Сръндашки лов в ЛС „Вежен“
Сръндашкият лов бе в разгара си, когато Келси и Джони – младо американско семейство пристигнаха да ловуват в края на май в ЛС „Вежен“. Планината бе раззеленена и нацъфтяла, а ние се уповавахме на ловната слука, защото двамата разполагаха само с лъкове. Келси като опитен ловец бе наясно с нелекият и безкрайно красив терен на ловното стопанство още от пръв поглед. Беше много развълнувана от предстоящият лов и неспирно бърбореше с Емо и Илиян – двамата им домакина. Къната, най-добрият ловен водач и управител на стопанството ни поведе по баира още в първия следобяд в търсене на сръндак. Джони го водеше самият Илиян – чест, оказвана на малцина ловци. Времето бе мрачно, очаквахме дъжд, но определено не бяхме подготвени за пороя, който ни се изсипа в планината. Бяхме на едно от билата на района, покрито с обширни поляни, които искахме да проверим за сръндаци или диво прасе. Поради добрата грижа на стопанството към дивеча – подхранване и охрана, ЛС „Вежен“ има голяма популация на тези видове, както и на благороден елен.
Вървяхме в дъжда, оставяйки дълбоки и джвакащи стъпки в напоената с вода земя. Малко преди нас на това място бе валяла градушка с големината на грахово зърно, защото поляните бяха покрити сякаш със сняг. Радвахме се, че поне това си спестихме, а лошото време сякаш се влошаваше още повече. Вече бяхме вир вода, аз отдавна бях скрила камерата си на сухо в раницата, но с удоволствие джапах в новообразуваните бързи ручеи по пътя. Къната вече ни водеше обратно към хотела, защото не видяхме нито едно животно, а вече бяха започнали да се приближават и гръмотевиците. Тове бе нещото, което особено го притесни, искаше час по-скоро да ни прибере на сигурно място. За по-пряко минахме през една гъста борова гора, в която бе тъмно почти като нощ. Самият склон, на който тя се простираше бе изключително стръмен, а напоената с вода почва бе станала мека и хлъзгава. Всяка наша стъпка ни водеше с пързулване надолу и само силата на мускулите на ръцете ни, хванати за близкото дърво можеха да издърпат телата ни нагоре. Още си спомням въпросното изкачване и тези стотина метра, които ни отнеха половин час за да издрапаме до върха в калта.
Най-сетне се прибрахме на сухо в ловната хижа, където по стар обичай ни очакваше вкусна супа от домашно пиле и музикантите от Тетевен. Поизсушихме се на камината, а Илиян и Емо коментираха какви са възможностите пред нас за следващите дни. Прогнозата за времето вещаеше обилни и неспирни дъждове и гръмотевични бури. Къната се притесняваше точно от гръмотевиците, защото в планината бяхме на открито по билата й. Не отне много дълго време да се реши, че щом единственото място в цяла България със слънце ще е морето, то и ние трябва да отидем там. Така и направихме – следващите два дена прекарахме в Несебър, а нашите американски ловци имаха възможността да видят и усетят много повече от страната ни – Трявна, Етъра и Стария Несебър . Тези два дена бяха важни и за Джони, защото неговият лък бе пострадал сериозно същата вечер – даде го на певеца да опъне тетивата му, но поради недоразбиране, той я пусна сякаш изстрелва стрела и всичката енергия се разпиля в самия лък скъсвайки тетивата и изкривявайки го лошо.
Тази вечер видях за първи път ловец да плаче с истински сълзи – Джони нямаше друг лък със себе си и това означаваше, че той нямаше да може да ловува. Впрегнахме всичката си енергия да решим проблема и за щастие попаднах на телефона на Мартин от Bowhunting Bulgaria, който очевидно си разбира от работата и успя да поправи лъка за два дена! Този човек единствен разполагаше с нужната преса и умения, с които да изправи раменете на лъка. Джони бе повече от щастлив и благодарен, защото можеше да ловува и бе научил ценен урок – никога да не дава лъка си на когото и да било да си играе с него. По време на престоя ни на морето не се откъснахме от ресторанта на Пухи – „Левант“ в Равда/Несебър. Всяка вечеря той превръщаше в невероятно забавление за нас вечерята ни – носеше мелничка за кафе, която с ръчно мелене правеше кафето готово за варене в японско приспособление за варене. Всеки път си тръгвахме с препълнени стомаси от вкусната храна и широки усмивки на лицата. Пухи подари на Келси и Джони витлото от старата си лодка и на него написа датата на запознанството им, а всички се пописахме на него – атрактивен спомен от българското им приключение.
