С лък и стрели за най-едрите животни в Африка
Аз съм Арчи Несбит и сега ще ви разкажа как в търсене на Перфектното попадение успях да стана, ако не най-добрия ловец с лък в света то поне един от най-запалените и верни последователи този достоен и труден начин на лов. Настанете се удобно, защото ви предстои да прочетете едно от най-невероятните ловни приключения, в които съм участвал. Ще станете свидетели на екстремално опасни ситуации и върхови ловни постижения. Ще узнаете как единствено благодарение на ловната страст, обединила стотици хиляди хора в организирани ловни общества се запазват от изчезване цели животински видове . В този първи разказ ще се върнем 11 години назад във времето през далечната 2001 година, за да ви разкажа как с младежки ентусиазъм се втурнах срещу бюрократичните трудности и препятствията, поставени по пътя на ловците с лък. Още е пресен спомена ми с какво недоверие чиновниците на няколко Африкански правителствени агенции се отнесоха към мен, когато им заявих, че ще ловувам с лък и стрели най-големите животни на Африка.
Няма да влизам в подробности колко писма и срещи бяха необходими за да ми разрешат този лов. Въпреки всичко, ето ни тук край водопадите Виктория, в една от най-богатите на разнообразни ценни метали и минерали страна. В миналото, а и в настоящето Зимбабве е притегателна сила за човешката алчност към диамантите, златото и носорозите. Точно така, няма грешка. Носорозите, защото именно това животно е най-ценното нещо, което тази страна е имала. Носорозите – белия и черния са най-масово бракониерстваните в Африка. Забраната за търговия с части от това животно не е постигнала нищо за последните 40 години. Това е така, защото в момента в Китай цената на килограм рог от носорог е 60 000 долара. Тази нелегална търговия не носи никакви приходи за хората, опитващи се да запазят вида. Единствената помощ, която носорозите реално получават в борбата си за оцеляване са приходите от легален лов. При най-строги мерки за сигурност от страна на правителството и етичните норми, наложени от членовете на Сафари Клуб Интернешънъл в световен мащаб много от видовете и по-специално носорозите са все още сред заплашените от изчезване видове, а не са изчезнали напълно от лицето на земята. Държа да подчертая, че заплашените от изчезване видове са доведени до този си статус не от ловците, а от все по нарастващите нужди от земя за хората и техния добитък. В това ловно приключение участвах в исторически лов на носорог. Исторически, защото бях един от първите ловци, ловуващи това огромно и опасно животно с лък. И по този начин платих своя дан за цикъла на възобновяване на популацията на този вид.
Спомням си все едно е било вчера как положителните емоции, които изпитвах преди лова бързо се смениха със здравословен страх, когато за първи път видях заплашителния профил на носорога. Това, че изглеждаше тежък и непохватен не можеше да ме заблуди. Бях добре подготвен на теория и знаех, че три тонното животно може да развие до 40 км в час. Близката среща с това праисторическо създание ме караше да потръпвам при мисълта колко безпомощен е ловецът с лък в определени ситуации. След половинчасов преход в сухия буш видяхме набелязаният възрастен екземпляр на една полянка. В природата носорога няма естествени врагове и затова успешно се промъкнахме към спокойно пасящите животни. Те преживяха сламата, с която хората подпомагаха прехраната на гигантите през най-сухия сезон на годината. В момента, в който достигнах на сигурна дистанция за стрелба, носорозите ме забелязаха и направиха точно това, от което се опасявах най-много. Обърнаха масивните си черепи въоръжени със страховитите рогове към мен. Нямах никакъв шанс за стрелба срещу това животно още повече, че знаех че няма да има втори шанс за стрелба. След като застинах за кратко с опънат лък, животните решиха, че не съм крайно опасен и бавно се обърнаха, за да се отдалечат в буша. Това беше момента, който очаквах. Отпуснах тетивата точно когато животното