Здравейте приятели от България и читатели на списание Сафари. Аз съм Арчи Несбит, а за тези които още не са чували за мен аз съм любител на лова с лък и го практикувам още от най-ранна детска възраст. Първоначално ловувах заедно с баща ми и моят дядо в дивия север на Канада, където живеехме. Първите ми лъкове далеч не могат да се сравнят с технологичните чудеса, които представляват днешните компонентни лъкове. Благодарение на подобрените спецификации на лъковете, които сега стрелят по-точно и по-мощно на по-големи дистанции беше възможен и ловът за който ще ви разкажа днес. Черната смърт , Cape Buffalo – това е и ще бъде най-опасното животно, което ловците в Африка могат да ловуват. А в този лов отстрелях не просто един бивол, издебнах и отстрелях от непосредствена близост цели 2 бивола при това не с пушка. Повалих тези близо половин тонни смъртоносни машини само с лък и стрели. Този лов бе първата ми среща с този изключително опасен член на голямата петорка на Африка.
Още при първата ни среща с черната смърт съдбата постави на изпитание уменията ми да владея страха и инстинктивната реакция да се опитам да избягам. Случая ме постави още първият ден в Замбия сред стадо биволи, на които неочаквано се натъкнахме докато търсехме антилопи сред буша. Когато опънах тетивата и насочих острието към стоящия на 30 метра бик, осъзнах, че дори и да го пронижа смъртоносно, ще бъда атакуван и най-вероятно наранен. Терена бе открит без нито едно дърво, зад което да мога да се скрия в случай на атака, което бе неизбежно при създалата се ситуация. Затова оставих животните да се оттеглят. Фронталната атака на стадото не беше добра идея, трябваше да ги издебнем без да ни виждат. А когато времето настъпи, почти безшумното острие, изстреляно в сърцето щеше да ми донесе желания трофей. След известно време на размисъл от страна на биволите, как точно да постъпят с нахалните двуноги дръзнали да доближат стадото им, по отдалечените от нас животни започнаха да се изтеглят към трънливата стена от сплетени храсти и шумно изчезваха в трънака. Водача им с който продължавахме вече няколко минути да се съзерцаваме бавно се извърна без да ни изпуска от поглед и също се насочи след отдалечаващите се биволи.
Изчакахме шумът от бавно придвижващите се животни да утихне и последвахме стадото от мъжкари – така наречената ергенска група. Явно не бяха се изплашили много, защото ги настигнахме след три километра. Бяха спрели за почивка сред сенките на група гъсти храсти, което беше идеална възможност да се приближим незабелязано. Нашият тракер изостави тежките окъсани кубинки, с които ходеше досега и продължи бос в сухата трева. Направи ни знак да се снишим и продължим приведени да се промъкваме след него. Внимателното поставяне на босите стъпалата на тракера върху сухата трева не предизвикваше почти никакъв шум. Професионалният водач ми показа със знаци и движения, че трябва да стъпвам върху същите полегнали чимове трева откъдето бе минал и следотърсача и ми даде знак да продължа напред. След като настигнах босия африканец забелязах че зад стената от храсти пред него, към която той напрегнато гледаше се очертава голям черен силует. Първо разпознах помахващата опашка и съответно погледнах в обратната посока за да проверя трофея за който бях дошъл. За няколко мига не можах да видя рогата и тогава осъзнах, че бика се бе втренчил в нас. Беше голямо животно с огромни рога. Такава възможност не трябваше да се пропуска въпреки че животното ни бе видяло. Проблема с антилопите, когато имат визуален контакт с ловеца е, че могат много бързо да се движат и да избегнат стрелата. Тук ситуацията бе друга. Половин тонното животно едва ли щеше да избегне стрелата ми от 18-20 метра но пък можеше и да реши да ни нападне ако убождането бъде твърде болезнено за него. Бях толкова близо до животното, че можех да различа силуета на ребрата под черната кожа, или поне така си въобразявах. В долната си част те почти се съединяваха и припокриваха едно с друго. Биволите имат дебели и плоски ребра, които не могат да бъдат пронизани от стрела. Единственият ми шанс е да вкарам плоското острие между тях. Става въпрос за цел от около 4-5 см. За да бъде възможно това острият връх на стрелата се заобля и ако острието попадне близо до ръба на ребро то да може да се приплъзне и да проникне между ребрата, достигайки виталните органи като сърце или дробове.