През цялото време Емо и Илиян поддържаха връзка с Къната и очакваха времето да се оправи при него във „Вежен“. Прогнозите се оказаха верни и точно след два дена слънцето се показа и ние потеглихме обратно към планината, за да ловуваме сръндаци и диво прасе.
Рано на сутринта отново превземахме планината с Келси и Къната. Тя бе като машина – перфектно тренирана за предаването по The Sportsman Channel в САЩ – “Sheep Shape” , където участва вече втори сезон и не се даваше на Къната. А той за мен е неуморим – никога не съм го видяла да се задъха, нито да изглежда изтощен като мен от някое изкачване. Така с двамата имах нелеката задача да не изоставам много, както и от факта, че снимам. Не се качихме на същите поляни като първия ден, а обикаляхме по други по-малки и закътани местенца, които бяха осеяни с диви орхидеи. Всъщност малко хора знаят, че в България има от тези цветя, като най-многобройни са в района на Източните Родопи. И аз самата се изенадах да видя разпилени по поляните на Стара планина красивите им лилави цветчета. Те са защитени от закона и се надявам броят им да расте.
Беше горещо, слънцето припичаше, ние обикаляхме наоколо, но късмет нямахме. Вечерта Къната реши да ни изпрати в едно чакало с Дочо, друг страхотен и опитен ловен водач на стопанството. Джони, Илиян и Къната щяха да отидат на едно от най-дивите и високи места в ловния район, където да пробват да издебнат диво прасе. Ние се настанихме в чакалото – удобно и шумоизолирано, където да очакваме сръндак или прасе. Не беше се смрачило още, когато вляво от нас с бавна и тържествена стъпка се появи мечка. Насочи се право към хранилката и с вещина я обърна, за да излапа всичката царевица, съдържаща се в нея. Бях във възторг от прекрасните кадри, а Дочо намръщено ни обясняваше шепнейки, че мечките нанасят големи щети на хранилките като ги чупят и тази конкретно я били поправили за пореден път миналата седмица. Келси бе изплашена. Попита няколко пъти дали сме защитени в чакалото. Аз й се смеех от сърце и само се шегувах, че мечката може би ще се покатери по стълбите и ще ни почука на вратата.
С този посетител на хранилката не хранехме надежди, че ще се появи каквото и да е друго животно. Но изненадващо за всички нас мечката започна бавно да обикаля в кръг около чакалото след като изяде царевицата. Ту се показваше и изчезваше зад храсти и дървета и направи три пълни обиколки на чакалото ни, като всеки път ги стесняваше. Това почти изкара Келси от равновесие, защото тя бе имала близка среща с черна мечка в САЩ и знаеше, че това може да е опасно и смъртоносно животно. Беше се стъмнило. Дочо се обади по телефона, за да дойдат до самото чакало с джипа и да ни вземат за по-безопасно. Не се знаеше къде можеше да се е спотаила мечката, а ние бяхме сигурни, че вероятно ни е усетила. Въпреки, че не шумяхме или говорежме високо в чакалото, тя определено знаеше, че сме там.
В хижата ни очакваха Илиян и Къната, който ми показа на телефона си огромният глиган, който бяха издебнали с Джони, но той не бе успял да отстреля. Джони бе нещастен и с увесени рамене, като постоянно преповтаряше ситуацията и разсъждаваше как е трябвало да постъпи по-правилно. На записа на Къната се виждаха ясно огромните глиги на прасето и внушителното му тяло. Беше страхотен трофей.
Следващият ден се оказа щастливият за Келси. Отново на чакало ни излезе сръндак, който тя изчака да се приближи и открие по-голяма част от тялото си от високата трева на поляната. Беше добър изстрел, животното подскочи и се скри в храстите. Малко по-късно Къната го откри съвсем наблизо. Първият й трофей от България бе паднал. Това бе и последният ловен ден за двамата ловеца в България. Келси трябваше да се прибира, за да осъществи лова си на Дал шийп за предаването й. Разделихме се с нови, но истински приятели, които никога нямаше да опознаем и имаме, ако не споделяхме общата страст по лова!
Автор на текста : Сани Дончева
Автор на снимките : Сани Дончева