спря за секунда. Стрелата прелетя тридесетте метра до целта за миг и изчезна цялата в грубата кожа точно над плешката. Това беше смъртоносен изстрел, но голямото животно подплашено по скоро от шума на тетивата отколкото от мигновеното убождане побягна в буша. Адреналина от уплахата щеше да го задържи на краката му още известно време докато и последната сила го напусне. Преследването на ранения носорог се оказа по-дълго, отколкото предполагах. Бях толкова сигурен, че ще го намерим след не повече от 50-на метра, че бях тръгнал след него само с две стрели. След десет минутно преследване вече не бях убеден, че съм направил смъртоносен изстрел и точно, когато вече бях на крачка от отчаянието настигнахме раненото животно. Когато преодолявахме поредния гъсталак със изсъхнала шума го открихме. Срещата на четири очи и нос в нос с гневен носорог носи много адреналин. Ако в началото на лова за Биг 5, знаех, че почти всяко второ голямо животно, на което ловуваме ще ме гледа от 15 метра и ще се опитва да ме стъпче, със сигурност щях дълбоко да се замисля доколко благоразумно е моето начинание. Сега седяхме един срещу друг и носорога имаше шанса да ми върне за изстрела. Погледа ни и за известно време и плавно се извърна, а аз в последната секунда успях да вкарам още една стрела между ребрата му. Този изстрел довърши голямото животно и носорога бавно полегна сред изсъхналите храсти. Животното бе старо и болно, отдавна преминало активната си размножителна възраст то бе определено от управата на парка за изваждане от здравата популацията на останалите млади и жизнени животни в територията. Това е кръговратът на природата и ако в миналото големите хищници биха се погрижили за този носорог сега, когато лъвовете бяха изтласкани от своите ловни територии и изтребени от местните заради домашният им добитък ние ловците изпълнявахме ролята на хищниците. Освен това с парите, които давахме за лиценза на този лов щяха да се осигурят средства за защитата и прехраната не само на останалите носорози от стадото а и за запазването на дивите територии за да има къде да живеят и носорозите и антилопите и лъвовете.
Това е правилният начин да се опази някой вид, да му се даде стойност, която местните да уважават повече от необходимото им месо за ядене. В следващите няколко реда ще се опитам да ви предам историята на моят първи лов на слонове въпреки че до този лов води нелек път постлан с неудачи и трудности, които можеха да разколебаят всеки ловец опитвал се да вземе заветното разрешително за лов в продължение на дълги години. В цялата ми ловна кариера това е най-трудно постигнатото разрешително за лов, което съм извоювал, борейки се с бюрокрацията и недоверието на чиновниците. Въпреки всичко бях успял и имах възможност да се опитам да поваля с лък и стрели най-голямото животно на сушата. Първата ми среща с гигантите бе отдалече. В малкото стадо имаше само женски с малки и затова се насочихме към вътрешността на буша. В близост до големите реки, водещи началото си от „Гърмящия Пушек” по известен като водопадите Виктория шансът да се натъкнем на голям мъжкар изглеждаше по-добър. Скоро имахме късмета да локализираме един мъжкар, но и той ни видя. Слонът бе леко обезпокоен от нашето присъствие, но явно още не ни бе надушил. Вятърът издухваше встрани нашата миризма, но ако решахме да го доближим директно щеше да ни усети. Налагаше се да заобиколим, за да го приближим срещу вятъра. Тактиката ни бе правилна и заварихме голямото животно все още в гъстата шума, където го бяхме оставили. Лесно се ориентирахме за неговата позиция по върховете на дърветата, които шумно пращяха от опитите му да достигне най-високите и най-свежи листа. Когато го наближихме на 20-30 метра обаче се оказа, че е невъзможно да бъде направен сигурен изстрел. Клоните бяха гъсто сплетени и не можеше да става и дума за стрелба с лък. Нямах право да рискувам. Първият изстрел от лък трябваше да бъде точен и смъртоносен. Исках да съм сигурен, че ще защитя оказаното ми доверие.
