваше времето на хищниците. Величествен мъжки леопард премина пред нас като на парад, но не докосна месото на примамката. Великолепното животно изглежда, сякаш бързаше за среща и дори на обърна внимание на чакалото. След като се настаниха на непристъпните си скални крепости, бабуините се успокоиха. Те останаха да наблюдават залязващото далеч на запад африканско слънце, сякаш му се любуваха на както и ние го правим. Здрачът вече започваше да се сгъстява и почти бе дошло време да се появи хиената, ако спазваше разписанието си от предишните дни. Всички чакахме с нетърпение в пълна тишина. Чух смътни звуци и обърнах бавно главата си към източника на звука. Виждах я. Прокрадваше се внимателно в края на буша, но не смееше да излезе на лунна светлина. Явно изчакваше пълният мрак, за да се приближи незабелязано до месото. Беше тъмно, не можех да допусна дори най-лекия шум, защото би бил достатъчен да изгони призрачното създание. Мракът сякаш се сгъсти изведнъж, фантазията ми си играеше с мен, създавайки ми погрешни илюзии за появата на различни черни обекти. Не можех да откъсна поглед от хиената, въпреки тъмнината. Вдигнах лъка и бавно извадих една стрела, която безшумно и внимателно сложих на тетивата. Опънах я и се съсредоточих в движенията на нищо неподозиращата кафява хиена. Не помня секундите преди изстрела. Напрежението ми бе огромно. Стрелата летеше към целта си, когато се осъзнах, че съм стрелял. Ето, свърши се. Беше много тъмно. Единственото, в което бях сигурен бе, че стрелата попадна в силуета на хищника. Малката „светулка“ на края на стрелата, която аз изпратих започна бързо да се отдалечава, сякаш животното бе уцелено и се опитваше да избяга от нас. Без Lumenok никога нямаше да знам дали съм уцелил в непрогледния мрак. Почакахме 10 минути и решихме да излезем от укритието. Само един от нас бе въоръжен и щяхме да се движим в група, за да избегнем риска от среща с местния леопард. Нощта бе толкова тъмна, че сякаш поглъщаше светлината на фенерчето. Осветения кръг едва успя да разкрие кървавата следа, оставена от хиената при бягството си. Бе твърде рисковано да продължим търсенето на хиената, по-добре беше за всички да се върнем, вместо от ловци да се превърнем в плячка на истинския хищник. Можехме да проследим кървавата диря в този гъст буш на другата сутрин. Надявахме се, че леопардите ще се забавляват с нещо друго и няма да преследват нашата трофейна хиена. Но за всеки случай Джони реши да изпрати по-късно няколко добре въоръжени тракери да проверят следата.
На другата сутрин станахме рано, за да видим резултата от вчерашния ми изстрел. По път към пещерата щяхме да огледаме от високо в случай, че лешоядите вече са открили това, което ние търсехме. С джипа се из качихме на гранитната планина. Мършоядните птици не се забелязваха никъде. Само няколко гепарда лениво оглеждаха отдалеч скокливите газели. Време беше да се върнем на следата, за да видим дали кучето може да ни помогне да открием хиената. Вчера вечерта използвах Lumenok. Надявях се, че е бил добър изстрел. Със сигурност бе много солиден удар. Чухме удърът в тялото много ясно. Удари някои кости. Беше много близо, само на някакви си 20 ярда. Щяхме да я търсим и силно се надявах да я намерим непокътната. Джони ни каза, че хиената живеела в пещера, но се надявам, че не е стигнала до нея, защото ние сме прекалено големи, за да пропълзим вътре. Виждах, че бе изгубила много кръв, но съвсем скоро следите почнаха да изчезват, нямаше кръв и което бе по-лошо нито следа от стрелата ми. Опитвахме се да си пробием път през един трънлив храсталак и обраслите с увивни растения дървета, с които бе пълно в буша в подножието на гранитната канара. Щеше да ни отнеме известно време, но усещах, че хиената е съвсем близо. Кучето на Джони, Буркхард също я бе надушило и тичаше напред като обезумяло. Точно тогава попаднахме на змията. Джони пръв я откри и насочи карабината си. Лаят на Буркхард се чуваше на няколко стотин метра от нас и ако бе успял да спре хиената един изстрел щеше да я накара да побегне отново. Затова направих знак на Джони да не стреля. Аз щях да се погрижа въпреки, че се ужасявам от мисълта за кошмарното влечуго. Това не беше каква да е змия, а черна мамба. Змиите от този вид са причината за голям брой смъртни случаи. Местните вярват, че черните мамби са изключително отмъстителни и живеят по двойки. Има истории и случаи за хора, които убиват черна мамба, но втората змия прекарва времето си в търсене на мъст. И в повечето случаи успяват да постигнат целта си. Аз имах своят лък и стрели и не вярвам в проклятия. Целта ми бе бърза и малка. Убих я с три стрели, но дори след третата тя все още се мърдаше. Лъкът ми беше за стрелба на по-голяма дистанция и тази малка, хлъзгава и бързо подвижна мишена само на 20-30 метра от мен бе трудна задача. Това бе изключителен трофей, на който не се надявах дори и в най големите си кошмари. Оттук нататък трябваше да бъда по-внимателен, ако случайно се натъкнех и на втората й другарка. Отровата на мамбата може да убие дори и половин тонен бивол, а какво оставаше за някой от нас. Смъртта застигаше ухапания в следващите няколко минути. Определено черната мамба е най-отровното животно в Африка. След кратка пауза за няколко снимки, продължихме по следите на пострадалата кафява хиена. Раненото животно вече съвсем отпаднало от глад и дехидратация бягаше от преследвачите си само, когато го приближат прекалено много.
След опасната среща продължихме по ясните отпечатъци в прахта, оставени от хиената. И скоро открихме още едно доказателство за присъствието на търсеното животно. Лешоядите почти веднага откриват бездиханните или умиращи тела в буша. На стотина метра в посоката на преследването една акация бе свела клоните си под тежестта на мършоядните птици. Тогава видях и силуета на хиената под дървото, на което бяха лешоядите и се приготвих за изстрел, ако тя опита да избяга. Животното не помръдваше и решихме да се доближим, за да видим какво става. Бездиханната хиена сякаш ни очакваше, предала се на съдбата си. А ние благодарихме за неочаквания успех и за всички абсолютно невероятни трофейни постижения, с които се бяхме сдобили по време на този лов в Намибия. Благодаря ви, драги читатели, че ме придружихте в това незабравимо приключение. Африка е един прекрасен континент, пълен с живот и магия. Препоръчвам ви да не пропускате възможността поне веднъж в живота си да посетите приказните земи на Намибия и свободните територии на Джони и неговото семейство. Това пътешествие никога няма да бъде забравено. Благодаря на всички, които бяха до мен и споделиха това прекрасно изживяване заедно с мен – Сани и Владо. И не пропускайте да видите с очите си това приключение в новите епизоди на Перфектното попадение по вашият нов телевизионен канал Сафари Сийзън. Искрено ваш Арчи Несбит – ще се видим скоро в България!
Автор на текста : Арчи Несбит и Владимир Дончев
Автор на снимките : Сани Дончева и Владимир Дончев