Двоумението ми дали да стрелям след като бика знаеше кой и откъде го напада не трая повече от секунда и пръстите ми натиснаха спусъка, освобождавайки смъртоносния пратеник. Бика ни гледаше през цялото време и удара на тетивата го подплаши достатъчно, за да не усети убождането от стрелата, той бързо се обърна и избяга. Бях успял да вкарам стрелата точно в целта и бях сигурен, че съм пронизал сърцето. Но нашия РН имаше съмнение, заради малкото клонче, което стрелата бе срещнала преди да се забие в тялото. Той внимателно обследва изсъхналата вейка дълга няколко сантиметра, която стрелата бе почти отрязала от клона и сега се поклащаше от всеки повей на вятъра, задържайки се на стеблото на няколко косъма от кората. Тръгнахме по кървавата следа. Движехме се изключително бавно и предпазливо като всеки момент бяхме готови за нападение от страна на страшния противник. Имах чувството, че нашите водачи се опасяваха повече, че ще намерим животното, отколкото, че няма да успеем. Кръвта по изсъхналата трева през която се движехме ставаше повече. Все по често виждахме червените петна където бивола бе спирал за почивка. Следотърсача вече се движеше на опашката на ловната група, а водачите ни двама професионални ловци с тежки карабини бяха минали пред мен и рамо да рамо напредваха с готови за изстрел оръжия в гъстите храсти. Вече дочувахме чупещите се клонки от тежко придвижващото се животно на около 70-80 метра пред нас. Визуален контакт обаче все още нямахме. От ранения бивол ни деляха гъста група храсти. Придвижвахме се бавно по посока на шума, докато в един момент настъпи тишина. Спряхме ослушвайки се с нарастваща тревога. Дали не ни беше усетил и сега да се подготвя за последна атака срещу нас. Поседяхме, без да се движим около пет минути, след което професионалния ловец даде знак да продължим. Беше прикладвал карабината си готова да избълва смъртоносното олово към бивола, ако ни нападне. Така в пълна бойна готовност преминахме 30 стъпки, заобикаляйки храстите и очаквайки да видим черната грамада пред нас. Показахме се иззад тръните готови на всичко. Първоначалното ни объркване, че не виждаме бивола се смени с радостна тръпка, когато го видяхме лежащ сред сухите треви. Въпреки радостната еуфория, която струеше от всички ни сякаш невидимо поле ни задържаше на разстояние от черната грамада. Никой не смееше да доближи голямото животно. Основата на рогата му беше поне 3 педи на ширина а завитите нагоре остри краища на рогата му бяха започнали да се износват. Това животно беше стар боец и изстрелът точно в сърцето бе завършил житейският му път, доставяйки ми невероятен трофей.
Така се заразих с черната треска тази ловна болест, позната на ловците имали шанса да ловуват черната смърт. И досега, 10 години по-късно още помня радостта и гордостта, която ми донесе това перфектно попадение. Още на следващия ден реших отново да се впусна след стадата биволи за да докажа пред себе си а и пред професионалните ловци, че успехът ми не беше случайност. Имаше достатъчно лицензии за лов и честно казано исках пак да изпитам върховната тръпка от приближаването и издебването на черните биволи. Още в ранни зори потеглихме и бързо открихме следите от голямо стадо, което бе преминало през буша преди не повече от 2 часа. Следването на стадото от разстояние не е трудно, ако вятъра духа откъм тях. А през повечето време водачите на стадото се движеха срещу вятъра за да усетят от теченията приближаваща се опасност. Така, както си следвахме широкия отъпкан участък тракера направи знак да се приближим и да погледнем нещо в тревата. Бе открил следи от лъвове. Бяха разположени върху следите от биволите. Знаете какво означава това нали. Ние не бяхме единствените ловци следващи стадото. Колко удобно помислих си тогава ще мога да ловувам лъв и бивол заедно. Явно останалите от групата обаче не бяха на същото мнение, защото всички се скупчиха в плътна група и започнаха да оглеждат околните храсти. Ловния водач ми каза, че не е добра идея да се навлиза сред високите треви, където са хищните котки. От там дочувахме сумтенето на отпочиващите в сенките биволи. А бяхме толкова близо до стадото, че не можех да допусна да изтървем такава възможност.