Трябваше да го изчакаме да се придвижи в по чисто място и да разкрие необходимата ми цел. След продължилото цяла вечност дебнене, слонът най-накрая излезе от гъстия буш на една полянка. Приближавахме го бавно и внимателно в колона по един. Колкото и да внимавахме, обаче, все пак шумът от счупено клонче привлече вниманието му. Подозрителният слон вече бе сигнализирал за опасността на останалите от стадото, пасящи някъде в буша около нас. И сега само очакваше да види кой е противникът му. Ние застинахме в позите, в които бяхме в момента на изпукването на клонката. Дистанцията между нашата група и слона бе около 50 метра. Успокоен от настъпилата тишина, слона продължи да си похапва от храстите. Сега вече имахме хубава видимост към цялото тяло на слона. Бивните на това младо животно бяха малки и пред него имаше още много години да гони женските в джунглата. Оставихме го и поехме напред от под ветрената му страна в посока да останалите животни от стадото. Ориентирахме се по звука от счупените клонки, за да видим някое от другите животни , които бяхме чули преди малко. Бързо намерихме следващият лакомник , но за жалост виждахме само огромният му задник. Налагаше се или да заобиколим, или да изчакаме да се обърне. Не чакахме дълго. Успяхме да видим бивните му, но и той ни забеляза и с бързо и плавно движение сякаш се гмурна в буша. Повече не го видяхме нито пък чухме някое друго животно наоколо стадото се беше евакуирало. Близостта на реката се усещаше във въздуха. По земята покривката от листа навсякъде покриваше и долната част на дърветата, като сплитайки стебла и клони правеше завеса, зад която при нашето движение напред попадахме ту на стадо зебри, ту на някоя гладна лъвица. Така с изненада за хищника, а и за нас се оказахме на няколко метра от ловуващата котка. Тя небрежно ни огледа, но реши да продължи след карираните антилопи, които бяхме подплашили с внезапното си появяване. За малко се бяхме оказали в менюто на хищника на същата страница, на която се намираха и зебрите. Беше доста вълнуващо. За щастие се разминахме без инциденти. Тогава все още не знаех, но сега след годините натрупан опит, мога да кажа, че женските лъвици са в пъти по-агресивни от мъжките лъвове. Много често те не се плашат от ловците, защото са се научили, че ловците не ги закачат.
Следващата среща с най-големият бозайник беше доста неочаквана. След един завой на пътеката просто изкочихме на някакви си 20 метра от задницата на слон. Бързо се върнахме обратно без дори да ни усети или поне така си мислехме. Точно, когато правех планове как ще се прокрадна отстрани и ще огледам гиганта от 15-20 метра на мястото на масивната задница се появиха две остри бивни и по разярения поглед на слона можех да се обзаложа, че не ни очаква нищо добро. Слоновете са неочаквано пъргави за килограмите си животни. Бях чел за това но едно е да прочетеш нещо а съвсем друго е да го видиш с очите си. Не е хубаво ловеца да бяга от дивеча си, но си признавам, че точно това направихме, когато слона ни подгони. След като атаката отмина, събрахме изпуснатите при бягството ни вещи и продължихме по добре видимата в меката почва следа, оставена от голямо и тежко животно. Тя ни отведе право до брега на Chituhwe River, където слона си бе правил кални бани във водата. След дълго и обстойно изследване на следите от бивните му в калта решихме да потърсим друг екземпляр в гъстия буш. Щяхме да продължим ловния си поход по протежението на реката, навлизайки в гъстата джунгла от храсти дървета и лиани наричана от местните Джесс. Движехме се на сляпо в гъстата растителност разчитайки на инстинктите на водачите ни. Скоро попаднахме сред цяло стадо, разпръснато сред ниските, обрасли с бръшлян и лиани дървета. Отвсякъде чувахме тръбящи слонове. Трябваше само да се приближим достатъчно, за да успеем да определим дали животното пред нас е подходящо. „Достатъчно” означаваше на максимум 20 метра заради гъстата растителност. Бивните не бяха определящи за нашия лов. Важното бе да можем да бъдем сигурни, че слонът който ще отстреляме е мъжки и е преминал активната си размножителна възраст. Беше наистина вълнуващо да навлезем сред стадото слонове. За такова нещо съм си мечтал още, когато бях на 15 и дядо ми подари моя първи лък а ето ме сега с цяла експедиция си пробивахме път в гъстата джунгла за да доближим слоновете. Привлечени от водата дивите животни буквално бяха навсякъде сред зеления ловен рай. И за наше нещастие гъсто населения лес ни усети с десетките сетива на които дивите животни разчитаха за да оцеляват. Днес явно нямаше да се сдобием с бленувания трофей. На следващия ден щяхме да опитаме късмета си в обраслите с гъста растителност ниски планински вериги. По-голямата част от тях не надвишаваха 900 м на височина. Като далечен силует на хоризонта се открояваше връх Ниангани с 2592 метра.