Продължихме лазейки само с професионалният ловец. Приближавайки към края на храсталака започнах да различавам силуета на голям бивол. Рогата му бяха невероятни. Огромна масивна база, от която извивайки се почти до пълен кръг стърчаха два дълги и остри смъртоносни рога. Това беше със сигурност екземпляр достоен за световен рекорд. Тъкмо предвкусвах успеха и се готвех да опъна лъка, когато усетих прохладния повей на вятъра във врата си. Първоначалното приятно усещане от прохладата бързо се превърна в ужасяваща мисъл и точно каквото си представих, че ще се случи се случи в реално време. Изненадан от миризмата, която бивола усети той скочи на крака и се обърна към нас. Очаквах, че стадото, което също вече бе под тревога ще препусне през храстите и никога повече няма да го видим. Но изненадите ни не бяха още свършили. Вместо да побягнат панически биволите се скупчиха в плътна група и бавно започнаха да се придвижват по края на буша. Сред пукота на чупещите се храсти рязко се извиси несравнимия гневен рев на лъв. Не бяхме се излъгали в преценката за това, че не сме единствените ловци след това стадо биволи. Но бяхме допуснали фатална грешка да подценим присъствието на лъвовете, чийто рев сега дочувахме от поне 4 посоки в буша. Бяхме се озовали сред голям прайд ловуващи лъвове и не мисля, че изглеждахме толкова опасни като биволите, не и на външен вид, затова решихме благоразумно да се оттеглим от ловното поле.
Ловът на биволи за този ден беше приключил, но можех да опитам да отстрелям някоя антилопа или някоя зебра. Искаше ми се да се видя по-отблизо с ловуващите наоколо хищни котки, но това можеше да стане само ако успея да ги привлека на подходящо място. За целта ми трябваше прясно месо. В сравнително откритите площи зебрите бързо ни виждаха и побягваха с крясъци, издавайки присъствието ни. Беше трудно да открием стоящи на едно място животни. Но с труд и постоянство всичко се постига и след 2 часа упорито издебване и поне 20 неуспешни опита да се доближим на стрелкова дистанция успях да пронижа смъртоносно една от раираните антилопи. Перфектното попадение от 60 стъпки точно в сърцето ми даде шанса да се запозная отблизо с ловуващите в района лъвове. Зебрата е любим деликатес за хищните котки и благодарение на това месо успяхме да направим един изключителен лов на лъвове. Но за този лов ще ви разкажа в някой от следващите ми разкази.
А сега да се върнем в буша, където на следващата сутрин натоварени в открития джип оглеждахме околностите за следи от биволите. При движението на колата между трънливите храсти и най-малкото невнимание може да коства главата ти или камерата на оператора. Това се случи и с мен. Оператора, внимавайки за надвисналите клони над пътя се опита да ме предупреди за приближаващата опасност почти навреме за да не ме свали надвисналият клон от акация, под който се шмугнах на косъм. Аз се отървах, но шапката ми остана да виси на клона сграбчена от дългите шипове на акацията. Не е смешно, въпреки че ситуацията е комична. Оттогава досега винаги внимавам много, когато се придвижвам в открит транспорт сред буша. Като че ли, за да не съм единственият бледолик глуповато срещнал клон челно и оператора бе сполетян от същата несполука след не повече от 200 метра. Неговата среща с трънливите акациеви клони обаче бе доста по сериозна и единствено наличието на камерата го бе предпазило от сериозно нараняване. След поредицата неуспехи явно късметът ни се обърна. Направо не беше за вярване! На един завой пред нас се откри бленуваната гледка. Толкова усилия полагахме да издебнем биволите сред буша, а те спокойно си пасяха край пътя. Спряхме джипа с идеята да сляза и да ги доближа, но те бързо побягнаха сред храстите. От другата страна на пътя стадо жирафи ни съзерцаваше с интерес. Оператора, опитвайки се да ми върне за подигравките, които отнесе за падането си от джипа ме подкани да опитам да издебна дълго шиите на изстрел разстояние. Бързо приех облога на по каса бира, ако успея да надхитря високите наблюдатели и ги приближа на 50 стъпки. Използвайки ниските храсти между мен и жирафите успях да спечеля облога и да направя загубата му тотална.
Не съм стрелял по тях но успях да опъна лъка на по-малко от 50 стъпки от жирафите. Те като че ли нарочно останаха на място, точно колкото да се отчете победата ми, след което бързо с клатушкащия характерен галоп изчезнаха сред високите акации. След тази бърза офанзива се впуснахме след биволите. Отделните следи, които тракерите следваха поотделно се събраха край реката. Тук стадото бе преминало на другия бряг и въпреки неприятната компания на няколкото крокодила в дълбоките вирове, се налагаше да преминем отвъд, за да продължим преследването. Навлизайки във водата нашите плясъци привлякоха рептилиите. Два от големите крокодили, които допреди малко се препичаха на отсрещния бряг надолу по течението сега се шмугнаха под водата и по движението на вълните на повърхността на кафявата вода преценихме, че се приближават към нас. В усърдието си да снима, оператора ни бе изостанал зад нас и замалко щеше да стане жертва на голямото влечуго.