Освен основната ни задача да открием хубав, възрастен екземпляр на слон, исках да се сдобия и с няколко трофея на антилопи. Това ми желание за малко да ни постави в смъртоносна опасност, защото докато се опитвах да издебна една хубава импала се натъкнахме на млад самец. Можете ли да познаете какво стана? Сигурно се досещате бяхме почти прегазени от слона и в момента, в който трябваше да бягаме, всички се натъкнахме на непреодолима преграда – оператора, който, залисан в снимането не беше оценил сериозността на ситуацията и всички се оказахме струпани върху него. Единствено късмета ни предпази от най-лошото. Да оставим за малко срещите ми със слоновете и да обърнем внимание на един друг бозайник, почти толкова голям, колкото слоновете, но в пъти по-опасен за хората. В повече от половината смъртни случаи, причинени от диви животни в Африка, това се дължи на нападение от хипопотами и крокодили. Местното население, което се прехранва предимно от стопанска дейност и риболов край реките са жертвите, които най-често биват нападани от агресивните хипопотами. Екземплярът, който сме набелязали току-що се бе потопил под водата в опита си да се скрие от нас. Колкото и да беше хитър и търпелив, знаех, че дишането му е рефлексно и че дори и да спи на дъното, хипопотама изплува на всеки 3-5 минути, за да си поеме дъх. Точна това очаквах. Лъкът ми бе готов за стрелба и отброявах минутите до изплуването на амфибията.
Шумното появяване на хипопотама бе съпроводено и с пускането на тетивата.Стрелата изсвистя и се заби малко високо в предната част на туловището. Явно този изстрел не беше смъртоносен, но поне го накара да доплува до плитчините. Там вече не беше проблем да го пронижа смъртоносно, дори и наполовина потопен във водата. Хипопотамът, освен, че е част от голямата петорка /Биг 5/ е и основният дивеч в Африка с достатъчно голяма популация, за да бъде ловуван за храна. Освен финансовият приход, който помагаше за развитието на програмата за опазването на дивия свят, месото от хипопотама щеше да нахрани много семейства в продължение на месеци. Затова не се учудих, че местните хора с готовност ни помогнаха да намерим хипопотама, въпреки опасността от обикалящите наоколо гладни крокодили и раздразнени хипопотами. Двама души от местните рибари с готовност докараха малката си тясна лодка и заплуваха към дълбокия вир, където бе изчезнало раненото животно. Те „напипаха” гиганта под водата с дълъг прът и вързаха единият му крак с дълго въже въпреки плуващият някъде около тях крокодил. Останалите на брега мъже нагазиха в мътните води, за да извадят безценното животно, което щеше да осигури прехрана за семействата им. Те с учудване разглеждаха счупената тънка стрела, която бе причинила смъртта на това огромно тритонно животно. Докато разфасоваха хипопотама откриха острието на първата стрела. Тя само бе събудила гиганта от дрямката му под водата, забивайки се в едно от ребрата му. Децата с интерес наблюдаваха работата на възрастните. Те все още не осъзнаваха, че благодарение на интереса на ловците към лова и дивите животни, обитаващи тяхната родина, когато пораснат ще имат шанса да се включат в кръговрата на природата отредила им да живеят в едно от последните диви кътчета на Земята. А аз бях благодарен на съдбата че ми бе позволила да ловувам най-големите животни на планетата с лък и стрели. Бях признателен на хората които ми оказаха доверието да ми разрешат да докажа на практика че този начин на лов завещан ни още от зората на времето има място и в днешния високо технологичен век.
Това беше само началото на едно дълго и вълнуващо приключение в търсенето на перфектното попадение през годините. От тогава са изминали 11 години през които постигнах много победи предимно над несгодите и бюрократите, с които съдбата се опита да ме спре да ловувам по цялото земно кълбо. От тогава постигнах почти 100 световни рекорда за трофеи взети с лък и всички тези мои ловни приключения ще можете да видите в предаването, което благодарение на моя добър приятел и професионалист Владо стана реалност за мен и за всички ловци по света.
Това бе първата част от моето сафари в търсене на най големите 3 животни. Гледайте телевизионните епизоди, излъчвани по Сафари ченъл, ако не вярвате на някои от моите истории. Довиждане и наслука. До следващия път, когато ще ви разкажа как повалих с една стрела голям лъв за по-малко от 30 секунди и успях да се сдобия с трофей от леопард и хиена в далечната 2001 година само с лък и стрели.
Автор на текста : Арчи Несбит и Владимир Дончев