Единствено бързината, с която прецапа плитчината го предпази от близка среща с крокодилите. Днес не му беше ден определено. На другия бряг лесно открихме многобройните следи. Те следваха за известно време калния бряг, след което пресичаха пясъчната ивица и се губеха в буша. Именно там ни очакваше изненадата. На пътя ни, точно върху следата, бавно се разхождаше стадо слонове. Ако искахме да продължим, трябваше да ги изгоним от пътя си. Тракерите започнаха да пляска тихичко и о чудо слоновете се раздвижиха. Те отстъпиха пред настойчивите ни молби и се оттеглиха, но в посоката, в която бяха тръгнали и биволите. Сега се налагаше да внимаваме освен за биволите и за слоновете. Навлизайки в хълмист , пресечен терен, стадото се бе пръснало и сега следвахме само единични следи, водещи ни сред буша. Времето минаваше и горещите слънчеви лъчи ни подсказваха, че вече е време стадото да спре някъде за почивка. Открихме животните, пръснати сред изсъхналата от слънцето трева да лежат в сянката на няколко акации. В сравнително открития терен, те бързо ни видяха и започнаха съмнително да ни оглеждат. Стояхме притихнали и неподвижни близо 20 минути. И най-малкото движение от наша страна щеше да ги хвърли в бяг. Изглежда, че първоначалната им изненада бе преминала, а нямаше и вятър, който да разкрие естеството на нашето присъствие напълно. Сега бе нашият момент. Приведени ниско над земята и под прикритието на едно дърво, успяхме да приближим достатъчно един голям бик.Той лежеше на земята, но когато ме видя да опъвам лъка се изправи и се приготви да избяга при следващото ми движение. Това ми движение обаче той нямаше как да избегне и когато натиснах спусъка стрелата излетя в посоката, в която трябвашe да е рамото му. Не го виждах добре заради изсъхналата шума, която бе помогнала да се приближа незабелязан. Сега същите тези изсъхнали листа можеха да се окажат пречка за двуострото острие на стрелата. Въпреки листата стрелата се заби директно в рамото на бивола но малко назад. Ранено животното изпръхтя и побягна. Приближихме мястото за да обследвам следите. Въпреки многобройните клонки, изстрелът беше добър. Бях сигурен, че скоро ще намерим огромния бивол. Така и стана – застигнахме го след не повече от 200 метра. Приближихме го до около 30 метра и пуснах нова стрела към бика. Острието се заби в дървото до него но този път голямото животно вместо да побегне приведе заплашително рога и направи няколко отсечени стъпки към нас. В паническото ни бягство пред угрозата от нападащия бивол не забелязахме, че голямото животно започна да се олюлява след първите няколко стъпки и чак когато се обърнахме през рамо да видим дали още ни преследва видяхме, че бивола го няма. Отново се престрашихме и тръгнахме по следата, опитвайки се да не показваме уплахата си от срещата с разярения бивол. След половин часово предпазливо следване на дирята най-накрая го застигнахме, беше легнал на земята и внимателно ни наблюдаваше. Крайно време беше да го довърша и вкарах втора стрела право в сърцето му. Скокът право нагоре беше показателен за точното попадение. Сърцето бе пронизано със сигурност този път. Намерихме го буквално на 70 метра само толкова бе успял да измине. Трофеят беше чудовищно голям, старото животно бе участвало в много битки на младини и сега ясно се виждаха белезите в основата на рогата. Бях много щастлив, защото бях повторил успешния лов на Черната смърт, доказвайки, че ловците с лък могат да се справят с всяко предизвикателство, включително и с това емблематично животно, не случайно поставено в основата на голямата петорка. Сега от разстоянието на изминалите години и позабравените спомени съм истински благодарен на инстинкта си да положа усилието и да водя с мен оператор, за да заснеме истинността на всяка казана от мен дума. Освен документалната стойност в тези видео записи, които Владо успя да събере и да сътвори моето гледано вече по цял свят телевизионно шоу аз всеки път усещам същите емоции и отново и отново мога да преживея невероятните приключения от моята младост. Пожелавам и на вас Българските ловци, читатели на това стойностно издание за лова в България и по света да имате някой ден същите , че и по добри спомени от моите. До скоро и наслука. Не пропускайте следващото издание на списание Сафари, където ще ви разкажа за първият официален лиценз и първият повален слон с лък. А дотогава ако някой не вярва на истинността на разказите ми може да ги види с очите си по телевизия Сафари ченъл.
Автор на текста : Арчи Несбит и Владимир Дончев
